- 17 Авг 2025
- 12246
- 72
Автор: Герган Ценов, писател и музикант, роден в България, но от 25 години живее в САЩ. През 2015 г. създава в Ню Йорк свой собствен оркестър (Камерен ансамбъл „Ценов“), чиято основна мисия е изпълнението и популяризирането на българска класическа музика. В България има издадени четири книги с проза, поезия и драма.
Имах нещастието и аз най-сетне да прочета така наречената „статия“ на г-жа Теодора Димова за Портал Култура, озаглавена „Капчица здрав разум“. Кратката ми критика би била нещо от типа на: „Господи прости ѝ, тя не знае що пише!“ Но един такъв колаборационистки пасквил заслужава много сериозно публично бичуване, тъй като тук не става въпрос просто за човек, който е напълно незапознат с предмета на своята работа, а за десетки хиляди невинни жертви, чиято смърт се дължи именно на подобни арогантно-неинформирани писания.
Първият и най-очевиден проблем на "статията" е, че тя не е журналистика, а е един недотам прилежно скалъпен пропаганден материал в подкрепа на Израел, който материал се прикрива зад исторически спомени, покровителствено-морализаторски тон и фалшива претенция за „балансирана“ разумност. Този посредствен пасквил разчита на банално-носталгични анекдоти за грамофонни плочи и магнетофонни ленти, на нелепи отклонения към историята на Втората световна война, че накрая и на закачливи мини-трактати за доматите, като цялата тази смехотворна галимация не е нищо друго освен едно умишлено и крайно лукаво подслаждане на материала, за да се прикрие неговото извънредно горчиво идеологическо съдържание: обезчовечаването на палестинците, заличаването на вече перфектно документираните престъпления на Израел и изграждането на морална йерархия, в която държавното насилие на Израел над палестинския народ се оправдава, а палестинската съпротива – във всякаква една нейна форма – се представя единствено като тероризъм.
Но да караме подред:
Първата част на текста с нацисткото минало на BASF очевидно има една-единствена цел и тя е да ни представи активистката Марлене Енгелхорн като морално опетнена от наследствена вина, което, откъдето и да го погледнем, си е един отвратително циничен ход. Паметта за Холокоста е използвана от г-жа Димова не за да разобличи антисемитизма, а за да оклевети една активистка, която се противопоставя на политиката на Израел в Газа. Чрез внушението, че семейната история на Енгелхорн я дисквалифицира от правото да критикува Израел, авторката на практика твърди, че потомците на исторически извършители трябва да мълчат, когато днешните жертви са палестинци. Подобна логика е разбира се абсурдна – от една страна моралната отговорност не се предава генетично, но пък от друга, е удобно да се изтъква, когато трябва да се заглуши опонент. Историческото отклонение не цели да ни информира, а да морализира избирателно. То прикрива далеч по-важния факт, че много следвоенни германски корпорации, включително BASF, се интегрират безпроблемно в капиталистическата икономика на „свободния свят“ и че Западът горещо ги прегръща, въпреки нацисткото им минало, както в момента светът прегръща всички компании, които директно се облагодетелстват от израелския геноцид в Газа. Тази неудобна приемственост, която би могла да осветли днешните взаимоотношения между Израел и Запада, вместо това се използва като евтин ad hominem срещу един отделен активист.
Централната пропагандна фабула в статията е познатата мантра, според която помощта за Газа не достига до цивилните, защото Хамас я „краде“. Това се поднася без каквито и да е доказателства и без какъвто и да е контекст, като съвсем удобно се пропуска наличието на дългогодишна израелска блокада, която сама по себе си е нарушение на международното хуманитарно право, както и разрушаването на цивилната инфраструктура в Газа от израелската армия. Напълно е пренебрегнат фактът, че ООН например многократно са докладвали за катастрофалните хуманитарни условия, причинени пряко от израелската военна политика.
Чрез повтарянето на клишето „Хамас взема всичко“ текстът избягва да разгледа същинската критика на активистите – че обстрелът и обсадата на Газа представляват колективно наказание. Вместо това авторката се опитва да ни пробута поредната мантра, според която онези, които се опитват да доставят помощ, подпомагат тероризма, а държавата, която налага блокадата, е истинският защитник на хуманитарните ценности.
Палестинците в този текст са представени просто като "лошите". Те са напълно лишени от политическа или чисто човешка идентичност – съпротивата им автоматично е „тероризъм“, а страданието им е резултат единствено от тази така странно абстрактна злоба на тяхното ръководство, а не от структурното насилие на окупацията. Резултатът е пълното изваждане на Израел извън рамките на моралния фокус.
Цитираните реплики на Хамас, вмъкнати без контекст, служат само за потвърждаване на основната теза на авторката: палестинската въоръжена борба е ирационална, геноцидна и недостойна за международна солидарност. Читателят остава с фалшивото впечатление, че няма никакви легитимни палестински искания, а само кръвожадни цели.
Разбира се, най-манипулативният реторически ход на статията е сравнението с Втората световна война. След като припомня „безнадеждните“ първоначални години на войната, авторката се опитва да ни внуши, че днешните трудности са нищожни на този фон (20 000 убити деца? Е, можеше да е и по-лошо!). Това е фалшиво уеднаквяване, придружено с морална подмяна – като поставя враговете на Израел в ролята на някогашните фашистки сили, текстът се опитва едва ли не да ни представи Израел като някогашна Великобритания – последният бастион на цивилизацията срещу тоталитарното зло, в случая палестинците и техните поддръжници. Това е не само историческа неграмотност – това е морална перверзия. Да използваш моралния капитал на борбата срещу нацизма, за да оправдаваш настояща окупация и бомбардировки над цивилно население?
И накрая – този толкова симпатичен (всъщност крайно садистичен) анекдот за доматите! Всъщност колкото и безобиден да изглежда, той функционира като класическо пропагандно средство наречено тривиализиране, тоест с помощта на привидно забавен финал – шеги за европейската хранителна политика – авторката се опитва да промени емоционалния тон и да отклони вниманието ни от хуманитарната катастрофа в Газа. Страданието на над два милиона души под обсада се превръща в страничен детайл, в политически фон за едно лежерно „доматено“ забавление. Но тази "непосилна лекота" съвсем не е невинна – тя е част от реторическата стратегия за притъпяване на моралната сериозност на една безпрецедентна хуманитарна катастрофа.
Текстът на г-жа Димова е грозна пропаганда не защото подкрепя Израел, а защото го подкрепя чрез изкривяване, премълчаване и манипулиране. Подбира си изолирани и тенденциозно представени исторически псевдоаргументи, за да оклевети критици; обезличава и дехуманизира палестинците; преповтаря отдавна опровергани клишета и ни ги представя като факти; използва Холокоста не за борба с антисемитизма, а за да делегитимира пропалестинските гласове; и най-накрая – приравнява критиката към Израел с подкрепа за тероризма, като така заглушава самия морален дебат... който уж защитава.
Моралният банкрут на статията се състои в това, че тя се представя за глас на разума и историческата осведоменост, а всъщност служи като инструмент на идеологическа война. Като превръща историята в бухалка, а хуманността в реторически капан, тя редуцира и двете до инструменти за защита на едно жестоко държавно насилие.
