- Автор: Гласове
- 12 Юли 2024
- 4867
- 28
Автор: Алистър Крук, strategic-culture.su
Бяхме „измамени и онеправдани в продължение на години“, и всичко в името на „демокрацията“
След това едно "пуф", и всичко това се срути за една нощ
Главният редактор на Wall Street Journal, Джери Бейкър, казва: „Бяхме „залъгвани“ и измамени, в продължение на години и всичко в името на „демокрацията“. Но тази измама „се срина“ с президентския дебат Байдън - Тръмп.
„Докато светът не видя истината ... за „дезинформацията“ ... за фикцията за компетентността на г-н Байдън ... като се предполагаше, че те, демократите, очевидно са смятали, че могат да се измъкнат, така както я рекламираха. И все пак с увековечаването на тази измислица те разкриха и своето презрение към избирателите и към самата демокрация”.
Бейкър продължава:
„Байдън беше успешен, защото направи от спазването на партийната линия делото на живота си. Като всички политици, чието его заглушава таланта им, той се изкачи на тлъстия връх като робски следваше партията си, където и да го водеше тя... И накрая, в крайния акт на тази партизанска сервилност, той стана вицепрезидент на Барак Обама, върхът на постиженията за тези неспособни, но лоялни партийци, за които висшата оценка за съвършеното е „да си мъж“.
„Но тогава, точно когато той беше готов да потъне в удобната и заслужена неизвестност, партията му се нуждаеше от фронтмен... Те търсеха лоялен и надежден лидер, един удобен флаг, под който можеха да плават с прогресивния кораб в най-дълбоките кътчета на американския живот, на мисия за насърчаване на етатизма, климатичния екстремизъм и саморазкъсващото се движение на „събудените“. И за тази цел нямаше по-лоялно и удобно превозно средство от Джо”.
Ако е така, тогава кой всъщност е „дърпал конците на Америка“ през последните години?
„А Вие, машината на Демократическата партия нямате правото да ни заблуждавате, прикривате и залитате с години как този човек е бил едновременно блестящо компетентен в работата си и в лечебната сила за националното единство, а сега ни кажете, когато вашата измама беше разкрита, че е „време за лека нощ“, благодаря за услугата и да продължим напред“, предупреждава ни Бейкър.
„И сега става ужасно лошо. Голяма част от групата му вече няма полза от него... Забележително цинично е да го използват като примамка и сега да се опитват го разменят с някого, който е по-полезен за тяхната кауза. Част от мен смята, че не бива да им се позволява да се измъкнат. Озовавам се в странната позиция да искам да подкрепя бедния мърморещ Джо... Изкушаващо е да кажа на демократичната машина, която трескаво се мобилизира срещу него: Не можете да направите това. Нямате право да ни заблуждавате, да ни прелъстявате и да ни мамите с години”.
Нещо значително се е счупило в „системата“. Винаги е изкушаващо да се поставят подобни събития в „незабавното време“, но дори Бейкър изглежда загатва за един по-дълъг цикъл на лъжа и измама – такъв, който едва сега внезапно избухна в полезрението.
Едни такива събития – макар и привидно ефимерни и за момента – могат да бъдат предвестници за раздвижване на по-дълбоките структурни противоречия.
Байдън нарече Зеленски "президента Путин" и обърка Камала Харис с Доналд Тръмп
Когато Бейкър пише за Байдън като най-новото „удобно знаме“, под което управляващият елит на демократите биха могли да плават с прогресивния кораб в най-дълбоките води на американския живот – „на мисия за насърчаване на етатизма, климатичния екстремизъм и движението на събудените“ – изглежда вероятно той да е имал предвид епохата от 1970-те години на Тристранната комисия и на Римския клуб.
1970-те и 1980-те години бяха точката, в която дългата дъга на традиционния либерализъм отстъпи мястото си на една явно нелиберална, механична „система за контрол“ (на управленската технокрация), която днес измамно ни се представя като либерална демокрация.
Еманюел Тод, френският историк-антрополог, разглежда по-дългата динамика на събитията, развиващи се в настоящето. Основният агент на промяната, водеща до упадъка на Запада (La Défaite de l'Occident) - твърди той - е имплозията на „англо-протестантството в САЩ и в Англия, с произтичащите от него навици за работа, индивидуализъм и трудолюбие – едно вероизповедание, чиито качества тогава се считаха за отразяване на Божията благодат чрез материалния успех и най-вече за потвърждаване на членството в клуба на божествените „избрани“.
Докато традиционният либерализъм имаше своите нрави, упадъкът на традиционните ценности предизвика плъзгането към управленската технокрация и към нихилизма. Религията продължава да съществува на Запад, макар и в състояние на „зомбиране“, твърди Тод. Такива общества, смята той, фалират, заради липсващата някаква насочваща метафизична сфера, която да осигурява на хората нематериалната прехрана.
Въпреки това, навлизащата доктрина, че само богатият финансов елит, техническите експерти, лидерите на мултинационалните корпорации и банките притежават необходимата далновидност и технологично разбиране, за да манипулират сложната и все по-контролирана система, промени политиката напълно.
Нравите бяха изчезнали – както и емпатията. Мнозина изпитаха разединението и пренебрежението на студената технокрация.
Така че, когато старши редактор на WSJ ни каже, че „заблудата и измамата“ се сринаха с дебата по CNN Байдън-Тръмп, със сигурност трябва да обърнем внимание на това, което, най-накрая стана очевидно за хората.
Това, което беше осветено, беше фикцията за демокрацията, а също и за тази на Америка, която се обявява – в собственото си писание – за пионера и пътеписеца на човечеството: Америка като изключителната нация: уникална, чистосърдечна, кръщаваща, изкупител на всички презрени и потъпкани народи и „последната, най-добра надежда на земята“.
Но реалността е съвсем различна. Разбира се, държавите могат да „живеят в лъжа“ дълго време. Основният проблем, който Тод изтъква толкова убедително, е, че можете да успеете да заблуждавате и манипулирате обществените възприятия, но само до определен момент.
А реалността просто не работеше.
Същото важи и за Европа. Стремежът на ЕС също да се превърне в глобален геополитически актьор зависеше от внушението на обществеността, че Франция, Италия, Германия и другите могат да продължат да бъдат истински национални единици, дори когато ЕС им иззе всички национални прерогативи за вземането на решения чрез измама. Бунтът на последните европейски избори отразява това недоволство.
Разбира се, състоянието на Байдън е известно отдавна. И въпросът е следният - кой тогава е управлявал делата, кой е вземал критичните ежедневни решения относно войната, мира, състава на съдебната система и границите на държавната власт? Материалът на WSJ ни дава само един отговор: „Неизбраните съветници, партийните бонзи, членовете на семейството и случайните привърженици са вземали критичните ежедневни решения“ по тези въпроси.
Може би трябва да се примирим с факта, че Байдън е ядосан, сенилен стар мъж, който крещи на служителите си: „По време на срещите си със своите сътрудници, които организират официалните брифинги, някои висши служители понякога са полагали големи усилия, за да подредят информацията така, че да избягват провокирането на неговата негативна реакция”.
„Това е като „Не можете да включите това, това ще го разочарова“ или „Сложете това, той харесва това“, каза един висш служител от администрацията на Байдън. „Много е трудно и хората се страхуват от него“. Служителят добави: „Той не приема съвети от никого, освен от тези няколко топ помощници, което се превръща в перфектната буря, защото той просто става все по-изолиран от техните усилия да го контролират“.
Сиймур Хърш, известният разследващ журналист, съобщава:
„Потъването на Байдън в празнотата продължава от месеци, тъй като той и неговите външнополитически помощници не бяха настоятелни за прекратяването на огъня. И това няма да се случи в Газа, след като продължават да доставят оръжия, правещи прекратяването на огъня по-малко вероятно. Подобен парадокс го има и в Украйна, където Байдън финансира една война, която не може да бъде спечелена и отказва да участва в преговори, които биха могли да сложат края на това клане“.
„Реалността зад всичко това, както ми беше казано от месеци, е, че Байдън просто „вече го няма“, особено по отношение на разбирането на противоречията на политиките, които той и неговите външнополитически съветници провеждат“.
От една страна, Politico ни казва: „Изолираният старши екип на Байдън е добре запознат с дългогодишните помощници, които продължават да слушат президента и това са Майк Донилон, Стив Рикети и Брус Рийд, както и Тед Кауфман и Клайн отвън“.
„Това са едни и същи хора, които той не ги е променил от 40 години. Броят на хората, които имат достъп до президента, става все по-малък и по-малък, и по-малък. От месеци те копаят по-дълбоко в бункера“. А стратегът казва, „колкото повече навлизате в бункера, толкова по-малко слушате някого“.
Тогава, според думите на Тод, решенията се вземат от едно малко „вашингтонско село“.
Разбира се, Джейк Съливан и Блинкен са в центъра на така наречения „междуведомствен поглед“. Тук най-вече се обсъжда политиката. Но това не е съгласувано с Комитета по националната сигурност, а по-скоро се разпространява чрез матрицата от взаимосвързаните „клъстери“, което включва Военно-промишления комплекс, лидерите на Конгреса, Големите дарители, Уолстрийт, Министерството на финансите, ЦРУ, ФБР, няколко космополитни олигарси и „принцовете“ от света на сигурността и разузнаването.
Всички тези „принцове“ се преструват, че имат външнополитически възгледи и се бият като котки, за да защитят автономията на своя феод. Понякога те канализират своите „виждания“ чрез Комитета по националната сигурност, но ако могат, те ще го „насочат“ директно към един или друг „ключов актьор“, към едно или друго ухо от вашингтонското „село“.
Независимо от това, в основата си доктрината „Улфовиц“ от 1992 г., която подчертава американското превъзходство на всяка цена в един постсъветски свят, заедно с „унищожаването на съперниците, където и да се появят“, днес все още остава „настоящата доктрина“, която рамкира „базовата линия“ на вътрешния кръг.
Дисфункцията в сърцето на една привидно функционираща организация може да продължи с години без едно реално обществено съзнание или оценката за прогреса на тази дисфункционалност. И тогава внезапно, когато настъпи кризата или президентският дебат се провали, се появява едно „пуф“ и ние ясно виждаме краха на манипулацията, ограничила дискурса в различните „вашингтонски села“.
В тази светлина, някои от структурните противоречия, които Тод отбеляза като фактори, допринасящи за упадъка на Запада, неочаквано се „осветляват“ от тези събития, а Бейкър подчертава ключовата фаустовска сделка. Претенцията за либералната демокрация, работеща в тандем с „класическата“ либерална икономика срещу реалността на нелибералното олигархично ръководство, стоящо на върха на хиперфинансираната корпоративна икономика, която едновременно е изсмукала живота от класическата органична икономика, е създала тези токсични различия.
Вторият агент на упадъка на Запада е наблюдението на Тод, че разпадането на Съветския съюз е превърнало САЩ в един такъв обръч, че последният е предизвикал парадоксалното отприщване на глобалния „ред, базиран на правилата“, и разширяването на империята срещу реалността, която Запада вече е изконсумирал от корените си нагоре.
Третият агент, който оказва влияние на упадъка, е, както твърди Тод, че Америка се е обявила за най-великата военна нация на земята. Това е в противоречие с реалността в Америка, която отдавна се е освободила от голяма част от производствения си капацитет (особено военния), но все пак избира да търси сблъсък със стабилизираната Русия - една завърнала се велика сила, и с Китай, който се е превърнал в световен производствен Бегемот, включително и във военно отношение.
Тези неразрешени парадокси станаха причините за упадъка на Запада, твърди Тод. И той има право.
Източник: strategic-culture.su
Превод за „Гласове“: Павел Павлов
