- 14 Яну 2026
- 21311
- 52
Арно Бертран, arnaudbertrand.substack.com
В историята на американските отношения с Латинска Америка това, което току-що се случи във Венецуела, едва ли е единствено по рода си: за малко по-малко от сто години, от 1898 г. до 1994 г. правителството на САЩ се е намесвало успешно, за да сменя правителства в Латинска Америка общо най-малко 41 пъти, като в 17 от тези 41 случая е имало директна интервенция.
Безпрецедентна е обаче наглостта, хищническата природа на интервенцията.
Тръмп не се преструва, че има друга причина, освен извличането на ресурси. Той подчертано заяви: „ние ще вземем огромно богатство от земята“ и това богатство „ще отиде в Съединените Американски Щати под формата на компенсации за щетите, които тази страна ни е причинила“.
Учудващо, САЩ дори не настояват за смяна на режима. Съвсем доволни са Чависткото правителство да остане на мястото си, под президентството на Делси Родригес, стига тя „да прави това, което ние искаме“, каза Тръмп и заплаши да бомбардира страната отново, ако тя не го прави.
С други думи, тук няма и грам претенция: подчинение на американската воля е единствената променлива, която има значение. Тук става дума за завземане на режима, не за смяната му, като най-висшата цел е „да се прави това, което САЩ желаят“. Имперска експлоатация в най-чиста форма. Без претенция, че подчинената страна печели нещо. Просто: подчинявай се и ни дай богатствата си, или бъди унищожен.
Никога преди в цялата си история Съединените щати не са били така откровено... лоши.
Това може да звучи и почти тривиално. „И какво, ако признаят, че са лоши – поне вече не са лицемерни на тази тема“, може да си каже човек. Някой може дори да намери това за освежаващо откровено.
Тъкмо обратното. Историята, която една страна разказва сама на себе си, не е нещо тривиално – тя е всичко. Ние, човешките същества, за добро или зло, сме изградени от митологии и самозаблуди.
Помисли за себе си, какво движи твоето собствено поведение? Несъмнено имаш идеали, на висотата на които искаш да живееш. Ако имаш деца, имаш и идея какво представлява добрия родител. Ако имаш съпруг, имаш идеал за вярност и партньорство. Ако имаш работа, имаш някаква идея за почтеност. Вероятно се проваляш, всички го правим, но идеалите продължават да определят поведението ни. Те ни дават нещо, към което да се стремим, представляват условията, спрямо които можем да бъдем критикувани, включително в собствения си вътрешен диалог. Правят възможно утре да сме по-добри от днес.
Лицемерието – разстоянието между идеала и реалността – не е проблем. То е доказателство, че идеалът все още е валиден за нас, че все още още можем да се върнете обратно към идеала. Както гласи поговорката, лицемерието е данък, който порокът плаща на добродетелта.
Сега си представи, че отхърляш всичко това. Представи си, че спираш да бъдеш лицемер, тъй като напълно си изоставил идеалите, приел си се в най-лошата си версия и се чувстваш комфортно с пороците си. Изневеряваш на съпругата си и не се правиш, че това те гнети. Пренебрегваш децата си и се примиряваш с това. Ставаш ли по този начин „освежаващо откровен“? Може би. Но също така си и вътрешно мъртъв. Ставаш нещо дълбоко повредено – отвъд срама, отвъд привлекателността. Загубил си вътрешната архитектура, която прави моралния живот възможен. Малката светлинка, която казваше: „аз не искам да бъда такъв“, е изгаснала.
Точно това направиха Съединените щати току-що.
Държавите не са фундаментално различни от хората. Те не са, в крайна сметка, нищо повече от амалгама от хора. И най-малкото, историите, които те разказват на себе си, са още по-важни от индивидуалните. Нашите индивидуални тела остават цели, независимо от това, което си казваме. Дори и социопатът е физически една личност.
Държавата няма такава присъща физическа цялост. Държавата Е своята история. Общата митология не просто дава обща посока – тя създава самата държава, на първо място. Без история там няма „там“. Когато малката светлинка умре, умира и колективният проект за държава.
Това е широко известно на всички управленчески традиции.
Конфуцианството, определящата философия на управление, която е поддържала Китай – и Източна Азия като цяло – в продължение на 2 500 години, е точно това. Неговият централен смисъл е че социалният ред зависи от моралния ред, че легитимността на властта произтича от добродетелите. Ако добродетелите изчезнат, ако моралът – или поне преструвката за него – бъде изоставен, цялата структура се разпада. Това е смисълът на „поднебесния мандат“ – признание, че управление без морални изисквания е просто неустойчиво.
Същият смисъл е вложен и при Марк Аврелий, сочен за най-задълбочения западен мислител върху философията на управлението. Той управлява Римската империя от 161 до 180 г. сл.Р.Хр., но прекарва нощите си в писане на прозрения за добродетелта, дълга и ограничението – тъй като той разбира, че власт без морална основа води до разруха на душата, а впоследствие – и на империята.
Можем да цитираме и Ибн Халдун, великият арабски учен от 14 век. В неговия труд „Мукаддима“ (на бълг.ез. „Встъпление“) централната идея е „асабийях“ – социална сплотеност или групова солидарност – което той вижда като главната сила, която гради цивилизациите. Според обясненията му, династиите изгряват когато имат силна асабийях и морална цел, а залязват когато управниците станат корумпирани, упадъчни и се превърнат в хищници. Когато владетелите заменят добродетелта с експлоатация, те подкопават самата сплотеност, която държи властта им цялостна.
Защото откакто го помним, САЩ като колективен проект беше структуриран от американската изключителност, идеята за „блестящия град на хълма“. Това не е измислено от авторите на Рейгъновите речи, то започва още от самото начало с проповедта на Джон Уинтроп през 1630 г. на борда на кораба „Арбела“, преди пуританите да са стъпили на сушата:
„Защото трябва да помним, че ще бъдем като град на хълм. Очите на всички хора са вперени в нас. Така че, ако постъпим лъжливо с нашия Бог в това дело, с което сме се заели, и по този начин Го накараме да оттегли сегашната Си помощ от нас, ние ще се превърнем в притча и пример за присмех по целия свят… ако сърцата ни се отвърнат, така че не се подчиняваме, но се поддадем на съблазън и се поклоним на други богове — на нашите удоволствия и печалби — и им служим; днес ни се заявява, че със сигурност ще загинем и ще изчезнем от добрата земя, към която прекосяваме това огромно море, за да я завладеем. Затова нека изберем живота, за да живеем ние и нашето потомство, като се подчиняваме на Неговия глас и се привързваме към Него, защото Той е нашият живот и нашето благоденствие.“
С прости думи, това, което Уинтроп казва тук, не се различава от прозренията на Конфуций, Марк Аврелий или Ибн Халдун: това, което ще обедини нашата „добра земя“, е морален завет. Ако го изоставим и се обърнем към „удоволствия и печалби“, ще загинем. Не като божествено наказание, а като политическа реалност.
Лесно е, разбира се, да се отнесем към това с цинизъм. САЩ никога не са живели на висотата на своите идеали. Робство, геноцид на коренните жители, империалистични войни, маскирани като освобождаване – разминаването между блестящия град и реалността винаги е било голямо, често до неприличност. Но точно в това е смисълът: човек може да бъде циничен, само ако има разминаване. Цинизмът зависи от разстоянието между думите и делата.
Разликата със сегашния момент е, че сега разстоянието се затвори. Америка казваше, че е добра, докато се държеше лошо. Сега директно казва, че е лоша. Няма вече добродетел, която да бъде предадена, няма идеали, в които да се проваля, няма блестящ град на хълма, към който до се стреми. Пороците са открито прегърнати и самата възможност за подобряване е предварително закрита.
Проектът сега е „Америка Първа“ – открито егоистична, откровено експлоататорска позиция спрямо света. Интересното е, че този проект има и своето лицемерно измерение: Америка не е тази, която се ползва от заграбването на Венецуела, това са „Шеврон“, „Ексън Мобайл“ и други инвеститори с добри връзки. По същество това е корпоративен набег с военна подкрепа.
И все пак, дори и след като изоставиха претенцията, че са добри, те поне поддържат претенцията, че са колективни. Дребно милосърдие. „Ние експлоатираме за себе си“ е новият наратив, докато реалността е по-близка до „ние експлоатираме за мен и моите приятели“. Какво падение. От аспирациите да бъдеш блестящ град на хълма, към който целият свят да гледа, до аспирациите да бъдеш гангстерска държава, която дели плячката с народа си, но се проваля дори и в това.
Усложненията са, честно казано, ужасяващи. Какво става, когато една страна – най-могъщата страна в света – спре да казва на себе си, че трябва да е добра? Какво става, когато душата на империята изцяло помръкне?
Трудно е да се намерят действителни исторически паралели. Дори Конго на Леополд II – вероятно най-чистата оепрация по екстракция в модерната история – се опитваше да се преструва, че е носител на цивилизация. Претенцията беше прозрачна, но той се опита да я поддържа. Колкото и да беше тъмна душата му, малката светлинка не беше напълно угаснала.
Някой може да посочи и „Източно-индийската компания“ – британският носител за извличане на богатствата на Индия, корпорация със собствена армия, много подобна на „Шеврон“, с американската армия зад нея. Но дори тази компания поддържаше фикции: правни споразумения, обещание за ред, реторика за „напредък“ на Индия. Извличането беше брутално, но идваше опаковано с наратив.
Заявлението на Тръмп нямаше опаковка. Това е извличане, което е осъзнато като извличане, нарича се така и това е същността му. Достатъчно е да погледнем суетнята около „Доктрината Донроу“ или меметата, споделяни в акаунтите на MAGA в социалните медии. Вземете например публикацията по-долу, споделена от официалния акаунт на военната зала на политическата операция на Тръмп.
Вляво: Снимка от официален акаунт на Тръмп от 4 януари 2026, празнуваща операцията във Венецуела. Вдясно: Оригиналната карикатура от 1905 г. на Луис Далримпъл, наречена „Експанзия! Дългия разкрач на западния патрул“ – критичен коментар на американския империализъм. Критиката се превърна в запазена марка. Изображението адаптира политическа кариткатура от 1905 г. от Луис Далримпъл, която е критически коментар към американската агресия в Латинска Америка по времето на ерата на „голямата тояга“ на Теди Рузвелт. Версията на Тръмп заменя Чичо Сам с Тръмп, преимнува клуба в „Доктрината Донро“ и го пуска като поздравление. Иначе казано, критиката и карикатурата стават автопортерт. Те взимат нещо, което е замислено като отрицание на империализма и агресията и казват „да, това сме ние и напълно ни устройва“.
Невероятно е, това означава, че Америка днес е потънала под своето империалистично ниво от 19 век. Въпреки бруталния си имеприализъм, Теди Рузвелт все още живееше в морална вселена, където образът на брутален хищник трябваше да бъде отхвърлян. Изразът, все пак, беше „Говори тихо и дръж голяма тояга“. Тази вселена сега е разрушена. Сега е: „Размахвай голяма сопа и се хвали, като удариш с нея.“
При отсъствието на паралели, можем само да спекулираме какво следва.
Относно външните отношения на САЩ това, което в крайна сметка наблюдваме, е обрат от хегемония – която, колкото и да обслужваше самата себе си, предполагаше известна степен на съгласие и взаимна изгода – към система, основана предимно на сила и принуда, „остави ни да те ограбим, или ще те унищожим“.
Доколко това е устойчиво? Точно толкова, колкото всеки режим, основан на страх: не много.
Това е древният дебат между легалистите и конфуцианците в Китай. Легалистите вярвали, че страната трябва да се управлява със закони, наказания и страх. Конфуцианците твърдяли, че това не е устойчиво, че правилният начин на управление е чрез добродетели и пример, че хората следват, понеже вярват в системата, а не само защото се страхуват от наказания.
Историческият резултат: Династията Цин, основана на легалистки принцип, е изключително ефективна (тя обединява Китай за първи път) – но се срива след само 15 години и е една от най-кратките династии в китайската история. Днастията Хан, която я наследява, прилага конфуцианството и управлява над 400 години.
Това се превръща в общоприета мъдрост на китайската политическа философия: управлението чрез страх е кратко; управлението чрез легитимност е издържливо. Можеш да принудиш в краткосрочен период, но не можеш чрез насилие да задържиш реда задълго.
Звучи разумно. Да влезем в обувките на някой латиноамерикански президент днес. В плен си между подчинението и унищожението. Подчини се на американските искания и гледай как страната ти е ограбвана с твоя подпис върху документите. Или се съпротивлявай и вземи споразумението на Венецуела – бомбардиране, отвличане и ограбване, така или иначе.
Вероятно можеш да опиташ модела на Букеле в Ел Салвадор – да станеш лично полезен за Тръмп, да усвоиш естетиката, да приемеш всичко, което ти изпраща и да се надяваш, че САЩ ще ти позволят да се развиваш. Но това работи само ако си малък и беден на ресурси и нямаш нищо, което да си заслужава да бъде взето. Милей на Аржентина опита този модел, като същевременно се опита да постигне и някаква степен на независимост – и веднага откри своите ограничения. Когато Аржентина имаше нуджа от помощ от МВФ, САЩ поискаха от него да преустанови обмяната на валута с Китай – съществена финансова подкрепа. Какъв беше мотивът на Тръмп? Че тази обмяна на валута позволява на Китай „да експлоатира Аржентина“. Беше пропуснал да долови иронията.
С времето това може да роди единственото, което принудата ражда: тиха омраза и търсене на защита. Всеки латиноамерикански лидер сега без съмнение тихо прави едно и също изчисление: как да защитя страната си от похищение? Как да опазя ресурсите си от ограбване? Как да дам на народа си бъдеще, независимо от САЩ? Отговорите ще варират и несъмнено често ще бъдат безрезултатни, но важното е общото заключение: САЩ сега са бедствие, което трябва да се преживее. Когато светът започне да те вижда по този начин, когато трябва да те преживеят, вместо да вярват в теб, ти вече си свършен. По дефиниция бедствията правят опустошения, но не траят дълго. Това е, което ги прави бедтсвия.
Вътре в САЩ последствията могат да бъдат още по-дълбоки.
Това, което се случва, не е просто смяна на външната политика, по-скоро прилича на национална духовна криза. Оживяващият дух, който съставляваше Америка като проект, беше изрично отхвърлен от нейната управляваща класа – те изоставят своята легитимираща история. Остава власт без смисъл, заради самата себе си.
Според израза, рибата се вмирисва откъм главата. Когато владетелите станат явни нихилисти и експлоататори, това не остава ограничено на върха – разпространява се. Ако управляващата класа изостави добродетелта, защо трябва търговците да правят честни сделки? Защо трябва гражданите да плащат данъци, да спазват закони, да участват в гражданския живот? Накрая става това, кето политолозите наричат „равновесие на ниското доверие“, при което имаме самоподхранващ се цикъл на подозрение, който възпрепятства общия прогрес; състояние, при което хората очакват другите да действат корумпирано и затова те самите правят същото.“
Вероятно е също да видим и разпадането на „ние“, което е особено проблематично в толкова разнообразно общество като американското.
Старата американска история, при цялото ѝ лицемерие, беше универсалистка по стремеж. „Америка Първа“ от друга страна, е подчертано разделителна, нейната изключваща природа е в самото ѝ име. Идеологията MAGA е изпълнена с отметки за това кой не принадлежи: имигрантите, космополитите, „глобалистите“, градският елит, недостатъчно лоялните. Такава история може да мобилизира – разочарованието и омразата са, за жалост, силно гориво – но тя не може да съставлява държава по начина, по който старият универсалистки мит можеше. Никога не сме чували за държава, която е оцеляла, определяйки себе си през това кого отхвърля. Няколко опитаха, вероятно ви идват тези примери наум, и в такъв случай знаете как свършват техните истории.
Може би най-тревожен е вакуумът, който се създава от това напускане. Една държава има нужда от история, вакуумът не остава празен задълго. Паралелът с династията Цин е интересен, но има кардинална разлика: той се разпадна в полза на династията Хан, която чака подготвена с конфуцианството – последователна морална рамка, готова да възстанови социалния ред.
Какво чака подготвено в Америка? Този въпрос трябва да ни ужасява.
Източник: Arnaud Bertrand
Превод за "Гласове" Екатерина Грънчарова
