- Автор: Дарина Григорова
- 10 Sep 2020
- 408
- 19
“Руската Палестина” се появява втората половина на ХIХ в. с руското православно присъствие (инфраструктура от манастири, църкви, училища, земи) в близкоизточните територии на Османската империя, и днешните Израел, Сирия, Ливан, Палестина. Русия комбинира държавното (консулското), църковното (Руската духовна мисия, Палестинският комитет и после комисия) и общественото (неправителственото Императорско православно палестинско дружество, от 1882 до днес без прекъсване, само преименувано при болшевиките) проникване в Близкия изток, обобщено с термина “Ерусалимски вектор” на руската външна политика.
Съперници на Русия са протестантската пропаганда (Англия, САЩ), католическата (Франция, Ватикана), гръцкото духовенство (Ерусалимската патриаршия) и обратно – съюзници са Антиохийската патриаршия в днешна Сирия и коптската църква (балансът не се е променил съществено от ХIХ в. до днес). Гръцките духовници не допускат във висшата йерархия православните араби, запазват елинското пренебрежение към “варварите”, докато Руската православна църква не прави разлика между миряните на свои и туземци, а напротив съдейства за създаването на местен елит. Впрочем гръцкият клир има същото надменно отношение и към българските духовници и препятства провеждането на литургии на църковнославянски език до възстановяването на Българската екзархия, 1870.
Религиозната карта на Близкия изток се допълва с колониалното разграфяване на региона по време и след Първата световна война с активното участие на Англия, Франция и Русия, т.нар. споразумение “Сайкс–Пико–Сазонов”, 1916 г. Русия се отказва от “Руската Палестина” за сметка на обещанието за мечтаните Проливи.
(Споразумението “Сайкс-Пико-Сазонов” е обмен на ноти между Англия, Франция и Русия за периода март – октомври 1916 г., разпределящо османското наследство между трите държави: потвърждава договореността от 1915 г. за Константинопол, Проливите и част от Анатолия към Русия, докато арабските османски провинции са за Англия и Франция; секретно е до публикуването му от болшевиките през ноември 1917 г., “разобличаващи” царска Русия като идеологически противник на бъдещата световна революция и действащи в разрез с националните руски интереси по това време.)
През юни 2014 г. маскираните наемници на т.нар. Ислямска държава театрално разрушават граничния източен вал между Ирак и Сирия, обявявайки свещена битка със западния колониализъм, установен от “Сайкс–Пико”, или с други думи – легитимират преформатирането на Близкия изток, самообявявайки се за халифат.
Ислямистката драматургия е професионално филмирана и разпространена в интернет, но служи за отклоняването на вниманието от същинското начало на разбиване на границите на Близкия изток – нахлуването на САЩ и НАТО в Ирак без санкция на Съвета за сигурност на ООН, 2003 г. Именно тогава се нарушава статуквото, установено след Втората световна война, създало на мястото на английските и френските колонии арабските светски държави, чиято секуларност и унитарност са обект на нападение от страна на ислямистите чрез т.нар. “арабска пролет”, вдъхновена от старите-нови колониалисти.
След Втората световна война Сталин възражда забравения от болшевиките интерес към “Руската Палестина” с утопичната идея за свикване през 1948 г. на Вселенски събор в Москва по повод 500-годишнината на РПЦ, целта му е “присвояването на титлата Вселенски за Московския патриарх”, за което от 1946 г. работи специален Съвет по работите на РПЦ, начело с полковника и богослов едновременно Г. Карпов: “битката за Берлин продължава църковно-политическата битка за Ерусалим”.
През 1992 г. нова Русия модернизира устава на Императорското православно палестинско дружество, начело на което от 2007 г. е Сергей Степашин, генерал-лейтенант от контраразузнаването, директор на ФСБ (леко намигване-привет на унищожаването на българското културно-историческо разузнаване след промените по иделогически причини – пост-соц-демократическият джихад срещу комунизма), бивш премиер и близък съратник на Путин и Лавров от питерския клан. Сергей Степашин възражда “Руската Палестина” и руското православно присъствие в Близкия изток. В интервю за тв Дождь от март 2016 г. той директно заявява, че “Руската Палестина” е “повече от Херсонес” и че Русия защитава православните християни (завръща се идеологическата символика на външната руска политика от времето на Екатерина Велика).
Русия обаче не се ограничава с православната нишка на меката си сила, а въвежда нов елемент – покровителството на традиционния ислям срещу ислямистите, за да избегне всички опити за дестабилизиране на мюсюлманските руски граждани (сунити в мнозинството си) с повтаряната напоследък дъвка за шиитско-сунитски конфликт, целяща да дискредитира връзките й с Иран. Напротив Русия призовава за единство на мюсюлмански свят.
Когато през 2003 г. САЩ нахлуват в Ирак, Русия реагира превантивно и става наблюдател в Организацията за ислямско сътрудничество (втората по мащаб след ООН); създава арабски канал на RT, острието на съвременната руска пропаганда, агресивно-талантливо по всички канони на Студената война. Путин на откриването на джамията в Москва, 2015 г., на което присъстваше и Ердоган като драг гост “повече от партньор” (такъв беше статутът му в Кремъл до свалянето на руския самолет и показното убийство на пилота пред услужливи тв камери) обявява, че планира създаването на Булгарска ислямска академия (Татарстан).
За Балканите доскорошната непостоянна и без всякаква концепция руска политика, фиксирана с неофитски капиталистически аплобм само върху “тръбата”, придоби ново измерение след трайното разваляне на руско-турските отношения, което принуждава Русия да направи опит да се завърне чрез тихата дипломация.
Дали напрегнатото партньорство между Русия и САЩ ще доведе до ново “Сайкс-Пико” с формат “Лавров-Кери” е трудно да се каже, най-малкото защото няма болшевики, които да публикуват секретните споразумения между глобалните играчи. Истинската дипломация обича тишината, но и тя оставя следи.
* Сравнението е на съвременния изследовател Николай Лисовой
