- 10 Sep 2020
- 82
- 3
Театърът ни през „Враца 2010” и „Аскеер 2010”Намираме за нужно да публикуваме тези награди(вж. снимката по-долу), защото те не просто са носители на конкретните и реални театрални постижения през сезона и в най-малка, пренебрежимо малка степен на извънхудожествени мотиви. Обърнете внимание, че (спектакъл на доайен в режисурата като) г-н Добчев е поставен на второ място – между зрелия режисьор Галин Стоев и своята студентка и дебютантката Нина Боянова. Това доказва, че тук не играем на „кой-по-най-е-заслужил” и кой е по-опитен и доказан, а се обсъждат и съизмерват творбите, не авторите и авторитетите. Тази конкретност на журирането е в ядрото на реалния престиж на тези отличия (и др. подобни, отсъждани от професионални оценители) за разлика от допокварилите се през годините от слугуване на много господари икари и аскеери.
<br /><img src="http://img822.imageshack.us/img822/4032/65933690.jpg" border="0" width="650" height="478" /><br /><br />
<p>Камерните постановки, както и фестивалът, който ги представя, са много важни и по моему ще стават все по-важни – и в работен, и в представителен смисъл. (Поздравления на директора на театъра Атанас Попдимитров, че без нито лев, отпуснат от културното министерство, успя и тази бедна година да осъществи форума и така не позволи десетилетната му история да се прекъсне. Поздравления и за общината на Враца, която очевидно схваща какво е град без културни събития!) Важни са, защото когато и да се извърши заветната реформа и каквато и да е тя – бъдещето е на малките големи представления. Тези, които са мобилни, които ще могат да разпространяват добра (по презумпция) продукция, представяйки я по места, останали без театрален институт. Малките форми, освен че разчитат не толкова на пари, колкото на идея, съмишленичество, ентусиазъм и майсторство, са по-осъществими и като технически параметри и конвертируеми не само в регионален и национален мащаб. Големите представления като тези на Александър Морфов ще останат във възможностите не просто на „големите театри”, а на театрите в необезлюдените градове. Прекрасни като материална база театри като този в Сливен, Търново, Разград, Смолян и пр. ще могат да си позволят домакинство, но не и авторство на подобни мегапроекти. Намирам това освен за неизбежно, но и за позитивно. Това е шансът действителните художествени събития да бъдат видени от всички интересуващи се, това е и шансът театралният скраб, произвеждан ударно от ред провинциални и столични театри, естествено да се озове там, където му е мястото.</p>
<p>Разбира се, всеки сезон има своите кулминации, които се изстрелват над всяка субективност и личен вкус – подминаването им тогава не говори за глупост, а за наглост. Тази година сред невъзможните за игнориране върхови образци бяха ролите на Михаил Билалов в „Козата...”, на Деян Донков във „Вишнева градина” и на Христо Бонин в „Нирвана” . И те, макар и по златноорфеевски принцип – да има за всички, получиха своето признание. Където даде „Икар”, „Аскеер” не даде, очевидно водени от съображението да не вземе някой да си вирне носа. Урожаят в женските роли този сезон не бе висок (с две излочения), но пък в номинациите на двата холдинга, състезаващи се помежду си за най-силно обществено внимание, присъстваха роли, несъстоятелни и даже под санитарния художествен минимум – явно времето, когато трезво може да се произнесе „тази година Аскеер за... не се присъжда”, е някъде свряно в бъдещето. Затова пък пред работата на Бойка Велкова в „Козата...” имаше дружно замижаване (сигурно пак водени от принципа „да не я разглезим”), а изключителната актриса Ивана Папазова и силното й и рядко културно актьорско майсторство, изпъкващо в „Златната мина” на Мариус Куркински, стигна до тиха номинация при икарите и там си остана.</p>
<p>Най-обезсърчаваща е скандалната развръзка при наградите за режисура. Режисурата е от години най-крехкото звено във веригата „текст–актьор–визия–звук” на българския театър и противно на очакването за висша отговорност при обсъждането на режисьорските работи, там е най-голямата хавра, естетическа кочина и морална мизерия. Като в затънен хоремаг, далече от всякакви критерии, йерархии и разум – до академици (Маргарита Младенова и Иван Добчев, които последното десетилетие строят покъртителни инсталации, но луд е, който каже, че не знаят що е режисура) смутено се усмихват треторазрядни мислители и флагмани на сценичния кич като зрелия Николай Ламбрев и завинаги инфантилната Лилия Абаджиева. Слава Богу, таз година любимката на „алтернативно мислещите”, аранжорката на провинциални витрини Десислава Шпатова не успя да изкрънка в своите си лобита дори и номинация за своя „Гълъб”. Но пък успя с трополене и гьонсуратлък да се покатери на сцената на „Аскеер” и да застане до прекрасно работещия и прекрасно говорилия Галин Стоев, до братовчедка си по мистификации, спретната като тортена кукла Абаджиева (съвсем в стила на наградената сценография на нейния съпруг за „Госпожица Юлия”) и до светещия с отсъствието си Явор Гърдев. <br />Шедьовърът му „Козата или коя е Силвия” – хит за критика, театрална и нетеатрална публика, биде сведен от двата самооблъщаващи се холдинга (този на Съюза на артистите в България и този на фондация „Аскеер”) до едно-единствено признание – „Икар” за Михаил Билалов. Истина е, че твърде грубо би било да се неглижира тънкото му, „кинематографично” и ужасно нетрадиционно за кресливия ни сценичен произвол майсторство. Традиционният гняв, който напомпва до червено посредствения доморасляк към всеки, идващ „от чужбината” българин, тук, слава Богу, е бил обуздан и волю-неволю... ето ти награда, французино... Но къде играе той така? защо играе така? как играе така? – на тези въпроси с ясни и за кандидат-актьори отговори достопочтените журита свеждат в мълчаливо презрение глави. Кой е водачът в тази опасна, минирана от Олби зона? Режисурата на Явор Гърдев, подхода и изпълнението на свръхсложната й задача един средно компетентен театрал би трябвало да схване. Не много е нужно, за да си дадеш сметка, че пиесата на Олби е ужасно трудна за поставяне и ужасно лесно проваляема. Тя е с математически изчислена партитура и за разлика от повечето световни драматургични образци не подлежи на интерпретация. Тоест полето на режисьорски преобръщания и ракурси е сведено до нула. Явор Гърдев, чиято интелигентност не е тайна за никого, тук е проявил и нея, и силна интуиция – той не се е опитал „да се изкаже” чрез пиесата (липсата на собствения му глас в други случаи силно ме е изнервяла, но тук потребността е различна). И е тръгнал по единствения, подчертавам единствения, възможен път. Или единствения, който ще го отведе до мястото на случването. А то е остров в блатна местност – стъпка встрани, и си затънал до шия. И това е пътят на чуването – Явор е чул пиесата, доверил се е на съвършената й структура и е намерил ключа й. Единственият, пасващ на ключалката. Резултатът е брилянтност, светещи актьори, огромна зрителска наслада и полемика на различни плоскости – политико-социална (тази, която Олби най си обича), културологическа, психологическа и екзистенциална (тази, която на мен ми е най-ценна).<br />И за още нещо, още по-скандално, защото е с 20 годишна продължителност, трябва да съобщя – вярвате ли, че Теди Москов, един от гласовете на съвременния български театър никога не е получавал „Аскеер”?! И аз не вярвах. А вярвате ли, че никога, за нито един свой спектакъл не е бил даже номиниран за „Аскеер”? Не са снизходили ... Какви думи описват това?!</p>
<p>Шапката на хората, които вървят и стигат, едва ли ще се накриви от организираното мълчание към техните стъпки. Александър Морфов, Галин Стоев, Теди Москов, Явор Гърдев – те отдавна са намерили достойните си признание, заплащане, публика, менажери. Зад граница. Освен че с поведението си тласкаме тези и такива хора да бягат все по-задълго и по-надалеч от блатото, ние лишаваме българския театър от локомотив, академията от преподаватели, младите от стандарти и мотивация, себе си от преживявания и територията от лепилото, което я прави цивилизация. Това е.</p>
