Александър Секулов пред „Гласове“: Разделението отменя бъдещето ни

Автор: Лора Асенова, снимка: Тея Нишков 

„Театърът е събиране на енергия. Човек вътрешно изгражда себе си, докато гледа нещо, което го вълнува.  Става податлив на внушения, припознава чувства в себе си, които не е подозирал. И поради тази причина за мен е важно изкуството да води човек нагоре, да му внушава желание за живот. Да го устремява към красивото. Черното ми е безинтересно.“ разказва Александър Секулов пред Лора Асенова и „Гласове“. 

Следвайте ни в Телеграм 

Вероятно всички обичаме театъра. Често актьорите са звездите в него, режисьорите - понякога, но драматурзите – много рядко, те остават „зад кулисите“, а са първоносителите на заряда. Те са изследователите на обществото ни, на проблемите и на страстите ни. Автор на едни от най-вълнуващите пиеси в днешния български театър е Александър Секулов. Скоро се очаква премиера в Народния театър на спектакъл по негов текст под режисурата на Диана Добрева. Срещата ми с него ми припомни колко е хубаво да общуваш с писател и че, дори да нямаш такъв шанс на живо, винаги остава вариантът да прочетеш негова книга, а в някои случаи - и да гледаш спектакъл по негова творба.  

- Имате постановка в Народния театър – „Народът на Вазов“. По какво народът на Вазов си прилича с народа днес и по какво се различава?

- Ако трябва да се правят паралели между характеристиката на националния характер преди 120 години и днес, виждаме пагубната роля на идеологиите за националната ни цялост. Това, което различава хората, които са живели тогава, от хората, които живеят в настоящето, е липсата на национална общност. Мисля, че след Войнишкото въстание 1918 година българското общество е непоправимо разделяно. Мисля, че е разделяно от външни причини. По всевъзможни поводи – от геополитически до идеологически. И това разделение вече слиза на неподозирани микроравнища, през всевъзможни теми и трагично, тъжно, до отчаяние ни пречи като народ. 

- А вътрешни причини има ли? От народопсихологията. 

- Ако един народ позволява на външни фактори да го разделят, означава, че той няма съпротивителни сили. Националното му тяло допуска всевъзможни идеологически инфекции. Проблемът, върху който трябва да се замислим, е дали имаме имунитет срещу разделението. Дали разбираме, че разделението отменя бъдещето ни. Но, от друга страна, с учудване виждам, че вече няма неразделен народ. Неразделена нация. Много трудно е в момента да се постигне национален интегритет, където и да е по света. 

- Може би идва от индивидуализма на времето? От самостоятелността на хората. 

- Отговорът не е сложен – вадиш Бог от уравнението и конструкцията се разсипва.  

- Между другото и Вазов казва, че българският Бог е жив. Жив ли е още?

- Убеден съм! Има една особена, опортюнистична жилка в българския народ. Той никога не се доверява на държавата изцяло, защото държавата никога не се е обръщала с лице към него. И през годините се е научил да живее с единия крак извън нея. Взима въпроса за собственото си оцеляване в свои ръце, не го полага в ръцете на държавата. И е неподатлив докрай на налаганите му идеологии. Слуша ги с едно ухо, но с другото предпочита да прави собствени сметки. И този му начин на битие, оказва се, го държи жив. „Бай Ганьо“ на Алеко Константинов завършва с реплика, която, според мен, четем леко грешно: „Европейци сме, но не чак дотам“.  Замислил съм се, че в отрицателното „не сме станали като тях“ има и нещо спасително.  В „Народа на Вазов“ има едно осъзнаване, че сме принудени да живеем между две презрения – на Запада и на Изтока. 

„Виждам как се опитваме да живеем между две презрения – източното и западното. Едното се лъже, че ни разбира, другото се гордее, че ни мрази. И между това море на омразата ние трябва да излезем в пустинята и да намерим българския бог.“
Из „Народът на Вазов“

Мисля, че за нас самите е важно осъзнаването на общата балканска съдба. Балканите са, казано метафорично, отделен континент. Не са нито запад, нито изток, нито Ориент. Как се е формирал този специфичен балкански характер е сложен разговор, не съм подготвен да правя едри обобщения, по-скоро го усещам на интуитивно равнище. Никога няма да се случи на балканските народи да осъзнаят този характер, да го проявят и отстоят, това ми е съвършено ясно. Отделно те и никога няма да се съгласят помежду си, че са едно цяло.  

Фотография: Гергана Дамянова, от постановката "Народът на Вазов", Народен театър "Иван Вазов"

- Обаче в „Народът на Вазов“ има и една друга тема – за поета и народа. И кажете ми – как се пише за любимците на народа? Българският зрител е много чувствителен на тема български автори, национални герои. 

- Преди „Народът на Вазов“ в Пловдивския театър създадохме спектакъл за Дебелянов, който още има зрителското внимание - „Дебелянов и ангелите“. Там открих за себе си интересен факт. Дебелянов загива без издадена книга. Две от най-силните му стихотворения са намерени случайно години по-късно в маншета на един шинел. Четири години след смъртта му излиза томче с негови стихове. През 30-те години, когато от Гърция пренасят неговите кости, в София се събират около 30 000 души. Как е станало така, че едно томче със стихове събира хиляди хора, за да съпроводят костите на поета? Ще се окаже, че онзи български народ е имал изумително точни теглилки колко тежи написаното от един поет. И ако българският народ е можел да разбира това тогава, как и защо е изгубил тази си способност днес? Способни ли сме изобщо да изпратим в последния му път толкова масово един поет? 

Същото се отнася и за Вазов. Народен поет. Кой е дал това определение, как е прието масово като напълно валидно, как продължава да съществува? Народът не го е дал на никого друг. Защо точно на него? Моят отговор е прост – обичал е народа си такъв, какъвто е. Много добре го е разбирал и много силно го е обичал. Когато някой те обича, безпогрешно разбираш това дори на подсъзнателно равнище. И, според мен, българският народ на подсъзнателно равнище разбира, че Вазов го обича. Тогава и днес. Дал му е основните ориентири в света. Намерил е думи, с които българската история да живее. 

„Иван Вазов : Остави я историята! Видя какво направи историята с хероите от Априлското въстание. Нищо. Още по-лошо – представи ги като обикновени хора. Ако не беше „Епопеята…“, ако бяхме оставили всичко на оня овчар Захари, българският народ досега щеше да се е гръмнал в челото. От отчаяние! Поезията създава историята на един народ“
Из „Народът на Вазов“ 

Малък съм да мога да разбера цялата сложност на космическата мъглявина, наречена Иван Вазов. Но силно ме изумява необходимостта на зрителите да гледат спектакъла „Народът на Вазов“! Ще призная, не вярвах, че хората ще имат такава потребност. Дори не говоря за качествата на спектакъла или за качествата на пиесата. Хората имат желание да живеят в този свят, да чуват тези думи. Страдат по мисълта за родината. Необходима им е като гръбнак, който ги държи изправени. Без чувството за принадлежност към родината човек изпада в саморазрушителна депресия. От едната страна ти отнемат Бог, от друга – родината и човек се разпада, защото не може да живее само със себе си. Човек живее, защото има дълг. И живее по-лесно с Бог и родина, и с езика, разбира се. Хората имат тъга по всичко това, понякога дори без да го осъзнават. 

- Обаче как се осмелихте да пишете за тези големи писатели? Дори да покажете техни слабости – както например за Вазов, че е хипохондрик… 

- Не е слабост да те е страх от смъртта и от болести. Но през съдбата на Вазов, през неговите отношения с колеги, през отношението към него се оглежда целият ни сегашен живот. Полагани са огромни усилия да бъде премахнат, да бъде пренебрегнат. Съществуването му е осмислило много литературни съдби, пришпорвало е литературното състезание, дало е динамика на литературния процес. Това продължава и сега. Разделението на „народняци“ и на „модернисти“ е постоянно в българската литература и е изумително смешно. Трябва да четеш за тези борби с голяма ирония. Другото чувство, с което работих, е, че няма нужда да се захаросва автора. Той не е равен на творчеството си и слава Богу. Да търсим постоянно слепване между човек и творчество е изморително, а и безмилостно грешно. Личността и творчеството ги слепва само смъртта и затова друг като Ботев няма да има. Ако познаваме по-добре човека Вазов, много по-добре ще схванем мащаба на стореното от него. Погрешно е също и прекалено да се интересуваме от човека, а не от творчеството му. Книгите са по-важни от това кой ги е написал и как е изглеждал. 

- Даже и той го казва в пиесата. 

- В пиесата до финалния монолог на Вазов, всички негови реплики са абсолютно документални,  взети от писма, документи, спомени и литературни анкети. Считам това за много важно.

- Казахте за чувствата, които са Ви водили към темата и текста. А какво е чувството да имаш пиеса, поставена в Народния театър? Която да се играе при пълни зали вече три години и то дебют в София.

- На годините, на които съм, прием като дар, че хората имат необходимост да гледат този спектакъл. Другото ми удовлетворение е да виждам, че актьорите го играят с удоволствие. Същото усещане имам и към „Дебелянов и ангелите“.

Фотография: Георги Вачев, от постановката "Дебелянов и ангелите", Драматичен театър Пловдив

- Отново в тандем с Диана Добрева – и „Народът на Вазов“, и „Дебелянов и ангелите“, и „Одисей“. Как се получи това партньорство и какво донесе то на пиесите?

- Аз почти нямам друг живот в театъра, в който влязох късно и случайно, извън работата с нея. И съм й безкрайно задължен, в пълния смисъл на тази дума. Това, че мои текстове се играят, е благодарение на това, че тя може да ги направи живи. Може да ме накара да напиша неща, които не знам, че съм способен. Има крайна енергия и пълна непримиримост, докато нещата не се получат, както й се струват верни. Няма отказване – пишат се текстове, сменят се текстове. Нямам съпротива срещу това. Осъзнал съм, че нейните спектакли вече промениха българския театър. Както са го правили и ще го правят в бъдеще други значими български режисьори. 
Лично за мен българският театър и българската литература са в чудесна кондиция. Има смайващо разнообразие на стилове и жанрове, но те не се  изследват в дълбочина. Медиите отразяват на парче, не вършат аналитична работа. Има изкуствено фаворизирани явления за сметка на съзнателно потискани други. Кое не е ясно? Но, слава Богу,  във вечността това нито българската литература, нито българският театър го засягат. Те имат собствена траектория на развитие извън опитите на пластическата критика, извън опитите за идеологическо-естетическа хирургия. 

- Вие сте журналист, писател, драматург. Човек на словото. Как обаче разбирате или избирате кое да бъде пиеса и кое да бъде роман? 

- При мен такъв проблем се яви с последната ми книга „Корабът на сирените“. Бях написал една сцена като начало на пиеса. После разбрах, че няма да мога само през диалог да разкажа историята, която искам. Реших, че няма да се съобразявам с жанрови характеристики. 

- Именно „Корабът на сирените“ ме насочи към този въпрос. Защото то ту е пиеса, ту е роман, на места е чиста лирика. Много красив, с лекота, с хумор, с дълбочина. Като морето – едни леки вълни и една дълбока вода. Има много теми в него – за изкуството, за революцията, за самосъхранението, за страха. Кой беше Вашият център, около който се движеше всичко? 

- С годините все повече се интересувам единствено от чистата история. Не правя предварителен идеен, не дай си Боже идеологически конструкт, който след това да опаковам. Арматурата на предварителния идеологическия конструкт винаги стърчи грозно. Оставям се на течението на историята. Тя влачи със себе си наноси, клони, дънери, пъстри риби. Това е моят метод – радост и учудване от историята. Но уважавам и всички останали методи на работа на колегите. 

- Говорейки за произведенията, през февруари следва премиерата на „Моби Дик“ в Народния театър, отново с Диана Добрева като режисьор. Какво ново ще открие публиката в него от Вашия стил? 

- В момента сме в средата на репетиционния период, много неща ще се променят. Все пак е процес, в който равностойно участват 60-70 души. Театърът, ще се окаже, единственото място, където голяма група от хора могат да изпитат заедно общи чувства, общо разтърсване. И то в пълна тишина. На стадиона е разход на енергия през шума, докато в театъра е събиране на енергия. Човек вътрешно изгражда себе си, докато гледа нещо, което го вълнува.  Става податлив на внушения, припознава чувства в себе си, които не е подозирал. И поради тази причина за мен е важно изкуството да води човек нагоре, да му внушава желание за живот. Да го устремява към красивото. Черното ми е безинтересно.