- 05 Фев 2025
- 1897
- 18
Автор: Ан-Сесил Робер, "Монд дипломатик"
Пандемията от Ковид-19 позволи да се изобрети специален режим, наречен „извънредно здравно положение“, чрез който западното население беше подчинено на мерки за наблюдение и контрол, по-обичайни за авторитарни страни, отколкото за общества, представяни като „отворени“. Едва настанил се в Белия дом, президентът Доналд Тръмп обяви извънредно положение на мексиканската граница, за да блокира мигрантските потоци. В либералните демокрации става обичайно прибягването до дерогационни разпоредби в името на извънредни обстоятелства. Атентати, градски бунтове, пандемии или големи спортни събития служат за оправдание на ограничаването на обществените свободи: разширяване на полицейските проверки, повсеместно наблюдение, ерозия на съдебния контрол, както и на правата на защита. Представени като временни, тези мерки стават постоянни и изключението се превръща в правило. Принципи като равенството пред закона сега са подкопавани в името на технологичната иновация. Дебатът за гражданското неподчинение се подновява, докато демокрациите преминават през нова авторитарна фаза в историята си.
„ДО гуша ни дойде от кралски писма за заточаване. До гуша ни дойде да ни вкарват в затвора по тайни причини. До гуша ни дойде от всекидневния скандал, който ни се разкрива при събуждане и ще бъде забравен, когато дойде вечерта. До гуша ни дойде от нищожни министри, които претендират, че ни ръководят, докато те самите не знаят как да се държат добре!“. Обръщението на Бомарше (във филма на Едуар Молинаро,1996 г.) към трибунал, подвластен на монархията, напомня, че 1789 г. е също и правна революция. Срещу произвола и за справедливост. Декларацията за правата на човека и гражданина от 26 август 1789 г. утвърждава равенството пред закона и поверява на народните избраници мисията да дефинират – публично и след дебат – престъпленията и нарушенията. В нея са формулирани предоставените на гражданите гаранции, като разделение на властите и презумпция за невиновност, подчинение на изпълнителната власт и полицията на общия интерес, обвързване на лишаването от свобода със стриктна необходимост.
В продължение на няколко века конкретизирането на тези принципи е предмет на постоянна битка. В Англия Магна Харта (Великата харта) въвежда понятието за равенство пред закона през 1215 г., а през 1679 г. английският парламент изтръгва от крал Чарлз II принципа на habeas corpus – гарант за индивидуалната свобода, тъй като забранява произволното задържане и налага представянето на затворника пред съдия. Така във вековната борба за „гарантиране на правата на човека“ се редуват прогрес и връщане назад, съобразно съотношението на политическите сили и интензивността на народната мобилизация. Еволюцията на правото, на институциите и обществените нрави, отношенията „полиция – правосъдие“ позволяват всяка епоха да бъде характеризирана. От тази гледна точка, не носи ли сегашният период всички характеристики на епоха на регрес?
Движението на идеи и народи благоприятства значителния напредък през ХIХ и ХХ век. Възходът на социалистическата мисъл и работническите стачки в Европа позволиха на наемните работници да издействат правото на изразяване и на синдикално представителство. Появата на републикански режим във Франция, вдъхновен от Френската революция, доведе до интензивни политически дебати и признаване на свободата на сдружаване през 1881 г., както и на правото обвиняемите да ползват помощ от адвокат (законът „Констанс“ от 8 декември 1897 г.). През целия ХХ век битките, водени от британската активистка Емелин Панкхъртс или френската философка Симон дьо Бовоар, след това големите женски демонстрации от 70-те години, позволиха политическата и юридическата еманципация на жените.
Войните могат да играят ролята на катализатор или ускорител. След 1945 г. нечуваните престъпления, извършени от нацистите и от японския режим, предизвикват приемането на договори, които гарантират основните права на всички, „без разлика на раса, пол, език или религия“. Такава е Всеобщата декларация за правата на човека (1948 г.), на която ще се осланят колонизираните народи, за да бъдат международно признати законните им стремежи към свобода и независимост. Ще последват други текстове, като двата пакта от 1966 г., единият – за гражданските и политически права, другият – за икономическите, социалните и културните права, допълнени от множество „регионални“ документи, като Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (1951 г.) или пък Африканската харта за правата на човека и народите (1981 г.).
Фазите на връщане назад често следват смяната на режими, като основаването на Втората империя през 1852 г. или идването на власт на правителството във Виши през 1940 г. след държавни преврати, но също и брутални събития, засягащи сигурността на хора и имущество. Така атаките от 11 септември 2001 г. и започването на „война срещу тероризма“ направиха повсеместни извънредните мерки и ограничаването на свободите в името на сигурността. От увеличаването на ислямистките атентати до реорганизирането на насилствената крайна десница, от големите алтерглобалистки демонстрации до екологичните движения, изобличаващи днес „климатичното бездействие“… всичко служи, за да се оправдае постоянното разширяване на полицейските правомощия (удължаване на полицейското задържане, системни проверки на самоличността, засилено наблюдение на населението) и ерозията на правните гаранции (намаляване на сроковете за обжалване и възпрепятстване на правото на защита, създаване на неясни закононарушения, като „индивидуално терористично начинание“ или „апология на тероризма“) (1).
РЕДОВНОТО прибягване до извънредно положение, включително при ограничаването на градските бунтове през 2005 г., широкото използване на плановете Vigipirate във Франция (за оповестяване на антитерористична готовност – бел. ред.), въвеждането на „Патриотичния акт“ в САЩ… – тенденцията показва, че режимът на изключение се превръща в правило в либералната демокрация. След като френският парламент прие вече 32 законодателни акта, свързани със „сигурността“ (след серията атентати, окървавили големите парижки магазини и улица „Дьо Рен“ през 1986 г.), с първите т.нар. закони „Паскуа“, министърът на вътрешните работи Брюно Ретайо призовава за нов такъв акт през 2025 г. (2). Пандемията от Ковид-19 позволи да се изобрети специален режим, наречен „извънредно здравно положение“. Чрез него западното население беше подчинено на мерки за наблюдение и контрол, по-обичайни за авторитарни страни, като Китай, отколкото за общества, представяни като „отворени“ – с масово използване на нови технологии (дронове, картотекиране, телесни претърсвания, „видеозащита“ и т.н.). Още по-лошото е, че нещо като ефект на тресчотката позволява тези посегателства срещу свободите да бъдат запазени в правния ред дори след като извънредният период e приключил (3).
Но либертицидният потенциал на политиките за сигурност е толкова по-склонен да се реализира, колкото повече мисълта изнемощява и създава условия за тяхното приемане. Така например в САЩ от 80-те години на ХХ век, в името на това да се предвиждат бъдещи престъпления, се утвърждава теорията за „счупеното стъкло“, която защитава необходимостта да се наказва с най-голяма строгост още първото, дори най-дребно провинение (4). Под прикритието на здравия разум този дискурс изразява една застинала визия за социалния ред: престъпникът, често произлязъл от бедните квартали, никога няма да може да се поправи и трябва незабавно, дори ако все още е юноша, да изтърпи най-тежките наказания, дори когато те застрашават реадаптирането му. Президентът Никола Саркози (2007–2012 г.) лично поде най-карикатурните детерминистки теории, внушавайки възможността бъдещите престъпници да се откриват още в детската градина. От десетилетия средствата, отделяни за правна защита на младежите, възпитателите, съдиите и обучението, намаляват както по бюджетни съображения, така и заради философски и идеологически избор.
Реалните заплахи за пробиви в сигурността съживяват старите реакционни устои на част от европейските елити, които често са страдали от прогреса на либералните и социалните идеи. В такива случаи аристократичните рефлекси вървят ръка за ръка с класовата арогантност, както показа бруталната разправа с движението на „жълтите жилетки“ във Франция през 2018–2019 г. Агресивна доктрина и практики за поддържане на реда – отдавна изпробвани в работническите квартали – постепенно заменят „свободния гражданин“със „заек, отглеждан в специално пасбище“, по израза на академик Франсоа Сюро. И това се случва под често добронамерения контрол на магистрати, превърнали се в усърдни помощници на авторитарните власти (5). В социалната сфера редовното подкопаване на Трудовия кодекс и увеличаването на сплашващите практики, като полицейско задържане на синдикалисти (и журналисти), участват в това голямо връщане назад.
Егалитарната и хуманистична мисъл на Просвещението, която дълго време доминираше на европейския континент, сега отстъпва място на легитимирането на групи по интереси и възстановяването на привилегиите за новите „синьокръвни“: шефове на компании и т. нар. „самонаправили се хора“ – които не дължат нищо на публичната власт, се възползват от изключения в общото право (обществено или данъчно) в името на нуждите от иновации, както показват „регулаторните пясъчници“, измислени от Европейския съюз. Симетрично, народните класи могат да се окажат първите жертви на алгоритмично правосъдие, което би раздавало автоматични присъди, възпроизвеждащи социалните неравенства (6). Позоваването на неотложността, несигурността и безпаричието удобно прикрива идеологически избор, враждебен на основните свободи.
Източник: "Монд дипломатик"
Превод Галя Дачкова
