- 10 Sep 2020
- 247
- 1
или пророческото наследство на Малкълм МагъриджНяма стихове, които да са цитирани по-често от Малкълм Магъридж от онези строфи от “Песни на невинността” на Уилям Блейк:Тези замъглени от живота прозорци на душатаот край до край изкривяват Небесатаи ви карат да вярвате в лъжата,когато гледате със, а не през окото.
<p>Виждането през окото е негов особен дар, щастливо съчетан с неустоима яснота и готовност за изказване на мнение по почти всеки въпрос по почти всяко време.</p>
<p>Магъридж е говорил пророчески за много от важните събития от двадесетия век. Но това пророчество не е толкова въпрос на предсказване на бъдещето – макар той да е успял да предвиди някои събития с необичайна прозорливост – колкото ясно виждане на истини, които останалите не могат или отказват да видят. И ако понякога той е бил присмехулник и в него рядко са се вслушвали, е, добре, това е съдбата на пророците – същото, което е открил Йеремия, когато се е намерил захвърлен на дъното на ямата. Пророците объркват нашите предубеждения и смущават самодоволството ни.<br />Намерението ми тук е да обърна внимание на онова, което, на езика на бейзбола може да бъде наречено „box score” <strong>1</strong>, с несъмнено напразната надежда, че на човек, така често оказвал се прав, може да бъде обърнато голямо внимание. Трябва да поясня още, че самият Магъридж не е претендирал да е пророк. И когато други са му лепели този етикет, той е възразявал с думите на пророка Амос: „Аз не съм пророк, не, нито съм син на пророк”<strong>2</strong>. „Аз бях просто един журналист, уловен от Господа, докато си стоеше пред пишеща машина”. Точно като журналист обаче той успяваше да вижда „през” окото онова, което толкова много други – много по-славни и по-добре поставени от него – не успяваха да виждат, тъй като гледаха само „с” очите си.<br /><strong></strong></p>
<p><strong>Писател на Ганди</strong></p>
<p>През 1925 г., на нежната възраст от 22 години, Магъридж се захваща с първата си работа – преподавател по английска литература в „Обединения християнски колеж” в Алува, южна Индия. Когато не е зает с осмиване на преподавателския състав на колежа („Г-н Драйъсдъст, B.A.<strong>3 </strong>, B.L.<strong>4 </strong>, автор на бележки върху това и на бележки върху онова, и на бележки върху всичко друго, освен върху живота…”) или на студентите („Индиецът студент е особено същество. Той си представя, че за да впечатлява, трябва да се прави на важен…”), той съживява националното чувство против колониалната администрация на Британската власт.</p>
<p>Това става особено очевидно, когато Махатма Ганди, който по това време все още е сравнително неизвестен, посещава колежа през март 1925 г. Оттогава нататък датира кореспонденцията на Магъридж с Ганди, който публикува писмата му в своя вестник „Млада Индия”, спечелвайки си по този начин славата на пръв издател на Магъридж.</p>
<p>Тези писма поставят две теми: а) невъзможността за промяна на обществото без предварителна промяна вътре в човешките сърца и б) неестествеността и крехкостта на колониалното устройство, което за повечето хора изглежда, че е неуязвимо. Втората от тези теми представлява ранна изява на неговото убеждение в безплодността на опитите да се живее чрез воля, която е противопоставена на въображението. Нея той наследява от своя приятел Хю Кингсмил и към нея ще се завръща все по-често и по-често, когато говори за виждането „през” окото.<br />Проницателният поглед ще забележи и двете теми в един публикуван за първи път през 1926 г. във в. „Калкута Гардиън” пасаж, в който Малкълм разказва за едно бавноразвиващото се момче, което язди гъски и което той често вижда при нощните си разходки по Парур Роуд. Този пасаж ни показва колко последователен е бил винаги писателският „стил” на Магъридж (всъщност един термин, който сам той ненавижда и никога не употребява):</p>
<p>„То [детето, Б. М.] не носеше пръчка, с която да си помага да държи редиците им изправени, а само широко листо, което вееше бавно насам-натам, така че лесно бихме си представили, как речта му всъщност не е нищо друго освен шум от вятъра, който преминава през него, или звук от гората, когато вечерно време задуха лекият ветрец. Така то изпълняваше отговорностите си в своята стегната и дисциплинирана компания – не глупаво въоръжени в редиците си, но по никакъв начин не и подобно на сбирщина. Те по-скоро се движеха като група поклонници или работници, които са се събрали да работят заедно. Не изглеждаха преброени и униформени, така че да формират някаква хармония, сред която то до бъде водач, нито маршируваха в крак, а по-скоро танцуваха танц, в който всеки разбираше до съвършенство движенията на останалите.”</p>
<p>Един ден той видял друго момче да язди гъските – „едър наперен юнак, който държеше в ръката си пръчка, подобно на старшина, и крещеше по гъските така, както крещят сахибите, когато искат нещо”. Както може и да се предположи, гъските тичали в безпорядък, грачейки, като някои от тях се изгубили, а други били прегазени. От този контраст обаче той не извлича морални изводи (това е „една неблагодарна задача”), а вместо това просто пише, че завижда на първото момче.</p>
<p>„Мисля, че то бе намерило тайната на щастието: в това, че прави нещо полезно, което умее да прави по най-добрия възможен начин и което би било удовлетворено да продължава да прави ден след ден, докато е живо. И когато душата му напусне това клето немощно тяло с неговото зинало безизразно лице, вярвам, че тя ще бъде една рядко красива душа, която много ще се хареса на своя Творец. Понякога се чудя за него: дали някога ще се ожени, дали се моли и въобще има ли у него каквото и да било религиозно чувство, дали въобще се запитва за значението на нещата. И всичко това е съмнително. Сигурното е, че то може да язди гъските добре и да прави това по точно толкова достоен за възхвала начин, колкото и ако бе написало книга или бе издрънкало лекция или измърморило проповед, или каквото и да било от нещата, с които ние, окаяните интелигенти, обичаме да се перчим.</p>
<p><em><strong>Пророк авантюрист</strong></em></p>
<p>Магъридж се завръща в Англия, където пише уводни статии за в. „Манчестър Гардиън” – по онова време водеща прогресивна медия и върховно достижение за всеки млад идеалист социалист, какъвто е той тогава. След известен период на преподаване в Египетския университет в Кайро на 15 февруари 1931 г. в Театъра на Принца на Уелс за първи път е поставена негова пиеса – „Три апартамента”. Прямотата по отношение на секса там не се нрави на някои критици и дори на членове на неговото семейство, но темата на пиесата, а именно разрушителният ефект, който живеенето нависоко оказва върху хората и техните семейства, по-късно ще се превърне в храна за урбанистите плановици и социолозите. Отново Магъридж се оказва изпреварил своето време.</p>
<p>През 1932 г. Малкълм и новата му съпруга Кити заминават за Съветския съюз, където той ще работи като кореспондент на „Гардиън” и „Крисчън Сайънс Монитор”. Може да се спори дали следващите петнадесет месеца са предизвикали пророческата му журналистика. В началото на 1933 г. той се осмелява на дръзка постъпка: подлъгва руския си преводач да му купи железопътен билет за Украйна и Северен Кавказ. Той никога не забравя видяното през време на дългото пътуване с влака и години по-късно пише, че това пътуване е останало в ума му като „спомен от нощен кошмар”.</p>
<p>Това, което вижда, са най-богатите на пшеница земи в Европа, превърнати в пустини. Вижда глад, който е „планиран и предумишлен – глад, който не се дължи на никаква природна катастрофа от типа на недостиг на дъжд, циклони или наводнения. Един управленски недоимък, докаран от насилствената колективизация на селското стопанство (…) изоставени селища, липса на добитък, изоставени полета и навсякъде – гладуващи уплашени хора”.</p>
<p>В едно немско селище – малък оазис на добруване в колективизираната пустиня – той вижда селяни, коленичещи в снега, ридаещи и молещи тамошните заселници за хляб. В дневника му от онова време се чете следната клетва: „Каквото и да бих правил или мислил в бъдеще, аз никога не трябва да се правя, че не съм видял това. Идеите ще идват и ще си отиват, но това е повече от идея. Това са селяни, които са коленичили в снега и молят за хляб. Нещо, което аз видях и разбрах”.</p>
<p>Видяното от него е всъщност ембрионалният профил на нещо, което сега вече ние добре знаем (благодарение на смелото свидетелство на Александър Солженицин) като Архипелага ГУЛаг. На една гара в мрачно ранно утро той вижда върволица от кулаци – предполагаемо богати селяни, „с ръце, завързани на гърбовете, движещи се подобно на стадо в някакви камиони за добитък към мястото за разстрел… всички толкова тихи и тайнствени и обезобразени в полумрака като в някакъв страховит балет”.</p>
<p>В поредица статии за „Гардиън” Магъридж пише какво е видял. През февруари той описва глада като „състояние на война и военна окупация”.</p>
<p>„Прибирането на зърното беше проведено с такава щателност и бруталност, че сега селяните са съвсем без хляб. Хиляди от тях бяха заточени, като в някои случаи цели села бяха изпратени на север на принудителен труд… Полетата са изоставени и потънали в бурени. Никъде не може да бъде видян никакъв добитък – само тук-там е останал по някой кон. Добре нахранени са единствено военните и ГПУ <strong>5 </strong>(т.е. тайната полиция), докато останалата част от населението живее при очевидни лишения и в условията на очевиден терор”.<br />На следващия месец той пише поредица от три статии, в която проследява как „диктатурата на пролетариата” се е превърнала в диктатура на Йосиф Сталин, а после диктатурата на Сталин се е превърнала в „диктатура на основната идея”. И заключава: „Ако основната идея бъде осъществена, това може да стане само чрез извикването към съществуване на условията на робството”.</p>
<p><strong>Отречен</strong></p>
<p>Описаните репортажи предизвикват истински хор от отричания. Политиката на британското правителство и увлеченията на журналистите са изцяло в подкрепа на онова, което тогава наричат Съветския експеримент (самата редакция на „Гардиън” отстранява някои от неговите статии, а други са написани изцяло наново). Магъридж е заклеймен като лъжец – при това дори „истеричен лъжец” – от изтъкнати личности като преподобния Хюлет Джонсън, председател на църквата в Кентърбъри, който от амвона произнася хвалебствия по отношение на Сталиновите „непоклатими намерения и добросърдечно благородство”, и Харълд Ласки, учен юрист и гуру на Лейбъристката партия, уверяващ всички, които биха се съгласили да го слушат, в това, че съветската икономика е модел за ефективност и равенство, а зрелищните процеси на старите болшевики са модел за съдебна безпристрастност.</p>
<p>Джордж Бърнард Шоу, който току-що се е върнал от посещение в Русия, също се включва в опровергаването на разказите на Магъридж за глада, като описва пълни до изобилие житници, за които се грижат румени девойки жътварки. В хора се включва дори и лелята на съпругата на Малкълм, звездата на фабианските социалисти <strong>6 </strong> Беатрис Уеб, за да отрече твърдението му, че в Съветския съюз съществува принудителен труд. Притисната обаче в частен разговор – както отбелязва Малкълм – тя признава почти с готовност, че „в Русия наистина изчезват хора”.</p>
<p>Отразеното от Магъридж е отречено най-вече от Уолтър Дюранти, московския кореспондент на „Ню Йорк Таймс”, на когото за репортажите му от Съветския съюз е присъдена наградата „Пулицър" и когото по-късно Магъридж ще нарече „най-големия лъжец, когото някога съм срещал”. И ако реабилитацията е нещо, което по принцип идва късно, то в случая с Магъридж моментът за нея настъпва едва през 1990 г., когато Сюзън Тейлър – в своята биография на Дюранти „Апологетът на Сталин” – пише, че ако не е била „решаващата хроника на събитията [написана от Магъридж], последствията от престъпленията върху онези, които са страдали от тях, са можели да останат добре скрити от критичните погледи, каквато е била и целта на техните извършители. Малка благодарност, която той получава години по-късно, макар броят на хората, осъзнаващи изключителния акт на честност и смелост, който представляват неговите репортажи, да става все по-голям”. Уви, когато Сюзън Тейлър пише това, Магъридж е вече покойник.</p>
<p>През 1933 г. той е изгонен от „Гардиън” и заминава за Швейцария, където излива яда си в полемичния роман „Зима в Москва”, който през следващите четири десетилетия ще се разпространява като самиздат сред руския нелегален литературен ъндърграунд. Руският опит е първото нещо, което поражда извършената от Магъридж преоценка на християнството. Както сам той пише четири десетилетия по-късно, „загубата на моите илюзии, свързани с представата за някакво предопределено небесно царство на земята, ме върна безмилостно към провъзгласеното в християнското откровение царство, което не е от този свят”.</p>
<p>През 1937 г., пишейки за сп. „Тайм енд Тайд”, Магъридж прави скандализиращо пророчество – във време, когато Александър Солженицин е все още юноша, а повечето от останалите съветски дисиденти още не са родени, той пише: „Може би в Русия идва времето на нова литература – както в тъмния период на царските репресии. Ако е така, това ще бъде литературата на бунта и следователно анатема на съветската система. Не е невъзможно дори тази литература да се пише още сега в концентрационните лагери и по други тъмни кътчета… И даже диалектическият материализъм, даже той няма да е в състояние да угаси светлината на гения”.<br />Сходен пророчески коментар той направи и през 1978 г. Случи се така, че аз бях с него, когато в Рим конклавът избра за папа Карл Войтила. Тогава той ми каза: „Това е краят на Съветския съюз”. „Те няма да могат да устоят на моралния авторитет на един папа от източния комунистически блок”. Още едно пророчество, което той не доживя да види оправдано докрай.<br /><strong></strong></p>
<p><strong>Тридесетте</strong></p>
<p>За кратък период през 1933 г. Магъридж се занимава с проучване на трудовите кооперативи под покровителството на Обществото на народите в Женева. Това, че той е хранил някакви илюзии относно ефикасността на Обществото, се вижда от следните заключителни строфи на една поема, която написва тогава:</p>
<p><em>Мястото е определено, народите са тук,<br />Общество от народи.<br />Общество, в което – така поне изглежда –<br />има и нещо повече от речи и мечти.</em></p>
<p>Когато обаче, като му дойдѐ времето, спрялото вече да функционира Общество беше заменено от Обединените нации, отношението на Магъридж беше точно толкова пренебрежително – той нарече Главната квартира [на ООН] в Ню Йорк „този огромен и симетричен стъклен надгробен камък, чиито обитатели се специализират в мятането на камъни”.</p>
<p>В Обществото на народите Магъридж случайно среща (в кафе „Бавария” – мястото в Женева, което обича да посещава) независимия журналист със святото име П. Бомон-Уодсуърт. Веднъж, в сумрака на един есенен следобед, в момент на честност този изрича – ей така, без връзка с нищо конкретно – думите, за които Магъридж впоследствие ще настоява, че биха могли да бъдат епитафия на целия двадесети век. Вдигайки поглед от чашата си, П. Бомон-Уодсуърт казва следното: „Знаете ли, понякога се чудя дали лижа точните ботуши”.<br />През 1935 г., след като руските му статии са го оставили без работа в британската преса, Магъридж се завръща в Индия – този път като помощник-редактор на „Калкута Стейтсмън”. В края на 30-те се прибира отново в Англия, където сътрудничи на своя приятел Хю Кингсмил за два тома вестникарски пародии: „Смелият стар свят” (1936 г.) и „Догодишните новини” (1937 г.).</p>
<p>И двете книги обаче стават жертви на сатирично възмездие – световните събития се оказват далеч по-чудновати от всичко онова, което би могло да се измисли. Защото, точно бидейки себе си, оплаква се Магъридж, публичните личности изтръгват хляба от устата на сатирика. Три години след като в „Догодишните новини” Магъридж и Кингсмил са предвидили пакт за ненападение между Хитлер и Сталин, Сталин и Фон Рибентроп се срещнат тайно в Москва, за да сключат нацистко-съветския пакт за ненападение.<br />През всичките години до края на 30-те Магъридж пише често за неизбежността на световната война. След двете сервилни пътувания на Невил Чембърлейн при Хитлер в Германия той пише: „Англия се предаде на принудата… поради малодушие и невеж личен интерес”. Заради политиката на нагаждане – заявява той – войната ще дойде по-скоро, отколкото се очаква.</p>
<p>След третото и последно пътуване на Чембърлейн в Германия, точно когато той размахва парчето си хартия и приема овации за това, че е подсигурил „мира в нашето време”, Магъридж му отговаря с отворено писмо до британското правителство. „Няма думи, които да могат да изразят моето презрение” – пише той, след което, типично за него, намира точните думи: „Питам се, дали – ако Ви накарат да коленичите… и с лице, заровено в прахоляка, да изпеете песента на Хорст Весел <strong>7 </strong>– Вие бихте изразили каквото и е възражение? Не мисля… макар, разбира се, да бихте предпочели някой друг да стори това вместо Вас”.<br /><strong></strong></p>
<p><strong>Военните години</strong></p>
<p>Втората световна война вече е започнала, когато Магъридж печата последните редове от „Тридесетте” – социална история на едно десетилетие, което, както той пише, е започнало с надеждата за напредък без сълзи и завършва в реалността на сълзите и без напредък. Тази книга (публикувана в САЩ под заглавието „Слънцето никога не залязва”) е най-успешната му към момента. В продължение на три десетилетия тя продължава да се препечатва, а когато е преиздадена през 1967 г., критикът Филип Тойнби я нарича „странен въображаем портрет и (…) дълбок, разтърсващ пророчески гръм, който отеква със светкавична скорост”.<br />От „Тридесетте” в ума ми се загнезди следното изключително изречение: „Няма друго упорство, подобно на това на овцата, помолена да се премести от последния си ъгъл с паша, на гостенина, помолен да си тръгне, докато в бутилката все още има нещо, на жената, помолена да свали единствената останала върху нея дреха, и на политика – помолен да се откаже от последния останал му принцип”.</p>
<p>Във военните години Магъридж пише малко – отчасти защото дейността му като шпионин (тогава той работи за МИ6 – английския еквивалент на ЦРУ; същото прави и неговият приятел Греъм Грийн) изисква абсолютна секретност, а отчасти и защото не е в добро настроение. Дори и дневникът му (наричан от него Дневникът на един тъжен човек) не се радва на често внимание. През 1942 г. той пише на Кити: „По-голямата част от времето си прекарвам, желаейки да съм мъртъв, чудейки се защо правя това, което правя, примирявайки нерешителната си борба с монотонността на времето”.</p>
<p>След войната Магъридж редактира английската версия на секретните дневници и военновременните записки на граф Галеацо Чано – зетя на Мусолини. Записките са изнесени тайно от Килия на смъртта 27 в затвора във Верона точно преди екзекуцията на Чано през 1944 г. „Това, което Чано е успял да постигне – пише Магъридж, – е било да предостави на света още едно свидетелство, несравнимо по своята наивност, за това колко празно занимание е притежаването на властта и колко сигурно е, че онези, които я преследват, се омотават в собствените си хитрости и уловки”.</p>
<p>През 1946 г. Магъридж пристига в Америка като вашингтонски кореспондент на „Дейли Телеграф”. „Американците – пише той на Кити тогава – са най-ужасяващите бърборковци, които светът познава. Единственото нещо, което те истински желаят, е да говорят за себе си, а това е предмет, който твърде скоро изморява”. Но дори рутинната му американска журналистика от онова време съдържа прозорливи късчета самородно злато и е сигурно, че неговото стегнато описание на държавния секретар Джон Фостър Дълес никога не е било надминато: „Глупав, по-глупав, Дълес”<strong>8 </strong>.</p>
<p>Когато военновъздушните сили на САЩ тестват водородната си бомба на атола Бикини, Магъридж описва на Кити операцията като „неподражаема”: „Самолетът, на който беше качена бомбата, беше наречен „Сънят на Дейвид”, а преди бомбата да бъде пусната, хубавичко момиче нарисува нещо върху нея. Очевидно нямаше почти никакви поражения. Стадото кози, оставено на острова, изглеждаше невъзмутимо след взрива”. По-късно Магъридж разбира, че красавицата от бомбата е била Рита Хейуърт <strong>9 </strong>и че тя е плакала, когато разбрала за честта, която ѝ се оказва.</p>
<p>Когато козите от Бикини заедно с шепа плъхове от острова са върнати в САЩ за наблюдения, Магъридж се отбива да ги види и завършва разказа си за удоволствие на Кити така: „Всички те живееха на кръвопреливане и витамини в своите климатизирани кошари. Безплатно разпространявани печатни материали, предназначени да отговарят на обществената критика, че е жестоко животни да бъдат предоставяни за целите на атомните експерименти, съдържаха очарователната фраза „Те не умряха напразно”. Аз пък предположих, че скоро ще бъде издигната гробница на незнайното прасе, на която посетителите политици ще могат да поставят ръка, пълна с жълъди”.<br /><strong></strong></p>
<p><strong>Минно поле</strong></p>
<p>Завърнал се в Англия, Магъридж е повишен до помощник-редактор на „Дейли Телеграф”, а през 1953 г. става и първият редактор на „Пънч”, който в дългата история на това уважавано британско списание е избран, без преди това да е принадлежал към редакционната му колегия. Той бързо променя улегналата стара госпожа от чакалнята пред лекарския кабинет до свирепо сатирично списание и „минно поле, по което всяка знаменитост трябва да стъпва, чувствайки опасност за живота”. Една статия от първата му година – „Как да бъдеш успешен британски дипломат” – илюстрира новата острота в стила на „Пънч”:</p>
<p>„(1) Когато дадено международно споразумение бива едностранно отхвърлено, застраховай се, щото всички формални протести, които си обучен да изкажеш, да са колкото може по-колебливи и по-двусмислени; (2) Помни, че в наши дни бляскавите награди се дават за събаряне, а не на изграждане… Това, че всеки дипломат носи в раницата си перството, е знак само за това, че по всяко време е готов на отстъпление; (3) Не позволявай на нещата, които ти изглеждат като препятствия, да потискат духа ти. Те по-скоро трябва да бъдат превръщани в поводи за демонстриране на още по-голяма наслада и самодоволство от когато и да било преди; (4) В политиката клони наляво. Ако можеш да съчетаваш това с изобилие на личните средства… толкова по-добре; (5) Не трябва да се пропуска нито една възможност за отправяне на ироничен намек към американците и към тяхната политика. В действителност потенциалните съюзници навсякъде трябва да бъдат третирани като донякъде нелепи, ако не и като откровено жалки”.</p>
<p>През февруари 1954 г. една карикатура в „Пънч”, изобразяваща парализирания министър-председател Уинстън Чърчил, успява да предизвика истинска суматоха, тъй като британското общество още не е информирано, че Чърчил е получил удар. Много скоро последвалият шумен протест струва на Магъридж работата му. Когато, на върха на успеха, той атакува и външния министър Антъни Идън („По-добре с един изкуфял Чърчил, отколкото с напълно владеещия своите способности – такива, каквито те са – Идън”), той успява дръзко да засегне и двата лагера.</p>
<p>Нищо обаче в цялата спорна журналистическа кариера на Магъридж не може да съперничи на неговата „Кралска сапунена опера”, която се появява в „Сатърдей Ивнинг Поуст” на 19 октомври 1957 г. Основната идея на тази опера е, че материалистичните общества като нашето са особено склонни да обожествяват своите герои – че след като са престанали да вярват в Бога, те започват все повече да се покланят на кралицата или на други членове на кралското семейство, превръщайки по този начин един символ („който сам по себе си не е нещо лошо”) в заместител или ерзац на религията.</p>
<p>Случва се така, че когато статията се появява (а тя е написана почти две години по-рано), кралицата е на обиколка из Америка и британската преса веднага надушва да мирише на кръв. Статията на Магъридж е описана като продажническа, безжалостна, шокираща, покровителстваща и отвратителна – тук цитираме само част от епитетите. Отправени са заплахи за живота му, а домът му става обект на вандалски действия. Веднъж, когато се разхожда по крайбрежния булевард в Брайтън, минувач се изплюва в лицето му. Отлъчен е от Би Би Си, а колонката му във вестника е свалена.</p>
<p>Но ние, доживелите да видим авторитета на монархията сведен до неприлична шега, до една наистина сапунена опера, не можем да не се възхитим от прозорливостта и смелостта на Магъридж. И дори той да не е могъл да си представи някого като лейди Даяна, въпреки всичко би казал, перифразирайки Киплинг: „Аз видях залеза, преди мнозина да видят зазоряването”.<br /><strong></strong></p>
<p><strong>На улицата</strong></p>
<p>През 60-те и 70-те години Магъридж работи като нещо от типа на независим световен кореспондент или както сам той казва, поел риска на улицата пред сигурността – нещо като да живееш в кръчмата. Той пише за вестници и списания в Обединеното кралство, САЩ, Канада, Австралия и други страни. Негови телевизионни програми се излъчват навсякъде из английски говорещия свят. Само да резюмираме изказванията му от този убийствен период означава да не сме казали всичко за пророческата му дарба. Въпреки това, без да ги коментираме, тук ще приведем някои от най-изящните магъриджизми:<br />• „Удоволствието не е нищо друго освен измамно щастие – лъжливо видение за сянка и освежаване насред сухите пясъци. Къде тогава лъже щастието? Не в това, че си угаждаме, а в загубата на памет за собственото аз. Не в това, че задоволяваме сетивните си желания, а в това, че бягаме от тях. Ние живеем в тъмен затвор, в който цялото ни внимание е обърнато навътре – този затвор е всичко онова, което виждаме или знаем, в случай че погледът ни е прикован непрекъснато надолу. Да вдигнем погледа си нагоре, да разберем за съществуването на широката и сияйна вселена навън – ето това само е щастие” (1965 г.).<br />• „Можете да оставите два компютъра сами в една стая, без ни най-малко да се безпокоите за последствията” (1969 г.).<br />• „Версията на известния Декартов афоризъм през ХХ век е: Мамя, следователно съществувам” (1969 г.).<br />• „Човекът е беглец от действителността, който по някакъв начин трябва да бъде убеден да се изправи лице в лице със собственото си несъвършенство и безнадеждност” (1976 г.).<br />• „Най-високообразованото общество в Западна Европа избра Хитлер, а най-голямата гъстота на университети на квадратен километър и на глава от населението е в Калифорния. Трябва ли да казвам нещо повече?” (1978 г.).<br />• „Няма такова нещо като тъмнина – има само отслабване на зрението” (1979 г.).<br />• „Ключът към сегашните ни недоволства е просто в това, че тежестта на това да бъдеш свободен е започнала да ни се струва крайно непосилна за носене, както и в това, че – съзнателно или не, по желание или по принуда – преобладава склонността ни да я пожертваме. В известната сцена от романа на Достоевски „Братя Карамазови” Великият инквизитор прогонва завърналия се Христос, тъй като Той носи със Себе си страшния дар на свободата. Струва ми се, че правителствата, независимо от своята идеология, са на един акъл с Великия инквизитор” (1978 г.).</p>
<p>След като през декември 1967 г. южноафриканецът Кристиан Барнард извършва първата в света сърдечна трансплантация, Магъридж му задава въпрос (в телевизионна програма на Би Би Си под нелепото название „Д-р Барнард среща своите критици”) дали причината подобна експериментална хирургия да бъде извършена за първи път в Южна Африка е в това, че там съществува апаратура, изпреварваща останалата част от медицинския свят, или в това, че позорната доктрина на апартейда до такава степен е обезценила човешкия живот, че е създала условия на д-р Барнард и хора като него да се отнасят към човешките същества като към резервни части за целите на медицинското експериментиране. Макар да предизвиква вцепеняване сред присъстващите, въпросът е зададен на място. Така наречените „критици” на д-р Барнард в Би Би Си незабавно се дистанцират от запитването на Магъридж, настоявайки пред Барнард да не удостоява питащия с никакъв отговор – нещо, което той не прави.<br /><strong></strong></p>
<p><strong>В отношения с вечността</strong></p>
<p>Този епизод бележи началото на известността на Магъридж като непреклонен опонент на медицинската арогантност – абортите, евтаназията, генното инженерство и пр. Две десетилетия преди да бъде признато съществуването на световния черен пазар на човешки органи, той не само предсказва неговата поява, но също така и предвижда в детайли икономическите рамки на неговото действие и как точно той ще работи.<br />Когато през 1968 г. папа Павел VІ издава своята дискусионна енциклика Humanae Vitae Магъридж написва до „Таймс” писмо в нейна подкрепа, в което четем: „Нека ми бъде позволено, не като римокатолик, а само като колебаещ се християнин, да поднеса своите почитания към величавото изявление на папата по отношение на контрола над раждаемостта… Не се съмнявам, че когато историческите книги ще разказват за нашия мизерен морален упадък и окончателния провал на закона и реда, които не може да не го последват (тъй като без морален ред не може да съществува никакъв ред), смелата и справедлива, макар и – боя се – до голяма степен безрезултатна позиция на папата ще получи онова уважение и възхищение, които заслужава”.<br />Четири години след като написва това, Магъридж е приет в Римокатолическата църква. Това събитие, което обикновено е от сферата на личния живот, поражда вълна от заглавия в британската преса. В „Таймс” Магъридж пише:</p>
<p>„Може да изглежда абсурдно някой като мен, който наближава осемдесетте, да търси приемане в дадена църква – в моя случай в Римокатолическата. Нещо като изкарване на животозастрахователна полица, когато животът е почти към своя край. Все пак, тъй като членството в една църква има отношение по-скоро с вечността, а не толкова с времето, годините едва ли са нещо, което трябва да се взема под внимание. В края на краищата, след като бебетата биват кръщавани, преди да могат да разбират значението на кръщението, защо осемдесетгодишните старци да не бъдат приемани в дадена църква малко преди да я напуснат в ковчег?<br />Измежду онова, което най-общо можем да наречем „въпросите на живота”, при Магъридж има толкова много примери за пророческо прозрение, че е достатъчно да цитираме дори само един типичен пример. Задоволявам се с този единствен коментар (от 1966 г. в „Обзървър”) написан, разбира се, в типичния за него хиперболичен стил, който обаче, струва ми се, с всеки изминал ден все повече си заминава: „Във времето, когато хората бъдат окончателно избавени от страданията и разрушението – когато те всички бъдат пастьоризирани, а гените им преброени и пренаредени и приспособени към новите, заменяеми пластични органи, способни да се хранят, да се съвкупяват и да изпълняват всички останали физиологични функции безвредно и хигиенично и така, както желаят – те вече ще бъдат обезумели, а светът ще бъде превърнат в едно огромно психиатрично отделение”.<br />Смъртта е тема, върху която Малкълм често е мислил и многократно е писал. На седемдесет и шест годишна възраст той пише следното: „Подобно на затворник, чакащ освобождение, на ученик в края на срока, на птица, готова да отлети на юг… аз копнея да си отида. Отделяйки се от плътта, която твърде дълго обитавах, чувайки завъртането на ключа в бравата на времето и люлеенето на голямата порта на вечността, откъсвайки уморения си ум от нескончаемите му главоблъсканици и умореното си его от неговите досадни изисквания. Такава е перспективата на смъртта”.</p>
<p><strong>Една подходяща епитафия</strong></p>
<p>Уви, смъртта на Малкълм не се оказва онова лесно преминаване от времето към вечността, на което той се надява – разсъдъкът му се разпада, той става подозрителен и избухлив, докато накрая е въдворен в частна болница. Умира на 14 ноември 1990 г., на осемдесет и седем годишна възраст. Погребан е в селското гробище на Уотлингтън в Съсекс, а на надгробния му камък се чете следната епитафия: „Почтен към истината”. Една подходяща епитафия, тъй като, макар към края разсъдъкът му да е нарушен, този съвременен пророк отдавна си бе спечелил правото да отрази като ехо думите на Бъниановия „Г-н Почтен към истината”:<br />„Макар и с големи трудности да съм на това място, все пак сега не се съжалявам за нито една от сполетелите ме беди, благодарение на които съм стигнал до тук. Моя меч давам на онзи, който ще ме наследи в моето странстване, а смелостта и уменията си – на онзи, който може да ги вземе. Белезите и драскотините си вземам с мен, за да ми бъдат свидетел – че съм водил битките на Онзи, Който сега ще ме възнагради”…<br />Така той си отиде от този свят, а от другата страна в негова чест звучаха всички тромпети.</p>
<p><strong><span style="text-decoration: underline;">БЕЛЕЖКИ:</span></strong><br /><br /> <strong> *</strong> Почетен професор от Юридическия факултет на Университета на Западно Онтарио, Канада, и автор на биографични книги за Робърт Бърнс, Хескет Пиърсън и Малкълм Магъридж.</p>
<p> <strong> 1</strong> Таблица за отбелязване на резултатите (бел. прев.).</p>
<p><strong> 2</strong> Срв. Книга на прор. Амос 7:14 (бел. прев.).</p>
<p> <strong>3</strong> Bachelor of Arts (бел. прев.).</p>
<p><strong> 4</strong> Bachelor of Literature (бел. прев.).</p>
<p> <strong>5</strong> Абревиатура на организацията Государственное политическое управление (Държавно политическо управление), която през 1922 г. замества Извънредната комисия (Всероссийская чрезвычайная комиссия по борьбе с контрреволюцией и саботажем – съкр. ЧК) и с репресивни методи провежда отнемането на собствеността на селяните в СССР и Украйна. През 1934 г. се влива в структурите на НКВД (бел. прев.).</p>
<p> <strong> 6</strong> Фабианското общество (Fabian Society) е британско социалистическо движение, носещо името на римския пълководец и държавник от ІІІ в. пр.Хр. Квинт Фабий Максим (бел. прев.).</p>
<p> <strong> 7</strong> Horst-Wessel-Lied – химн на Националсоциалистическата работническа партия на Германия, често използван и официално в Третия райх, макар и без статут на държавен химн (бел. прев.).</p>
<p> <strong>8 </strong>Игра на думи с фамилното име на John Foster Dulles. „Dull, duller, dulles”, от англ. dull – тъп, бавно загряващ (бел. прев.).</p>
<p> <strong>9</strong> Rita Hayworth (1918-1987) – прочута американска филмова актриса и танцьорка (бел. прев.).1</p>
<p><em><strong>Превод: Борис Маринов</strong></em></p>
