- 01 Фев 2026
- 1596
- 12
Автор: Веселин Киров за "Гласове"
България навлезе в продължителен период на политическа нестабилност след 2021 г., белязан от поредица от предсрочни парламентарни избори, краткотрайни парламенти и невъзможност за излъчване на устойчиво управленско мнозинство. За по-малко от четири години страната премина през няколко изборни цикъла, което доведе до изтощение на обществото, блокиране на дългосрочните реформи и липса на ясна стратегическа посока в ключови сфери като икономиката, енергетиката и външната политика. Значителна част от правителствата преди и след 2021 г. не успяха да изпълнят основната си задача – да осигурят стабилност в условията на постоянни кризи и конфликти, които обградиха Европа.
Пандемията от COVID-19 нанесе дълбоки икономически и социални щети, от които континентът все още не се е възстановил напълно; последваха войната в Украйна и конфликтът в Близкия изток, а миграционният натиск към европейските граници продължи да нараства. В подобна среда необходимостта от институционална стабилност показва за България не просто политическа цел, а жизненоважно условие за нормалното функциониране на държавата.
Именно на този фон ролята на президента Румен Радев придоби особена тежест. В условията на разпокъсан парламент и честа смяна на правителства президентската институция остана един от малкото устойчиви елементи в държавното управление. Чрез служебните кабинети, назначавани в рамките на Конституцията, и чрез последователните си публични позиции Радев се утвърди като фактор на институционална непрекъснатост и като балансьор в политическата система. Това не означава безгрешност или отсъствие на критика, а по-скоро изпълнение на арбитражната роля, заложена в духа на Конституцията, в момент, когато партийната система не успяваше да произведе стабилно управление и дългосрочна визия за развитие.
Позициите на президента Радев относно войната в Украйна от самото начало предизвикаха оживени дебати. Той последователно защитаваше тезата, че конфликтът няма бързо военно решение и че продължителната ескалация носи сериозни рискове не само за Украйна, но и за цяла Европа. Като военен по образование и професия Радев ясно артикулира разбирането, че победа на бойното поле срещу ядрена държава е практически невъзможна без катастрофални последици за международната сигурност.
В този смисъл неговите призиви за засилване на дипломатическите усилия и за търсене на политическо решение изглеждат все по-реалистични на фона на изтощаването на военните и икономическите ресурси както на Украйна, така и на Европейския съюз, на нарастващите човешки загуби и на липсата на ясен изход от войната. Този подход не отрича правото на Украйна на суверенитет и защита, а поставя акцент върху мира като крайна цел, а не върху безкрайното удължаване на военния конфликт.
Паралелно с това войната и последвалите санкции изведоха на преден план въпроса за енергийната сигурност. България предприе рязък и по същество недалновиден отказ от руски енергийни ресурси, представен като морално и геополитическо решение от правителството на Кирил Петков. На практика този ход лиши българската икономика от сравнително евтини суровини и увеличи разходите за бизнеса и домакинствата, като допринесе за инфлационен натиск върху българските потребители.
Парадоксът е, че значителна част от руските ресурси – газ, петрол, торове и други – продължиха да достигат до европейския пазар, включително до държави като Франция и Германия, но чрез посредници и на по-висока цена. И до днес Франция остава сред водещите вносители на руски газ в рамките на ЕС. В резултат България се оказа в ситуация, при която плаща повече за същия продукт, без реално да влияе върху общия обем на руските енергийни приходи.
Този опит ясно показва, че идеологически мотивираните решения често имат висока икономическа цена и че прагматизмът в енергетиката е въпрос на национален интерес, а не на декларативна геополитическа лоялност. Унгария, например, не само не се отказа от руските енергийни ресурси, но и развива нова атомна електроцентрала в партньорство с „Росатом“, което показва, че в рамките на ЕС е възможно провеждането на по-независима и прагматична политика.
Картината на институционална нестабилност се допълва и от състоянието на държавната администрация. Редица ключови органи функционират с изтекъл мандат и с легитимност, граничеща с нула – Народното събрание, правителството, Висшият съдебен съвет, Инспекторатът към него, Върховният административен съд, ръководството на БНТ и други. Това поставя под съмнение не само ефективността на управлението, но и самата демократична приемственост между институциите. Не е необходимо човек да е политолог или юрист, за да стигне до извода, че държавата в момента се управлява по-скоро на автопилот, отколкото чрез ясно формулирана и отговорно изпълнявана стратегия.
Вътрешнополитическият дебат за бъдещето на страната неизбежно поставя въпроса за посоката на евентуален политически проект, свързан с името на Румен Радев. Важно е още отсега да се подчертае, че ако подобен проект получи управленска роля, той не бива да се изгражда върху логиката на реваншизма. Скорошното изявление на президента Радев, че „не търси възмездие, а еднакви правила, които да се спазват от всички“, звучи в този смисъл обнадеждаващо.
Историята на България ясно показва, че разрушаването на вече изграденото в името на политическа разправа води до циклично връщане в изходна позиция. Неслучайно далновидният министър на външните работи от 20-те и 30-те години на ХХ век Атанас Буров предупреждава, че проблемът на страната е склонността ѝ „на всеки 30 години да започва от нулата“. Устойчивото развитие изисква надграждане, институционална памет и приемственост, а не непрекъснато зачеркване на миналото.
На международната сцена ситуацията също налага преосмисляне на досегашните подходи. Европейският съюз е изправен едновременно пред външни конфликти по своите граници и вътрешни разногласия между държавите членки. В подобна обстановка безусловното повтаряне на лозунги за евроатлантическа лоялност се оказва недостатъчно. Необходима е външна политика, която съчетава съюзническите ангажименти с ясна защита на националния интерес.
Практиката в рамките на ЕС показва, че е възможно да се отстоява собствена позиция, без това да означава изолация или конфронтация. Примери за подобен подход могат да се открият в политиките на лидери като Андрей Бабиш в Чехия, Роберт Фицо в Словакия и Виктор Орбан в Унгария, както и в нарастващата подкрепа за подобни прагматични линии и в други европейски държави, като Словения, където Янез Янша е фаворит за предстоящите парламентарни избори.
Продължителната политическа криза разкри и сериозен дефицит на експертиза в управлението. Обществото все по-често става свидетел на провали, които не произтичат от липса на добри намерения, а от липса на професионална компетентност и управленски опит. В този смисъл бъдещето на България минава през по-широко участие на технократи и експерти с реален опит извън политиката – хора, които разбират икономиката, енергетиката, администрацията и международните процеси и които могат да предлагат устойчиви решения, а не краткосрочни политически импровизации.
В заключение България се намира в ситуация на институционален и политически колапс. След години на нестабилност страната има нужда от ясна стратегическа линия, институционална предвидимост и прагматичен подход към вътрешните и външните предизвикателства. В този контекст ролята на Румен Радев следва да бъде на обединителен фактор и носител на по-реалистичен, държавнически подход, който да поставя на първо място българския интерес, а не сляпото следване на „началниците от Брюксел или Вашингтон“. Стабилността, дипломацията и националният интерес не са идеологически лозунги, а необходими предпоставки за излизане от продължителната криза и за устойчивото развитие на България.
