- 30 Март 2026
- 4101
- 19
Автор: ekonovini.bg
На Борислав Сандов и Тома Белев не им стигна времето да ликвидират ядрената и въглищната енергетика в страната. Ако те двамата бяха останали още малко на постовете си като вицепремиер по климата, министър на околната среда и водите и заместник-министър, днес енергетиката в България щеше да бъде в тотален колапс – без реален изглед за възстановяване.
„Аз съм представител на зелените. Ние разпознаваме ядрената енергетика като проблем, а не като решение. Ядрената енергетика не може да бъде зелена. Марица изток ще се затвори – въпросът е кога. Ние трябва да излезем от въглищните централи.“ Това са думи на Сандов от времето, когато беше министър на околната среда и водите.
Ако тези намерения бяха реализирани изцяло, днес българската енергетика вече щеше да е приключила. Не само щяхме да сме на режим на тока, но и електроенергията от внос би била толкова скъпа, че потребителите сами биха се отказвали от нея.
Към днешна дата, въпреки че България все по-често балансира системата чрез внос на електроенергия – включително от Гърция – именно миксът с евтиното производство на АЕЦ „Козлодуй“ все още задържа цените в поносими граници. Още през 2025 г. стана ясно, че натискът върху цените на електроенергията няма да намалява, а рисковете пред системата се увеличават.
Ако бяха затворени АЕЦ „Козлодуй“ и топлоелектрическите централи, и страната беше преминала основно към газ и нестабилни възобновяеми източници, цената на електроенергията днес щеше да бъде в пъти по-висока. Прекомерното разчитане на ВЕИ без стабилна базова мощност – каквато осигуряват АЕЦ и ТЕЦ – води до сривове в системата, каквито вече се наблюдаваха в части от Европа, включително Испания, Португалия и Южна Франция.
Гръбнакът на всяка стабилна енергетика са именно конвенционалните мощности. Точно тях „зелените“ политики поставиха под най-силен натиск. Подобен модел бе приложен и в Германия – страна, която доскоро беше икономическият двигател на Европа, а днес изпитва сериозни затруднения, свързани с енергийната сигурност и индустриалната конкурентоспособност.
Сандов работеше за ВЕИ лобито
Още в началото на управлението на кабинета „Петков“, Борислав Сандов ясно заяви курса – ускорено затваряне на въглищните централи. В редица медийни участия той подчертаваше, че ТЕЦ-овете ще спрат по икономически причини заради въглеродните квоти и че затварянето им е „закъсняло“.
В същото време правителството пое сериозни ангажименти пред Европейската комисия, включително за драстично намаляване на въглеродните емисии и ограничаване на въглищното производство. Тези решения поставиха под риск не само енергийната система, но и цели региони, зависими от минно-добивната индустрия, в която работят десетки хиляди души.
След масовите протести на енергетиците и миньорите държавата беше принудена да търси кризисни решения – включително създаване на държавни структури за преназначаване на работници и компенсации, достигащи до 36 заплати за напускащите сектора.
Паралелно с това милиарди евро по Плана за възстановяване и устойчивост бяха насочени към проекти за възобновяеми енергийни източници и мащабни батерийни системи – технологии, които към онзи момент не бяха доказали своята ефективност в подобен мащаб. Част от тези средства бяха предвидени да влязат в ограничен кръг компании, свързани с изграждането и експлоатацията на ВЕИ.
Всичко това се случваше под знака на т.нар. „Зелена сделка“. Въпросът дали този преход е икономически устойчив и социално поносим остана на заден план. Основният двигател бяха огромните финансови потоци, които той генерира.
Днес, през 2026 г., последиците от тези политики започват да се виждат по-ясно. България все още разчита в значителна степен на традиционните си мощности, а опитите за прибързан енергиен преход показаха колко крехък може да бъде балансът в системата.
И макар много от политиците да избягват да говорят за отговорността, остава въпросът: кой всъщност постави българската енергетика на ръба на този риск?
Отговорът беше даден още преди години – и днес звучи още по-актуално. Борислав Сандов остава символ на един модел на управление, в който идеологията изпреварва реалността, а цената се плаща от цялото общество.
