Достоевски и ние

<p>Това не е разкош, то е нещо насъщно. Ако няма безсмъртие, не си струва да се живее. Идеите на Достоевски не са абстрактни, а конкретни идеи. У него идеите живеят. Метафизиката на Достоевски не е абстрактна, а конкретна метафизика. Достоевски ни научи на този конкретен жизнено-насъщен характер на идеите. Ние сме духовни деца на Достоевски...</p> <p>Достоевски ни учи на много неща, много неща ни открива. Ние приемаме духовното наследство на Достоевски. Но той не е учител на живота в строгия смисъл на думата. Не може да се върви по пътя на Достоевски, не може да се живее като Достоевски. Трудно е да се извлече от него наука за пътя в живота. &bdquo;Достоевщината&rdquo; крие в себе си не само големи духовни съкровища за руските хора, но и големи духовни опасности. В руската душа съществува жажда за самоизгаряне, и опасност от упоение в гибелта. В нея инстинктът за духовното самосъхранение е слаб. Не може наистина да се призовава към трагедия, да се проповядва трагедията като път, не може да се предлага опита за преминаване през раздвоението и тъмнината. Трагедията на човека, която ни разкрива Достоевски, може да се преживее и да се обогатим от това обогатяване, но да учиш как се преживява тази трагедия като жизнен път не е възможно. Екстатичната, дионисова стихия, която ражда трагедията, трябва да се приеме като първична даденост, като първооснова на битието, като атмосфера, в която се твори нашата човешка съдба. Но не може да се призовава към дионисова стихия, не бива да се придава на нея нормативен характер. Много трудно и опасно е да се тълкува Достоевски нормативно...</p> <p>Творчеството на Достоевски говори не само за това, че в руския народ се крият много големи духовни възможности, но също и за това, че този народ е с болен дух. На този народ, извънредно надарен в духовно отношение, му е много трудно да дисциплинира своя дух, по-трудно, отколкото на народите от Запада. Достоевски не посочва пътищата за самодисциплиниране на духа, пътищата за оформяне на душевната стихия, за овладяване на женствената народна душа от мъжествения дух. На русите не им достига характер, това трябва да бъде признато като наш национален дефект. Изработването на нравствен характер, изработването на духовна мъжественост &ndash; е наша главна жизнена задача. Помага ли в тази сфера Достоевски? Помага ли Достоевски да си изработим истинска автономия на духа, да се освободим от всякакво робство? Аз се стараех да покажа, че патосът на свободата е истинският патос на Достоевски. Но той не учи как да се сдобием със свободата на духа, с нравствената и духовна автономия, как да освободим себе си и своя народ от властта на низките стихии. Той не е учител на свободата, макар че учи за свободата, като първооснова на живота. За него дионисовата трагедия, раздвоението, бездната, като че ли остават единственият път на човека. Пътят към светлината минава през тъмнината. Величието на Достовески е в това, че той показва как в тъмнината пламва светлина. Но руската душа е склонна да се потопи в стихията на тъмнината и да остане в нея колкото се може по-дълго. Труден й е изходът от тази стихийна тъмнина, трудно й е да овладее своята страстна стихийност. У русите има и изключително чувство за личност и лична съдба, и безсилие да опазят своята личност от терзанието, което носят дионисовите страсти, да утвърдят формата на личността си. У Достовески се извършват великите откровения на руския дух и на световния дух. Но той не изразява онази мъжествена зрелост на духа, когато духът овладява хаотичната душевна стихия, дисциплинира я и я подчинява на висша цел. В Русия духът все още плува в душевна стихийност. И това се отразява и у Достоевски. И след едно от най-великите явления на нашия национален дух &ndash; Достоевски, &ndash; ние все още нямаме здраво и зряло национално самосъзнание. У нас все още не се е извършило онова, което извърши Фихте и хората с неговия дух за немския народ. Това се отрази по фатален начин върху хода на руската революция. В Достоевски има фатална двойственост. От една страна той придава изключително значение на началото на личността, беше фанатик на личностното начало и това беше най-силната му страна. От друга страна, у него играе голяма роля началото на съборност и колективност. Религиозното народничество на Достоевски беше съблазън на колективизма, която парализираше началото на личната отговорност, на личната духовна дисциплина. Идеята за религиозната съборност у русите нерядко представлява фалшива идеализация на руския народ, идеализация на народния колектив, като носител на духа. Но руският народ се нуждае най-много от идеята за личната отговорност, от идеята за самодисциплина, за лична духовна автономия. Само духовна реформа в тази насока може да оздрави руския народ. Достоевски само с едната си половина е обърнат към тази задача, а с другата &ndash; съблазнява с руското народничество и с руския колективизъм, тоест, пречи за осъществяването на тази задача.</p> <p>В творческия образ на Достоевски намери своя израз руската неприязън към срединната култура. Самият Достоевски беше велико явление на руската култура, неин връх. Но той отбеляза и световната криза в културата. И онези течения, които се родиха от духа на Достоевски, всичките са в тази криза на културата, в недоволството от последните достижения на културата. Тази криза и това недоволство трябваше да бъдат почувствани с особена острота във върховете на културата. Културата с всичките си велики ценности е нещо срединно, в нея няма край, предел на достиженията. И културата не постига и не осъществява истинското битие. Тя не е онтологична, тя е символична. Кризата на културата е криза на символизма на културата, който достига най-голямата си сила именно у символистите. Би могло да се изрече парадокса: символизмът е жажда за преодоляване на символизма, за превръщане на символичната култура в онтологична култура, в която биха били достижими не символите на последната реалност, а самата последна реалност. Не-символисти, противници на символизма си остават онези &bdquo;реалисти&rdquo; на културата, които наивно пребивават в символизма на културата, без да съзнават този символизъм, запазвайки увереността си в реалистичния характер на всички достижения на културата. Кризата на културата означава също жажда за излизане от срединната сфера към някакъв завършващ край. В кризата на клутурата има апокалиптична устременост. Има я и у Ницше, и в в най-висша степен я има у Достоевски. Но апокалиптичната настроеност, устремеността към края, подозрителното и враждебно отношение към всяка срединна култура, са характерни руски черти. И в тези черти на руското духовно устройство трябва да търсим и източниците на нашето духувно своеобразие, и източниците на нашите духовни болести. Отричането на среднната култура е опасна черта на руските хора, това е нихилистична черта. Когато се разгръща криза на културата в такива нейни световни върхове, какъвто е Достоевски, това има съвършено друг смисъл, в сравнение с кризата, която се разгръща у руските хора, които не притежават още истинска култура и пребивават в долнокултурно или полукултурно състояние. Докато у хората с висша и изтънчена култура Достоевски пробужда онтологично съзнание и жажда за преход от творчеството на символичните културни ценности към творчеството на истинско битие, у слабокултурните руски хора той може да парализира вкуса към културата и да укрепи нихилистичното отношение към културата. Апокалиптизмът и нихилизмът у нас винаги по странен начин се докосват. И би трябвало по-точно и ясно да ги разделим. Руският човек с голямо желание смъква от себе си всякакви културни одежди, за да покаже в натура истинското битие. Но с това истинското битие не се показва, а културните ценности се подхвърлят на разгром. И на нас особено ни е необходимо съзнанието, че културата е път към истинското битие, че самият божествен живот е висша култура на духа. Влиянието на Толстой върху отношението към културата беше пагубно за руските хора. Влиянието на Достоевски беше двойствено. Такава е съдбата на великите руски писатели. Но все пак трябва да се помни, че Достоевски беше криза на културата, но той не беше враг на културата като Толстой. Апокалиптичната устременост на Достоевски се съчетаваше с признанието на историята и на историческите светини и ценности, на историческата приемственост. И в това отношение ние трябва особено да се чувстваме като наследници на духа на Достоевски. <br /><br />&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp; * * *</p> <p>Но ако Достоевски не може да бъде учител за духовната дисциплина и духовния път, ако &bdquo;достоевщината&rdquo;, като наш психологизъм, трябва да бъде преодоляна в нас, то в едно отношение той си остава учител,&nbsp; &ndash; той учеше чрез Христос да откриваме светлината в тъмнината, да откриваме Божия образ и подобие в най-падналия човек, учеше на любов към човека, свързана с уважението към неговата свобода. Достоевски ни прекарва през тъмнината, но неговата последна дума не принадлежи на тъмнината. Творчеството на Достоевски най-малко оставя впечатление за мрачен и безизходен песимизъм. У него самата тъмнина е светоносна. Светлината Христова побеждава света, прояснява всяка тъмнина. Самото християнство на Достоевски не е мрачно християнство, то е бяло, Иоаново християнство. Именно Достоевски допринася много за християнството на бъдещето, за тържеството на вечното евангелие, на религията на свободата и любовта. Много неща са отмрели в християнството и в него са се образували отрови, които отравят духовните източници на живота. Много неща в християнството приличат вече не на жив организъм, а на минерал. Настъпи закостеняване. Ние с мъртви уста произнасяме мъртви думи, от които е излетял духът. Духът диша, където си иска. Но той не иска да диша в религиозно мъртвите и закостенели души. И душите трябва да се разтопят, трябва да се подложат на второ огнено кръщение, за да започне духът отново да диша в тях. Победата на антихристовия дух в света, загубата на вярата, засилването на материализма &ndash; всичко това са вече вторични резултати и последствия от онова умъртвяване и закостеняване, което настъпи вътре в самото християнство, вътре в самия религиозен живот. Християнството, превърнато в мъртва схоластика, в изповедание на бездушни, отвлечени форми, подложило се на клерикално израждане, не може да бъде възраждаща сила. В самото християнство трябва да настъпи възраждане и обновление на духа. Християнството трябва да стане религия на новите настъпващи времена, ако то е вечна религия. В него трябва да започне творческо движение. Такова движение отдавна не е имало. Достоевски разтапя закостенелите души, прекарва ги през огнено кръщение. И той разчиства почвата за творческо възраждане на духа, за религиозно движение, в което ще се изяви новото и вечното, живото християнство. Достоевски повече заслужава названието религиозен реформатор , отколкото Л. Толстой. Толстой разгроми християнските светини и ценности и се опитва да изобрети собствена религия. И ако могат да бъдат признати неговите заслуги, те са отрицателни и критически заслуги. Достоевски не изобрети нова религия, той остана верен на вечната Истина, на вечната традиция на християнството. Но той пробуди в християнството нов дух, творческо движение, нищо не разрушаващо и не унищожаващо. Той дори е готов да признае стари формули. Но влага в тях нов дух. Той е обърнат към бъдещето в епоха, когато християнството прекалено изключително живее с миналото. Той напомня за Апокалипсиса, който беше мъртва буква в историческото християнство. Творчеството на Достоевски е във висша степен плодотворно за християнското възраждане. То е пророческо явление и говори за големи духовни възможности. Но върху това велико творчество се е отпечатала цялата двойственост на руския характер, в нея са дадени и големите руски възможности, и големите руски опасности. И ние сме длъжни да работим духовно над наследството на Достоевски, да го очистваме вътрешно и да осъзнаваме показания от него опит.</p> <p><em><strong>Откъс от книгата на руския философ Николай Бердяев &bdquo;Мирогледът на Достоевски&rdquo; (1923 г.)</strong></em></p> <p><em>Книгата е издадена от Университетско издателство &bdquo;Св. Климент Охридски&rdquo; през 1992 г.<br /></em></p> <p><em>Превод от руски проф. Иван Цветков</em></p>