- 08 Окт 2026
- 586
- 0
Автор: Тома Биков, "Филтър"
Погребението на тленните останки на цар Самуил в древния столичен храм „Св. София“ се превърна в един от малкото спонтанни мигове на единство на българската национална общност, като на площада пред храма освен граждани с различни политически убеждения се събраха и политици от всички парламентарно представени партии. Едва ли спонтанността на това единство ще може да бъде съхранена задълго насред злободневието на българския живот, но поне трябва да бъде запомнена. Убеден съм, че това ще се случи, защото подобни моменти на толкова искрено изразен национален възторг са истинска рядкост в българския живот.
Естествено, този възторг не мина без дребните сметки, конспирации и дразнения в социалните мрежи, с които сме свикнали до болка. Започна се с тревожността да не би да сме се минали, като сме върнали на Гърция отнети от нея църковни реликви срещу костите на цар Самуил. Тук в разговора се включиха различни историци, които неправилно са стигнали до извода, че възторгът по отношение на цар Самуил е породен от тяхната работа.
Преданието и паметта за цар Самуил са продукт преди всичко на литературата, а не на историографията. Не историците, а хора като отец Паисий Хилeндарски, Иван Вазов, Димитър Талев, Антон Страшимиров и Атанас Далчев стоят в основата на възторга от посрещането на тленните останки на цар Самуил в София. Защото историческата наука се занимава с миналото, а паметта се преживява в настоящето. Това са диаметрално противоположни подходи, които най-малкото би трябвало да се разбират от всеки, който има претенцията да бъде историк.
При нас историческият спор започна с обсъждане на търговската сделка – струва ли си да върнем на гърците църковните реликви, които сме откраднали от тях през Първата световна война (поради това не можем дори да ги изложим в музейна експозиция) срещу тленните останки на цар Самуил, или не? Някой от българските „специалисти“ дори нарече размяната „кон за кокошка“. Казано накратко, костите на цар Самуил са кокошка, а църковната утвар кон. Това е невероятна метафора за дълбочината на част от българската историческа мисъл.
Първото нещо, което трябва да се знае, е, че не губим нищо, защото не сме го имали. Както казахме и по-горе, реликвите, които българската държава върна на Гърция, не можеше да бъдат изложени в музейна експозиция и по този начин дори и редовите българи, които се интересуват от тях нямаше как да ги видят. Гръцката държава обяви, че първоначално ще ги изложи в Солунския музей, а след това ще ги върне на манастира, от който са били взети, където те ще продължат да служат за това, за което са предназначени. В този смисъл те ще бъдат далеч по-достъпни за всеки, който се интересува от тях. Колкото до това, че българските историци ще бъдат лишени от възможността да ги изследват в научната си работа, то ако те не са успели да направят това през последните над 100 години, едва ли ще го направят и през следващите 100 години. Затова „търговската“ теза по отношение на размяната изобщо не бива да се коментира, а тези, които я споделят, обиждат преди всичко самите себе си.
След „търговските“ притеснения се яви скептицизмът. Не било доказано, че това са костите на цар Самуил. И изобщо преданието за цар Самуил можело и да не отговаря на историческите факти. Нищо че няма алтернативна хипотеза и нищо че последното води до научен консенсус. Доколкото се разбира, скептиците очакват да бъдат открити живи свидетели на погребението на цар Самуил преди 1000 години, за да смекчат подозренията си. С тяхната логика обаче може да бъде оборен всеки исторически факт. Просто казваш, че достоверността на всичко, което се е случило преди 1000 години, е съмнителна. Нали цялата историческа наука работи с исторически извори – ами ако авторите на историческите извори на са написали истината? Какво би станало тогава с историческата наука? Подобен безумен разговор подхожда да се води по кафенета и седенки, но не отива на хора, които се занимават професионално с история. Впрочем историята е интересна, когато е натоварена с философски и културологични разсъждения и успее да надскочи хронологичното изброяване на дати и години.
Накрая се включиха и „естетите“. Защо се посрещат по този начин тленните останки на цар Самуил, а не по някой друг начин? Защо има толкова много военни, защо има самолети и защо изобщо всичко е толкова помпозно? Тук отговорът е много лесен – защото Самуил е цар. Как точно трябва да бъде извършено поклонението пред тленните останки на един цар? С технопарти пред катедралата „Св. Александър Невски“, каквото наскоро имаше, с фермерски пазар за биопродукти или с групова медитация? Естествено че тленните останки трябва да бъдат посрещнати и положени според строгия държавен протокол, а не според естетическите възгледи на един или друг графоман в социалните мрежи.
Отвъд тези дребни недоразумения би трябвало да оценим дълбочината на акта на полагането на тленните останки на цар Самуил в църквата „Св. София“. Този акт би трябвало да бъде отчетен с цялата му многопластовост и възможности, които създава не толкова по отношение на миналото, колкото по отношение на настоящето и бъдещето. Той би могъл да има и политическо, и научно, и културно продължение. Благодарение на него мнозина от българите си дадоха сметка, че в лицето на Гърция България би могла да има силен съюзник, а не враг. Заради геополитическата конюнктура на последните над 100 години поколения българи бяха възпитавани в духа на това, че на юг граничим с вражески държави, които кроят подли планове срещу нас. Днес между България и Гърция няма граница и стотици хиляди българи се уверяват с очите си, че с гърците имаме повече прилики, отколкото разлики. Парадоксално, но предаването на костите на победения от византийския император Василий Българоубиец цар Самуил сякаш удостоверява тази нова реалност. И това би трябвало да бъде нещо, което да ни радва и да постави на още по-добро ниво отношенията между двете държави.
В същото време най-глупавото нещо, което можем да направим, е да възприемаме полагането на костите на цар Самуил в „Св. София“ като възможност да натрием носа на съседите от Република Северна Македония. По този въпрос би трябвало да подходим със здрав разум, а не с емоционален инфантилизъм, какъвто не рядко проявяваме. Българските държавни власти би трябвало да измислят подходяща формула, която да даде реална възможност както на гражданите на западната ни съседка, така и на нейните официални представители да отдават почит пред тленните останки на цар Самуил. Впрочем допреди няколко дни и те самите не можеха да поднесат дори цвете на гроба на владетеля, който считат за свой, защото тленните му останки бяха държани в мазето на музея в Солун. Ако българската външна политика е в състояние да надскочи злорадството по тази тема и спокойно да обясни на политиците от Република Северна Македония, че те също имат полза от този акт, то това би било огромен успех. Защото на фона на онези 1000 години, в които паметта за цар Самуил е останала жива от двете страни на границата между България и Северна Македония, то настоящите препирни между двете държави изглеждат повече от нелепи и излишни.
Източник: filternews.bg
