- 10 Sep 2020
- 150
- 6
от Тони Джъд, който почина през август 2010 г.Бях отгледан сред думи. Те падаха от кухненската маса на пода, където седях – дядо ми, чичовците ми и бежанците се замерваха помежду си с руски, идиш, френски и нещо, което минаваше за английски, в съревноваващи се водопади от становища и следствия. Нравоучителни отломки от потъналия кораб на Социалистическата партия на Великобритания от ерата на Едуард витаеха из кухнята ни в подкрепа на Великата Кауза. Прекарвах щастливи часове, слушайки централноевропейски самоуци, спорещи през нощта: „марксизъм”, „ционизъм”, „социализъм”. Изглеждаше, че разговарянето е поантата на съществуването на възрастния човек. Никога не загубих това усещане.
<p>На свой ред – за да намеря собственото си място – аз също говорех. Редовният ми номер беше да си припомням думите, да ги изговарям, да ги превеждам. „О, той ще стане адвокат, бяха казали. Ще кара птиците да слизат от дърветата” – нещо, което аз за кратко и безуспешно се опитвах да правя из парковете, преди да приложа това предизвестие в неговото „кокни” значение при не по-голям резултат през юношеските си години. Тогава израснах над интензивността на многоезичния обмен до по-свежата и сдържана елегантност на английския на Би Би Си.<br />50-те години на столетието, когато посещавах основното училище, бяха епоха със строго определени правила за изучаване и използване на английския език. Ние бяхме обучени в нетърпимост и към най-малката синтактична грешка. „Добрият” английски беше в апогея си. Благодарение на радио Би Би Си и на кинопрегледите съществуваха национално приети норми; авторитетът на класата и региона определяше не само как нещо да бъде казано, но и кои неща биха били уместни да бъдат казани. Акцентите изобилстваха (включително и моят собствен), класирани по своето благоприличие – обикновено като функция от социалното положение и от географското разстояние от Лондон.</p>
<p>Бях прелъстен от блясъка на английската проза в нейния мимолетен възход. Това беше онази епоха на масово ограмотяване, упадъкът на която Ричард Хогард очакваше в тъжното си есе „Употребите на грамотността”. Литература на протест и на въставане завладяваше културата. От „Късметлията Джим” до „Огледай се сърдито” и евтините пиеси, класово определените граници на задушаващата порядъчност и „правилната” реч бяха подложени на атака. И варварите се завърнаха към безукорните интонации на възприетия английски, а на мен никога не ми хрумна – докато ги четях, – че за да се разбунтуваш, трябва да минеш без добрата форма.<br />Към времето, когато стигнах до колежа, думите бяха моята работа. Както веднъж двусмислено забеляза един мой преподавател, аз имах талант на „красноречив оратор” – съчетавайки (както наивно убеждавах себе си) наследената самонадеяност на средата си с критичната острота на външния човек. Консултациите в Оксфорд и в Кеймбридж възнаграждават добрия в думите студент: неосократичният стил („Защо написа това?”, „Какво имаше предвид тук?”), приканва самотника да обяснява надълго и нашироко, докато същевременно косвено поставя в неудобно положение плахия и впечатлителен студент, който би предпочел да се оттегли в дъното на семинара. Користната ми вяра в моята способност да се изразявам бе потвърдена отново – не просто като доказателство за интелигентността ми, но и като за интелигентност сама по себе си.</p>
<p>Дали мълчанието на преподавателя в тази педагогическа обстановка не беше за мен от решаващо значение? Със сигурност мълчанието беше нещо, което аз не умеех – нито като студент, нито като преподавател. Някои от моите най-впечатляващи колеги бяха въздържани до мълчаливост, обмисляйки внимателно всичко преди да станат себе си. Завиждам им за този самоконтрол.</p>
<p>На изразителността се гледа като на агресивен талант. За мен обаче нейните функции бяха по съществото защитни – риторичната гъвкавост позволява престорена близост: изразявайки близост, поддържайки същевременно дистанцията. Това е, което правят актьорите, но светът не е точно сцена и в това упражнение има нещо изкуствено – това може да бъде видяно при сегашния президент на САЩ. Аз също се разпореждах с езика, така че да предотвратявам интимността, което вероятно обяснява и романтичното ми увлечение към протестантите и към американските индианци – все затворени култури.</p>
<p>Що се отнася до езика любителите често се оказват измамени. Спомням си един от шефовете на McKinsey, който ми обясняваше как в техните ранни години в Англия било почти невъзможно да се подберат млади сътрудници – всеки изглеждал толкова изразителен, все едно вадел отговорите от джоба си. Как може да се разбере при това положение кой е интелигентен и кой е просто шлифован?</p>
<p>Думите могат да заблуждават – те са палави и ненадеждни. Спомням си как бях омагьосан от фантастичната история на Съветския съюз, изплетена в Тревеляновите лекции на стария троцкист Исаак Дойчер в Кеймбридж („Незавършената революция: Русия 1917–1967 г.”). Формата толкова елегантно превъзхождаше съдържанието, че ние възприемахме последното на доверие, а за детоксикацията ни по-късно се изискваше време. Очевидната риторична лекота още не означава оригиналност и дълбочина на съдържанието.</p>
<p>Все пак мълчаливостта със сигурност внушава недостиг на мисъл. Тази идея би звучала странна на едно поколение, хвалено повече за онова, което се опитва да каже, отколкото за самото казано. Добрата изразителност стана обект на подозрение през 70-те – отстъпването от „формата” облагодетелства безкритичното одобрение на простото „себеизразяване”, най-вече в класната стая. Едно е обаче студентите да се поощряват да изразяват свободно мнение и да внимават то да не бъде смачкано под тежестта на преждевременно наложения им авторитет, и съвсем друго – учителите да се откажат от формалната критика с надеждата, че така предоставената свобода на всяка цена ще благоприятства независимата мисъл: „Не се притеснявайте как ще го кажете, важни са идеите”.</p>
<p>Четиридесет години след 60-те не са останали много преподаватели с достатъчно самочувствие (или подготовка) да скочат срещу неуместния израз и да обяснят ясно, защо той спъва интелигентната мисъл. Революцията на моето поколение изигра важна роля в това разнищване – приоритетът, отдаван на автономния индивид във всяка сфера на живота, не трябва да се подценява: фразата „върши собствената си работа” придоби многообразни форми.<br />Днес „естественият” израз е предпочитан пред сръчността. Ние лекомислено си въобразяваме, че от това истината бива предавана не по-малко резултатно от красотата. Александър Поуп знаеше по-добре. В течение на много векове в западната традиция това, колко добре изразявате дадена позиция, кореспондираше тясно с достоверността на вашия аргумент. И това – макар риторичните стилове да са могли да се менят от спартански до барок – никога не е било смятано за нещо маловажно: посредственият изказ злепоставяше посредствената мисъл. Неясните думи в най-добрия случай бяха знак за неясни идеи, а в най-лошия – за симулация.</p>
<p>Превръщането на академичното писане в професия заедно с връзването ръцете на хуманистите в полза на сигурността на теорията и методологията облагодетелстват мракобесието. А това насърчава лъжливата валидност на повърхностно убедителната „популярна” изразителност, илюстрирано исторически от възхода на „телевизионния благородник”, чийто призив е точно в претенцията му да привлича масова аудитория в една епоха, когато учените са изгубили интерес към комуникацията. Докато обаче по-ранното поколение популярни ерудити рафинираше авторския авторитет в разбираем текст, днешните „достъпни” писатели се плезят неловко на интересите на аудиторията. Изпълнителят, а не предметът е този, който привлича аудиторията.</p>
<p>Културната несигурност поражда своя лингвистичен двойник. Същото важи и за техническия прогрес. В един свят на Facebook, MySpace и Twitter (да не говорим за sms-ите) съдържателният намек замества изложението. Веднъж след като интернет беше възприет като възможност за неограничено общуване, търговското предразположение на посредника – „Аз съм това, което купувам” – доведе до собственото му изчерпване. Моите деца забелязват у своите собствени връстници, че комуникативния бързопис на техния хардуер започва да се просмуква в непосредственото общуване: „Хората говорят като текстове”.</p>
<p>Това трябва да ни тревожи. Когато думите губят своята цялостност, същото става и с идеите, които те изразяват. Ако дадем предимство на личното изразяване в полза на формално установената практика, ние обсебваме езика не по-малко, отколкото сме обсебили толкова много други неща. „Когато използвам дума – каза Хъмпти Дъмпти с по-скоро надменен тон, – тя означава само това, което аз съм избрал да означава: нито повече, нито по-малко”. „Въпросът е – каза Алиса – дали можете да накарате думите да означават толкова много различни неща”. Алиса е права – резултатът е анархия.</p>
<p>Що се отнася до политиката и до английския език, Оруел порицаваше своите съвременници за това, че използват езика по-скоро за да заблуждават, отколкото за да информират. Неговата критика бе насочена срещу подлостта: хората пишат лошо, тъй като или се опитват да кажат нещо неясно, или преднамерено да извъртят. Нашият пък проблем е различен. Калпавата проза днес говори за интелектуална несигурност: ние говорим и пишем лошо, защото се чувстваме несигурни в това, което мислим и се отказваме да го твърдим еднозначно („Това е само мое лично мнение…”). Не толкова страдаме от настъплението на „нов говор”, колкото рискуваме надигането на някакъв „не-говор”.</p>
<p>Сега аз съзнавам за тези съображения повече от когато и да било. В хватката на неврологичното разстройство бързо губя контрол над думите, макар отношенията ми със света да бяха сведени само до тях. Те все още се оформят с безупречна дисциплина и в неограничен диапазон в тишината на моите мисли – виждането изотвътре е толкова богато, колкото винаги е било, – но вече не мога ги предавам с лекота. Гласните звуци и шипящите съгласни, които в продължение на 60 години бяха моето надеждно „друго аз”, отслабнаха. Сега най-слабите ми активи са общуването, изразяването, твърдението. Трансформирането на битието в мисъл, на мисълта в думи и на думите в общуване ще остане скоро отвъд мен и аз ще бъда ограничен до риторичния пейзаж на вътрешните си размишления.</p>
<p>Без да съм вече свободен да го осъществявам, сега ценя повече от всякога живото общуване – не само като средството, чрез което живеем заедно, но и като част от онова, което да се живее заедно означава. Богатството от думи, в което аз израснах, беше едно обществено пространство със свое собствено право, а това, което така ни липсва днес, са именно добре запазените обществени пространства. Ако думите са в упадък, какво би ги заместило? Те са всичко, което имаме.</p>
<p><em><strong>Превод: Ивайло Вътев</strong></em></p>
