Има два модела, по които водещите политическите партии се обезличават и загиват в съвременната история на България. Първият е политическата сила да попадне в орбитата на някоя по-голяма и да приключи. Така РЗС на Яне Янев, „Движение България на гражданите“ на Миглена Кунева, ВМРО на Красимир Каракачанов и „Атака“ на Волен Сидеров приключиха, изгаряйки в двигателя на ГЕРБ и Бойко Борисов.
Вторият е включва безидейни лидери, които са неспособни да мобилизират актива си за промените в средата и новите предизвикателства. Те си говорят за ценности и поставят вижданията си в центъра, вместо да ги адаптират в светлината на новите реалности. Така си живуркат СДС и ДСБ. От политическа сила с почти пълно мнозинство в края на миналия век, през разцепление в началото на този, днес и двете партии са изправени пред дилемата да си търсят ли ракета носител, с която да се коалират, или да влизат в едно Народно събрание и да не се класират за следващото. Точно това е съдбата им, ако човек погледне техните изборни резултати от 2013 година насам. Те обаче осъзнават, че съвсем ще отидат в миманса и правят нещо, за да предотвратят финалната имплозия. Нещо като спирачка по пътя към небитието.
За разлика от тях Корнелия Нинова, като лидер на Българската социалистическа партия е на път да докара левицата до абсолютния край. За осемте години, начело тя обезличи партията си по уникален начин, който заслужава да носи нейното име.
Оглави БСП през май 2016 година и поне за няколко седмици всички предполагаха, че отново ще превърне партията в алтернатива на ГЕРБ, каквато беше от 2009 до 2013 година. Вместо това Нинова копира всичко лошо от чертите и похватите на Борисов, като им придаде левичарски уклон.
Борисов лъжеше? Нинова опита да го надлъже. Борисов манипулираше, Нинова опита да го надмине в манипулациите.
Когато Владислав Горанов предложи държавата да одобри рамка за изтегляне на заеми до 16 милиарда лева, именно Нинова реши да поведе вълната на популизма. Това не беше един заем, от който парите да се изхарчат наведнъж. Това беше рамка от правила, процедури и избор на посредници, с чиято помощ да се теглят множество заеми за четири години напред. Вместо всеки път да се прави конкурс за избор на банки посредници и на всички да става ясно, че България е опряла до нуждата от пари точно в конкретен момент, лимитът за заеми през всяка конкретна година продължаваше да се определя от закона за бюджета, но скоростта, с която се оформяха офертите до пазара и облигациите се пласираха, се повиши значително.
Механизмът предвиждаше банките посредници да служат като своеобразен абокат – вместо всеки път да се търси здраво място за вкарване игла във вената на човек, който се нуждае от вливания, така и публичните финанси винаги щяха да имат на разположение банки водачи на емисиите, чието посредничество да осигурява купувачи за облигациите. От това щеше да се възползва и БСП като коалиционен партньор в кабинета на Кирил Петков, но Асен Василев така и не се реши да тегли заеми.
БСП реагира като напечати листовки, оформени като банкноти от 16 милиарда лева с лика на Владислав Горанов.
Отново под ръководството на Нинова партията плашеше обществото, че се подготвя национализация на втория стълб на пенсионната система. За всеки човек с представа какво е държавно управление и колко важни за него са инструментите за финансиране, изброените действия са непростим грях на Нинова, защото атакуваше необходими действия и реформи.
Тя сама се превърна в нещо като Ам Гъл Смигъл от „Властелинът на пръстените“, издигна партията в сакросанкт, който трябваше да пази от всичко и всички, дори с цената на изолация. Дори с цената на електорално олекване.
Докато роля, функция и задължение на всички е да угодят на избирателите си като прокарат решения, каквито са им обещали, и за тази цел търсят сътрудничество и градят мостове към други партии, Корнелия Нинова се конфронтира с всеки, който можа. Президента Румен Радев, лидера на ГЕРБ Бойко Борисов, вътрешнопартиен актив, червената олигархия. Очакваше светът да й влиза в положение и да я подкрепя, а всеки път, когато изразяваше фрустрацията си, олекваше не само личностно, но и вредеше и на БСП.
Знаменателни са пресконференциите на Корнелия Нинова, в които с патоса на препил казак се оплаква, че държавният глава й се присмива – било намеса в работата на партията. Скъсаха се връзки с бившия лидер Сергей Станишев, който вече председателстваше Партията на европейските социалисти. Отстраниха се имена като Георги Кадиев.
Единственият случай, когато можа да се докосне до власт Нинова устно се противопоставя на оръжейните доставки за Украйна, но оглави комисията, която раздава разрешителните на оръжейните търговци, които доставят на посредници точно по границата с Украйна. Така скъса връзката и с русофилското крило сред електората си. Не става дума дали действията й са правилни и оправдани държавнически, а че политически тя навреди на партията и обясненията за това са единствено икономически интереси. Единственото, което й остана да пропагандира и отстоява ако не искрено, то поне смело и без да й носи пасиви се оказа неодобрението за истанбулската конвенция и индоктринирането на ЛГБТИ културата в образователната система.
Разминаването между думи и действия се видя и в самата партия, всеки път, когато Нинова подаде оставка, някак все запазваше председателския си пост.
Пропуснала или отказала да подкрепи ясно и гласно всяка разумна политика, консумирайки властта дори с цената на пренебрегване на ангажиментите към избирателите, за осем години Корнелия Нинова спихна Българската социалистическа партия. Не пропусна обаче да се пусне по вълната на всеки популизъм. След като успя да прокара механизъм за актуализиране на Минималната работна заплата, Нинова сама преложи той да се пренебрегне с допълнителни повишения в предизборни години.
Така от втора политическа сила с лидер Корнелия Нинова, на последните избори БСП се класира едва пета.
Типично за параноиците, фокусирана навътре, вместо към света, Нинова логично обезличи партията си, а с последните опити да запази властта си, превърна БСП в посмешище и подобие на „Величие“.