- 10 Sep 2020
- 92
- 2
„Нощта на музеите“ е добрият повод ГЛАСОВЕ да започне нова рубрика за галерии, галеристи, артисти, колекционери и ценители... В „Програмата“ – безплатния културен гайд на София – фигурират подредени по азбучен ред 115 столични галерии: държавни, общински, ведомствени и частни, последните изглеждат някак необосновано много на фона на кризата. Като малка възприемах галериите и театрите като сакрални места. Празнични, защото си обличахме новите дрехи и мистични в своята драстична различност от битовизма. Това бяха тайнствени места, в които се извършват загадъчни ритуали.
<p>И днес галериите са пространства, в които кипи дейност, публично непроницаема. Медиите отдавна са загърбили духовното като непотребен лукс. Хората, които работят в галериите (мислех си), се казват галеристи. Нищо подобно – няма такава професия! В националния класификатор на професиите фигурира, призната като аналитична, професията уредник на музей и галерия. Амбицията на рубриката „Странични пространства“ е да отвори медийно пространство, в което да представим дейността на галериите и галеристите, техните постижения, препятствия и проблеми...</p>
<p>След меганощта на AC/DC по европейския календар у нас, на 15 май дойде и „Нощта на музеите“. На пръв прочит това са несравними величини, разположени в наглед непресичащи се социални зони. Обаче статистиките и на двете събития не могат да бъдат пренебрегнати – те са внушителни. Закъснялото акостиране на рок динозаврите по тези места обяснимо предизвика мощна приливна вълна към националния стадион, където носталгични родители заведоха децата си, за да “куфеят” заедно. До тях съботният прилив от „танцуващи“ под дъжда посетители в храмовете на изкуството, изглеждаше абсолютно необясним в исторически момент, определим като пик в потребителско-молската истерия... Всъщност тъкмо пресищането със стоки в определен момент води до преяждане, отравяне и отвращение към потребяването, на каквато и “промоция” да се предлага. Потребителското сякаш достигна своята точка на насищане, от която започва обратното броене, оттласкването на махалото в другата посока, към така очаквания ренесанс на духовното. Мокри, но видимо въодушевени, „нощно-музейните птици“ изпълниха залите и галериите с живот и смисъл. Разнородни по социален и възрастов показател, голяма част от тях разглеждаха експонатите с очите и реакциите на новородени и предизвикаха искрената ми завист. Дори най-абсурдните коментари, които в началото злопаметих, впоследствие благородно забравих – вече ми изглеждат умилителни и позитивни. Въпреки дъжда всичките тези хора зарязаха сигурността на домашния уют с безмозъчните хуморески от развлекателните ТВ формати, за да подишат въздуха на страничните спрямо ежедневните ни маршрути пространства на галериите и музеите. По своя личен маршрут през “Нощта на музеите“ излъчих и моите фаворити: изложбата на Флавио Бонети, изложбата илюстрации на Ясен Гюзелев в Националната художествена галерия (НХГ) и най-вече тази на Лъчезар Бояджиев в Софийската градска художествена галерия (СГХГ). Успоредността на тези експозиции ми внушава, че май сме станали европейци, и ме убеждава за сетен път колко е важна културата (в това число и музейната) за вписването ни в света.</p>
<p><strong>„Естествена история“ на италианеца Флавио Бонети</strong> е възможно най- естествената врата към „Нощта на музеите“. Самата тема е размисъл върху музея като явление в живота ни. Бонети прави своя авторски прочит на пространството и атмосферата на Националния природонаучен музей. В десет голямоформатни фотографии той ни го представя толкова близък и роден, че усещането че сме експонати в него, е на върха на нервните ни окончания. С минимални интелектуално-визуални намеси авторът мощно изтласква баналното и го изпълва с нови и неочаквани интерпретации. Любимата ми фотография е онази с наредените (човешки) обувки под витрината с маймуните... <br /><strong></strong></p>
<p><strong>Ясен Гюзелев дефилира със своя сборна изложба илюстрации</strong> в анфиладните пространства на НХГ. Крайно време беше да видим по-голяма част от неговото впечатляващо изкуство на книгата. Малката ми дъщеря веднага реши, че художникът живее в Хогуртс – училището за магове. Не просто виртуозни, а наистина магични в застиналото си безвремие са тези илюстрации. В крайна сметка книгата за Алиса е родена, а пък и филмите за Хари Потър са снимани в колежите и библиотеките на Оксфорд. Чувството за принадлежност и вярност към европейската традиция е основната парадигма във философията на Гюзелев. Ако се заинатим, можем да разпознаем дълъг списък с детайли, директно заети от картини на велики художници... Аналитичният, почти математически композиционен метод с паусите напомня ренесансовите картони, с които са се правили фреските в сложните църковни интериори... Този подход предполага енциклопедично и задълбочено познаване на историята на изкуството и неуморно обикаляне и взиране по световните музеи. В илюстрацията верността към епохата, към стила на автора на литературния оригинал заедно с детайлите са от първостепенно значение. Гюзелев ни демонстрира лично негова, хладно-умозрителна постмодерност, в която културата и нейните артефакти изиграват своето следващо, цивилизационно ниво на превъплъщение. Винаги е вълнуващо да видиш книги на японски, които са събрали квинтесенцията на европейското чрез типичните „евроикони“, като се почне от Сократ, през Дон Кихот, картите Таро, Дикенс, Алиса...</p>
<p><strong>Художникът изкуствовед Лъчезар Бояджиев си е паднал в ролята на куратор</strong>, който от своя страна е художник, попаднал в депото на СГХГ, пълно с картини на други художници. Каква е неговата реакция към тези „арестувани“ картини, кои от тях ще извади, до кои ще ги нареди?... Това му се пада да реши според проекта „Другото око“ по идея на изкуствоведа Мария Василева. Колекцията, която Бояджиев е излъчил от мрачната утроба на депото, като с мощен лъч, умно и с висок вкус ни предлага шорткът към разбирането на сложните процеси в родното ни изкуство. В някаква степен тази интелигентност на подбора, съвременният подход при аранжирането, вкусът към вкуса, контраста, иронията и парадокса, заедно с интензивна употреба на въображението, са големите дефицити при представянето на експозициите в НХГ (например). И двете основни експозиции – в СГХГ и НХГ, представят българското изкуство, но в НХГ има многотия, липса на концепция и псевдокласическа старомодна репрезентативност, граничещи със скуката.</p>
<p>Докато „другото око“ на Бояджиев е съзряло странни връзки, направило е най-парадоксалните препратки, събрало и съчетало несъчетаемото в преследване на неочаквано добри комбинации в свеж контекст. Така съвременното концептуално изкуство е представено с мъжкото и женското начало, доволно самоиронизирани чрез гигантски сперматозоид, обърнал гръб на реципрочно впечатляваща вулва, съчленена от булчински рокли. Малка, нарисувана в квадрат 25/25 главичка на благонадеждно чавдарче от 50-те влиза в контрастна схватка с видео, в което Расим дълго и напоително се дрогира ... Главата на червеноармеец будьоновец се подава от пода като изплувал от преизподнята удавник, а маската на Ленин неочаквано е вдигната над хоризонта и зрителят я възприема от гледната точка на коленичил пред саркофага в мавзолея... Политическите препратки свършват тук. Много по- нюансирани са естетическите съпоставки. Великолепна е стената с автопортретите на големите, средните и на добрите художници. Тя е образец за концептуално, не за линейно мислене при композирането на експозицията. Отхвърля случайното комбиниране: (по цвят, формат и т.н.) при аранжирането на експонатите, загърбвайки собствената им биография. Лъчезар Бояджиев е изградил изложбата в СГХГ, за да можем „нагледно“да проумеем например, че академичният фанатизъм и отдаденост на Илия Петров и принадлежността му към европейската традиция не го правят по-малък пред таланта и фанатичната отдаденост на Владимир Димитров Майстора към друга етнографска традиция. Майстора е носител на онази свещена юродива изключителност, която е извънисторически, по-скоро природен феномен. Неговата естетика е мистичната естетика на чергата и престилката, на житната нива и на плодните дървета, на висшия природния ритъм.</p>
<p>Естетиката на Стоян Венев пък идва от земята, от ритъма на браздите и цвета на угарите, а наследницата на Филип Кутев – Надежда Кутева, втъкава мелодиката, иносказателността и мистерията на фолклора по още по- деликатен и поетичен начин. (Точно обратното се е случило при излагането на картини с етнографски уклон в преддверието към Етнографския музей на НХГ. Безвкусното и епидермално схващане на фолклора като шарения е винаги пагубно за тръгналия неподготвен към него художник.) Бояджиев ни дава своя оригинален отговор и на вечния въпрос за влиянията, подражанията и ролята на общността, като акцентира автопортретите на художниците с композицията „Тайната вечеря“ (сбирка на разговарящи, спорещи и мълчащи художници). Напоследък общуването между артистите е прекалено тайно! Именно липсата на интелектуална общност е най-болезнената точка в съвременния културен, бизнес и политически пейзаж в България. Новата ни рубрика „Странични пространства“ ще се опита да открои текущите процеси и невралгиите в тази неприобщена към самата себе си общност.</p>
<p>Иначе „Нощта на музеите“ ни показа и неуредици. В НХГ, арт фотографът Зафер Галибов сподели, че за да окачи изложбата си, си носил сам чукове и пирони. В галерията нямало и корда, но във фоайето си купих чаша вино за 3,80 лв. Подстъпите към централния вход на НХГ бяха редуцирани с 50% – неясно защо работеше само едната половина на парадното стълбище. Парадният вход също беше отворен или затворен наполовина – нещо недопустимо, по които и да са ( в т.ч. и неевропейски) стандарти. Ами ако недай Боже, стане нещо при тези тълпи от хора?... Докато не разберем, че отговорността на музеите е тристранна: към времето – минало и бъдеще, към експонатите и към потребителите, едва ли ще можем да се чувстваме докрай “европейски” галеристи и зрители.</p>
