- Автор: Георги Георгиев
- 27 Яну 2026
- 2271
- 21
От втория мандат на Тръмп е изминала само една година и ако сега си мислим, че светът се е обърнал с краката нагоре, може би просто сме лишени от въображение. Или пък от памет. Толкова много привикнахме към старото статукво, че го бяхме възприели за изконна нормалност. Повярвахме в неговата сила и позитивност и напълно игнорирахме слабите му страни. Брояхме ги като грешки на растежа. И една от грешките порасна дотам, че влезе като господар в Белия дом. Съвсем демократично и справедливо. В края на краищата, трябваше да се очаква някаква реакция на разпищолилата се либерална демокрация и тръмпизмът изглеждаше като адекватно лекарство. Но то е напът да се превърне в глобална отрова.
Ако в първия си мандат Доналд Тръмп се намираше под перманентна политическа обсада на противниците си, които първо се опитваха да изследват връзките му с руснаците, след това му спретнаха движението Black Lives Matter и накрая го оплетоха с Ковид-кризата, сега нещата се развиха по съвсем друг начин. Тръмп не просто настъпва, той разрушава. И не нещата, които му пречат, а тези, които може да бъдат разрушени. Изглежда така, сякаш единствената му цел е да влезе в историята. Или пък обяснението е много по-семпло - стреми се по всякакъв начин да заглуши ефекта от огласяването на т.нар. „досиета Епщайн“. Защото се оказа, че те рушат имиджа му сред най-твърдите му поддръжници. А може би пък действията му са проява на старческа деменция и тщеславие. Независимо от отговора, вече цялото човечество си припомни колко важна е личността в историята. До степен да се превърнем в неин заложник или пък в нейна жертва. Играта на ръба на позволеното е ключът към бизнес успеха на Тръмп и сега той смело го пренесе и на новото си работно място. Вижда се, че това му носи личен успех. Съдбата му се усмихна във Венецуела, специалната военна операция бе дотолкова изящна, че направи безпредметна и жалка всяка една критика. Нещо повече, създаде се усещането, че това е начинът Америка да покаже своята мощ и да затвори устите на своите съперници и критици.
Тръмп може да няма идеология, да няма ясен план на действие, но той разполага с нюха на успешния предприемач. Неговото разбиране за външната политика се заключава в стремежа да завземе каквото може от останалия свят, защото това с голяма доза вероятност ще укрепи и държавата в глобален план, ще заздрави и вътрешнополитическите устои. Класическа империалистическа рецепта, по която са построени едни от най- големите империи на Новото време - Британската, Испанската, Османската и Руската. Явно обещанието "Make America Great Again" трябва да се възприема буквално. Поне така го прави Тръмп. С надеждата, че това ще прерасне в общественото усещане, че “Trump Is a Greatest President”. Той със сигурност мисли, че ако присъедини Гренландия (тогава САЩ ще изпреварят Канада по територия и ще заемат второ място в света), че след като свали Мадуро (а може би така ще постъпи и с комунистите в Куба и аятоласите в Иран), ако донесе мир в Украйна и Газа и установи нов политически порядък в Америка, ще акумулира историческа значимост, каквато няма нито един друг американски политик. За да не бъде делото му пожертвано в междупартийните борби и да не се позволи реставрирането на либералното управление тип Обама, Тръмп си въобразява, че може да вгради своя ореол в самите темели на Съединените щати, в това тяхната роля в международната система да бъде пряко следствие от неговата настояща политика.
Това е дежурната заблуда на всеки политик - склонен е да придава на делото си много по-голяма дълговечност, отколкото то притежава. Много често съдбата ги връща към реалността, като ги превръща в свидетели на пропадането на собствените им конструкции, но в повечето случаи те не са главните потърпевши. Колкото по- амбициозни и сензационни са успехите им, толкова крахът е по-внушителен. Съдбата на „хилядолетния“ Трети райх е показателна. Тръмп влиза в подобна канава. Той едва ли осъзнава как жертва ключови исторически постижения на страната си, за да се отдаде на мимолетен политически хедонизъм. Щетите вече изглеждат невъзстановими.
На първо място бяха разрушени трансатлантическите отношения с Европа, а те представляваха главната опора на американската геополитическа доминация. Старият континент доброволно бе признал водещата роля на Вашингтон, което не просто я легитимираше, но и я промотираше. Това се дължеше на факта, че целият европейски проект бе възможен само в условията на силно американско лидерство. Което не носеше пряка заплаха за европейците, но бе достатъчно внушително, че да потисне проявите на отделните европейски национализми и претенциите за европейска доминация на националните елити. В допълнение, Вашингтон бе готов да компенсира политическата подчиненост на Европа със силни гаранции в областта на отбраната и със щедри икономически преференции.
Тръмп унищожи всичко това. С претенциите си към Гренландия и постоянните заплахи за облагане с високи мита на европейските стоки, той предифинира коренно ролята на страната си в европейския контекст. Вече не е гарант и закрилник, а ако завземе Гренландия, ще се превърне и във враг. За една общност, която е по- многобройна от Америка и разполага с огромна икономика. Подобно нещо представлява гигантски геополитически разлом и пренарежда из основи световния баланс на силите. И не в полза на Вашингтон. Това най-ясно го разбират в Москва и неслучайно оттам дискретно насърчават завоевателните стремежи на Белия дом. От друга страна е спорно дали и европейците могат да съхранят своята общност в новите условия. Ако я няма вече външната сила, която се явяваше спирачка пред европейските национализми, те би трябвало рязко да избуят. Повишава се вероятността от появата на европейски тръмповци. Ако подобно фигури дойдат на власт в Берлин, Париж или Рим, последиците за европейската интеграция може да са повече от фатални. ЕС може да издържи на определен външен натиск, но отвътре той лесно може да бъде взривен.
От гледна точка на историята, обединението на европейските народи представлява аномалия. То се е случило в условията на специфични исторически условия, от които американската доминация бе последното, което функционираше. Останалите бяха заплахите от Червената армия и комунистическата идеология, всеобщото разрушение и разбирането, че политическото развитие на страните трябва да бъде коренно реформирано, за да не се случи нова катастрофа. Което изискваше да се намери нов начин за общуване между държавите, който да не се основава на делението победители-победени. Сега всички тези фактори са превърнати в анахронизми. Съвременните европейски проблеми вече не са следствие на липсата на интеграция и съгласие между държавите, а върху прекаляването в това отношение. Все повече се налага мнението, че националното трябва да бъде реабилитирано за сметка на интеграцията. Оттук крачката до идеята към завръщането на националния суверенитет е само една и тя се изминава изключително бързо. Трябва само една страна да поеме по този път и другите може лавинообразно да я последват. Така се е случил разпадът на Австро-Унгария, СССР, Югославия и Чехословакия. Няма гаранция, че Европейския съюз е защитен от подобен процес.
От друга страна, милитаризацията на ЕС предвещава също толкова опасно развитие за общността, колкото и дезинтеграцията му. Това ще означава радикална промяна на същността му, която ще породи огромни вътрешни напрежения. Днес персони като Фон дер Лайен, Кая Калас, Антонио Коща будят всеобщ присмех с напъните си да изглеждат войнствени. Но даваме ли си сметка какво ни очаква, ако ЕС бъде оглавен от автентични милитаристи? Само като тласна Европа в неизвестността, Тръмп вече подкопа сигурността на собствената си страна, лишавайки я от един крупен и вътрешно мотивиран свой съюзник. Но втория ефект от неговите действия е не по-малко рисков за американските претенции за световно лидерство. Той се заключава в лошия пример, който се дава на основните американски противници - основно Китай и Русия. Те вече могат да оправдаят, най-малкото пред собствените си общества, възприемането на един по-агресивен подход на международната арена. От друга страна, реанимацията на фактора военна сила превръща глобалната конкуренция в еквивалент на военната надпревара. Който разполага с най-силната армия, той ще определя правилата на играта. Още по-опасно е, че това превъзходство ще трябва да бъде препотвърждавано на практика, за да се вдъхва перманентен респект и уплаха сред останалите държави. Поставя се и въпросът как в настоящите условия Пекин и Москва могат да защитават своята международна клиентела и докъде стига прагът им на търпимост към своеволията на Тръмп. Ако дипломацията вече не функционира, то тогава само нова Карибска криза или нещо по-сериозно от нея може да вразуми Вашингтон. Изобщо, вече всеки международен лидер, за да е на нивото на Тръмп, трябва да действа крайно решително и рисковано, без да се замисля за последствията.
Третата щета от политиката на Тръмп е всеобщата несигурност и страх, която вкара в международните отношения, където демокрации и автокрации се чувстват еднакво заплашени. А страхът е лош съветник и поражда демони. Днес „имунитет“ от Тръмп имат само тези страни, които разполагат с оръжия за масово унищожаване. В момента Северна Корея изпитва по-малко безпокойство от Америка, отколкото Дания. Тази абсурдна постановка ще доведе до цялостно преосмисляне на множество концепции за национална сигурност и стремежа към сдобиване с ядрено оръжие ще се засили многократно. Ако до момента от степента на съюзническа обвързаност с Америка зависеше международната сигурност на една страна, вече това ще зависи от потенциала на съответната страната да нанесе някаква съществена вреда на Америка.
В своята съвкупност, тези три последици от външната политика на Тръмп приличат на целенасочена стратегия за унищожаване на основните фундаменти на американската сила и сигурност. Без на тяхно място да са се появили равноценни заместители. Което означава, че САЩ ще трябва да поемат цялото напрежение в света върху себе си. А ако то се съчетае с нарастващо вътрешно напрежение, последиците ще са непредвидими.
Но трябва и да се признае, че след като стана възможно само за една година да преминем към една нова епоха, това само по-себе си е лоша атестация за старата. Тя явно е била вече доста износена и дискредитирана, щом така лесно се счупи. А светът никога не е достигал до нова равновесна точка, без да е преживял преди това голям катаклизъм. За съжаление и съвременната геополитическа динамика ни тласка към подобен развой на историята.
