- 09 Фев 2026
- 4041
- 13
Беше май 2021 година, в първите дни на служебното правителство на Стефан Янев, когато изгряха звездите на Кирил Петков и Асен Василев. Вече се говореше за първите гафове на Кирил Петков – отишъл в Българската народна банка в деня преди да се закълне като министър, докато все още е канадски гражданин, за да внесе искане за одобряване на нов Надзорен съвет на Българската банка за развитие. Асен Василев пък уволни шефката на Националната агенция за приходите заради лоша събираемост на просрочените вземания. Като погледнахме списъка, там бяха и задълженията на „Химко“, и на „Кремиковци“. Бяха вкарали и задълженията на всички фирми „повдигачи“ в схемите за точене на данък върху добавената стойност, въпреки че това са измислени задължения с цел накрая някой да може да претендира възстановяване на данъчен кредит.
Тогава още не си бях съставил категорично мнение за компетентността и добросъвестността на тези две харвардски „остриета“. И в ефир обясних, че действията им приличат на човек, който е седнал да програмира, но не познава синтаксиса на езика, с който работи, и поради това получава грешни резултати въпреки добрите си намерения. И в програмирането, и в казармата неправилна заповед не се изпълнява. Но в програмирането дори нямаш на кого да се ядосаш, освен на самия себе си, че не си се подготвил.
Бях добронамерен и бях респектиран от лъскавите им биографии. Това беше преди да се разбере колко точно са възпитаници на Харвард. Преди да се разбере, че единият лъже за гражданството си, а другият го съдят на няколко континента.
Цяло лято спорих с колега от втората ми магистратура, която той завърши, а аз май капитулирах в интелектуалното усилие. Питах се възможно ли е, след като той има акъла и самодисциплината да завърши, а аз се влача по корем, той да е прав за харвардските политици, а аз да греша. Последва договор с изпаднали албанци за производство на електромобили, споразумение с някакви американци за някакви ядрени реактори. Никой не ме чу. Някакъв транспортен министър, който, подобно на всяко парвеню, комуто е провървяло в живота с един-единствен lucky strike, тръгва да поучава света, а като се види във власт, да равнява държавата по себе си, окепази железопътната система и като инфраструктура, и като машини, които да се движат по нея.
Като финансов журналист няма да кажа и дума за трагедията, която миналата седмица се разгърна в Северозападния ни Балкан. Не е професионално да говоря по теми, за които нито имам пълна информация, нито притежавам квалификацията да ги интерпретирам.
Но когато научих, че някогашният екологичен министър Борислав Сандов в ролята си на министър е подписал споразумение с хора, които лично познава, само дни след като са регистрирали неправителствената си организация, отново си дадох сметка как в най-добрия случай политическото пространство на ППДБ се е напълнило с хора, които са готови с лекота да вземат решения, да действат необмислено и безотговорно, залагайки на карта националния интерес. Да, споразумението не е договор. Друг е въпросът, че то може да се размахва пред горски и селски кметове и с него тарикати да претендират за легитимност и статут.
Непонятно е как така ще подпишеш договор с организация на две седмици. Очевидно е, че проверките с кого министерството си има работа са били формализирани и е надделяла личността на министъра, който е искал да даде път на тези хора. Дори не си е помислил да им каже: „Момчета, сменете това име ‘национална агенция’. Представлявам държавата и трябва да пазя държавността. Не може да си играете на стражари и да подвеждате публиката, че сте нещо държавно.“
А защитата на децата?
Другото, което едновременно ме възмути, но и не ме изненада по никакъв начин, е поведението на Държавната агенция за закрила на детето.
Как е възможно проверка да се прекрати заради оттегляне на сигнал? Как е възможно сигнал за издевателство над деца да се зареже заради оттегляне от подателите?
Тук проблемът има няколко измерения. Първото е правната възможност, която позволява на чиновник, нает от службата, която е създадена да защитава деца, да се откаже да влезе в къщата на детето, да проучи къде живее, какво е ежедневието му, да поговори с близките му и с училището, и кой знае още с кого. На второ място е равнодушието на конкретното звено, което си е свършило работата само толкова, че днес да може да каже, че са свършили всичко, изискано от закона.
Това е най-грозният и печален пример, онагледяващ онова, за което предупреждавам почти всяка година, когато се стигне до разглеждане на бюджета. В последните години има очевидна тенденция политическите сили да си „заплюват“ съсловия, зависещи от бюджета, и да ги обгрижват. ППДБ са с пенсионерите. ГЕРБ са с учителите. ДПС „Ново начало“ са с полицията. Още тогава предупредих, че съсловието на социалните работници във всичките му проявления редовно пада жертва на този съсловен популизъм. Понеже са достатъчно малка група и не представляват интерес от гледна точка на електоралния си принос, техните заплати са последна грижа на всяка власт. Накрая възмущението от държавническото пренебрежение и усещането за безсилие, поради факта че освен нископлатени са и необезпечени с ресурс да работят ефективно, прави от социалните това, което на Запад наричат „тихо напуснали“ – хора, които работят само колкото да няма основание да ги уволнят. Нито грам емоция, нито мисъл за професионална съвест и отговорност към социумите, за които са призвани да се грижат.
Едва ли всички социални работници са равнодушни, но честотата на трагедиите подсказва, че безсилието и равнодушието са неразделна част от работното ежедневие на социалните, дори и ако равнодушието е следствие от разочарование и примирение.
Не че съм особен оптимист държавата да се учи от грешките си, но ако случайно има такъв шанс, ето две грешки, от които да се поучим. Първо, проучвателните процедури, дори и да изглеждат като ненужна бюрокрация, съществуват с причина. Второ, всички съсловия на заетите в държавата са важни. И всеки политик, който опитва да всее раздор, като твърди, че едни заслужават повече от други, тласка държавата към трагедия. Също както и онзи политик, който си мисли, че е по-умен от администрацията си и действа, без да чака хората му да си свършат работата и да дадат становище по политиките и действията, които планира.
