- Автор: Доц. Дарина Григорова
- 10 Sep 2020
- 1778
- 61
Много лично е и отношението на руснаците към нас, ако бяха безразлични, нямаше да ни напомнят постоянно, че като “братушки” сме ги “предали” по време на двете световни войни, нямаше да реагират така болезнено, защото като политически субект (да премълча по-тъжното “обект”) сме доста миниатюрни за вниманието на обществото им. Като културно присъствие липсваме в нова Русия, т.е. невидими сме. Туризмът у нас не е критерий за интерес, защото е за средната класа “нови руснаци”, повечето с мешчанската психология на провинциални помешчици, мнозина от които част от охраненото чиновничество, а там тънкости няма, има all inclusive.
Ирационалната русофобия у нас се дължи и на нашите известни резерви и даже ревност към афинитета на руснаците към сърбите, има даже едно понятие на тази руска слабост “историческо сербианство”, има също и друг термин: “сърбите са балканските руснаци” (много погрешно всъщност, защото сърбите никога не са се жертвали за друг народ или свещена месианска кауза, както руснаците с Великата отечествена война, но образът си е образ и е част от славянското приказно мислене, пробвай да ги разубедиш рационално – става само с друг образ). В същото време само за нас руснаците използват думата “братушки” (умалително и умилително нежно почти обръщение), докато сърбите са “братя” (емоционалното съдържание е различно като към равен, но “братушка” е като към по-малкия, блуден, но от това и по-скъп брат, това е на подсъзнателно ниво, изрича се, чувства се, не се дефинира).
Следосвобожденската ни история, разполовена от 1944 г. идеологически от същата тази Русия, превърнала се в СССР за почти целия ХХ век, поражда и друга форма на патологичен страх, русофобията на истеризираното съзнание, подчинено на идеологическо мислене. Руското се заклеймява като символ на “комунистите”, “червените”, избирателен подход, забравящ, че в Русия е имало и “бели”, че СССР не е Русия до 1945 г., когато победата се извоюва с възраждането на руското православие, на руските герои, забранени от ленинската глобалистка интернационална политика на тотално изличаване на Русия от панпролетарския проект.
Идеологизираното съзнание (след 10 ноември у нас такъв е подходът ни и към демокрацията, непогрешима като политически идол, обвит от политкоректна и леко воняща словесност) не може да разбере или по-точно да приеме Русия. Идеологическото изкривяване и на русофили, и на русофоби се плъзга по повърхността, избира си или “червените”, или “белите” след 1917 г., съветския или имперския проект, а Русия е всичко това заедно в мощно движение като Енисей напролет.
Идеологическото “филско” или “фобско” етикизиране идва и от неразбирането на есхатологичния месианизъм на руснаците, времето, в което “мисли” Русия е битката на абсолютното зло с абсолютното добро. Русия в този смисъл е христоцентрична, не антропоцентрична, ориентирът е навътре в човека и няма външна прецизност, подреденост, ред, законност, тази аптекарска прилежност на централния и северния Запад (южният е по-друг). Русия е непредсказуема и стряска донякъде с основание западноевропейския законопослушен ум, свикнал на статичната сигурност на скучно планиран детайлизиран бит срещу руския динамичен хаос, в който всичко е “коль любить, так без рассудку, коль грозит, так не на шутку… коль простить, так всей душой” (Алексей Толстой).
Ние не сме законопослушни, упорстваме с балкански бунтовен инат, породен и от суровите места, които обитаваме, почти винаги обект на нечии интереси отвън, сблъсък на империи или постимперии, няма как при такъв исторически ландшафт да има солиден културен и духовен пласт, имаме отделни островчета в личности-гиганти насред остърганото/остриганото общество, неуспяло да си поеме дъх след поредния преход, защото “преходът” е политически кръстопът, който съвпада с географския.
Оттук обаче имаме повече сетива за руското, когато не пълзим в накъсана времева отсечка със смехотворни политически цели: влизането в ЕС и НАТО се представяше като “цивилизационен избор”. ЕС обаче е постевропейски проект, далеч не е цивилизация, ако приемем че за такава трябва не само техническо съвършенство и бизнес процъфтяване, но и духовна общност, докато ЕС отказа да приеме християнския си духовен (ценностен, истински) образ. “Избор” нямахме, защото от 90-те г. геополитически цяла Източна Европа беше изоставена от руското постсъветско присъствие и беше предоставена на победителя в Студената война – САЩ. “Избор” без референдум също е проблематично, защото политическата власт в България не се довери на българските граждани нито за ЕС, нито за НАТО по понятни причини. Друг е въпросът, че мечтаната самостоятелност не може без обвързаност с велика сила или конфигурация от такива, но е възможно тази връзка да не е от позицията на слугинско преусърдие, а от тънко балансиране между слабите места на големите играчи и силните на стратегическата ни позиция в сърцето на Балканите като най-голямата славянска държава.
От тази ни зависимост отвън, приета като даденост на “преклонената главичка”, е и рационалната професионалната русофобия, т.е нищо лично, само политически/политологически бизнес; както и професионалната русофилия, които са нещо като политиканско занаятчийство в двете посоки и на ниво сергия на политически пазар с много съмнителен срок на годност.
И сега в навечерието на 3 март пак сме раздвоени с парламентарна комисия за разследване на Турция и Русия (парадоксът на партньорското слугуване, в един момент сливаш доброто и злото в историята си и "браниш" с административно пустословие поредния биг брадър), от една страна, и двете църкви – нашата и руската, от другата страна, които заедно канонизират свой светец – св. Серафим Софийски – едновременното разновремие в съвремието...
А всеки избира свободно, защото свободата е несъвместима със страха или с идолите.
