Лудостта да блокираш сирийския режим

Изглежда хардлайнерите в администрацията на Обама са поставили пред неоконсерваторите цел за „смяна на режима” в Сирия в навечерието на извънредните опасности, които може да предизвика черното знаме на сунитския тероризъм, отгледан в Дамаск.

Това най-вероятно ще бъде съпроводено с отрязани от „Ислямска държава” глави на християни, шиити и други „еретици”. И/или от превръщането на „Ал Кайда” в огромно близкоизточно средище на атаки срещу Запада.

И колкото и дестабилизиращ да е потокът от бежанци от Близкия изток към Европа, една победа на „Ислямска държава” или на „Ал Кайда” би наводнила Европа с милиони отчаяни хора, които бягат от Сирия и предизвикват политическа и хуманитарна криза.

В същото време това означава огромен натиск върху президента Барак Обама или върху неговия приемник за пълна инвазия в Сирия и кървава окупация.

Човешката и финансовата цена на този кошмарен сценарий са почти непонятни. Европейският съюз – това основно постижение в ерата след Втората световна война – вече страда от масова безработица и може да се разпадне. САЩ също могат да се претърпят трансформация в перманентно воюваща страна.

Въпреки това Вашингтон, изглежда, не може да се спре. Вместо да работи с Русия и ръководения от шиити Иран, за да помогне за стабилизирането на политическата и военна ситуация в Сирия, мачовците политици сипят обиди към двете страни, които биха могли да бъдат съюзници на Запада в опитите да бъде спрян сунитският тероризъм.

През последната седмица правителството притисна България и Гърция да спрат руските полети към Сирия. Планът на САЩ, изглежда, е да блокира сирийското правителство и да го лиши от външни провизии – без значение хуманитарни или военни, за да предизвика неговия колапс и да отвори портите на Дамаск за „Ислямска държава” и/или „Ал Кайда”.

Обяснението на това почти необяснимо поведение е странно. Правителството на САЩ „осинови” смешното неоконсервативно бръщолевене, като обвини Асад, а сега и Русия за създаването на „Ислямска държава”. Въпреки че кръвожадната група (която всъщност възниква като „Ал Кайда в Ирак” – AQI) бе отговор на американското нахлуване в Ирак през 2003 г. по времето на президента Джордж Буш. След което бе върната обратно с пари и оръжия от Саудитска Арабия, Катар и други американски „съюзници”. „Ал Кайда в Ирак” се премести в Сирия със задачата да премахне правителството на Асад. 

„Ал Кайда в Ирак” (AQI) по-късно прие името „Ислямска държава” (също позната като ISIS, ISIL или Daesh).

И въпреки всичко официалната позиция на американското правителство е, че „Ислямска държава” е грешка на Асад и Русия.

„Това, което казахме, е, че руснаците продължават да подпомагат режима на Асад, което води до разрастване на „Ислямска държава” (ISIL) в Сирия и влошава ситуацията – заяви говорителят на правителството Джон Кирби. – Ако те (руснаците) искат да бъдат полезни, трябва да спрат да въоръжават и подкрепят Башар ал Асад.”

А реалността е, че военните на Асад са главната опора както срещу „Ислямска държава”, така и срещу господстващите сунитски бунтовнически сили, филиала на „Ал Кайда”.

Така че, спирайки „захранването” на Асад, правителството на САЩ всъщност разчиства пътя за победата на „Ислямска държава” („Ал Кайда”). Ако стратегията на САЩ за унищожаване на защитата на Асад се окаже успешна, тогава наистина нищо няма да спре сунитските терористи при завземането на Дамаск и другите големи градове. Тогава американските въздушни удари по тези градове със сигурност ще убият много цивилни и допълнително ще радикализират сунитите. За да бъде изместена „Ислямска държава” и/или „Ал Кайда”, ще е нужна пълномащабна инвазия на САЩ. Тя може и да бъде неизбежна, но почти със сигурност ще се провали, както се провали иракската окупация по времето на Буш.

Плашещи фантазии

Колкото и да са плашещи тези опасности, остава огромна пропаст между истинския свят на Близкия изток и фантазиите на официален Вашингтон за региона. В зоната на въображаемото това, което има значение, е плямпането на амбициозни политици и лидери, формиращи общественото мнение – плямпане, което аз наричам „ъъъ” ръмженето на геополитическия подход.

Демократическата партия се присъедини към това ръмжене преди дни в Brookings Institution – дом на неоконсерватори като Робърт Кейгън и домакин на „либералните интервенти” като Майкъл О'Ханлън и Строб Талбот.

Макар че официално одобри ядреното споразумение с Иран, бившият държавен секретар Хилъри Клинтън обиди и иранците, и руснаците. Осъждайки подкрепата на Русия за сирийското правителство, тя призова за увеличаване на наказанието на Москва и на руския президент Владимир Путин – за да принуди Русия да се откаже от режима на Асад.

„Имаме нужда от съгласувани усилия, които да доведат до увеличаване на разходите на Русия и Путин. И аз съм в лагера на тези, които не сме направили достатъчно” – заяви Клинтън. И добави, че Русия се опитва да „осуети и да подкопае американската сила, когато и където може”.

Клинтън, изглежда, не е научила нищо от миналите си стратегии за подкрепа на „смяната на режима” в Ирак и Либия. И в двете страни американските военни продуцираха свалянето и убийството на топ лидерите на нациите. Но вместо обещания разцвет на идеални демокрации страните потънаха в анархия със сунитски терористи, свързани с „Ал Кайда” и „Ислямска държава”, които сега контролират големи части от територията им.

За Клинтън по-висшият приоритет е да се докаже като супертвърда пред влиятелните неоконсерватори и либералните ястреби от Вашингтон. Потенциалното влизане на Клинтън в Белия дом предполага още по-войнствена външна политика от тази на Обама, който наскоро се похвали с това, че е наредил военни удари в седем различни страни.

Клинтън изглежда жадна за още повече промени на режима в Сирия и дори в Русия въпреки екзистенциалните рискове, свързани с подобни безразсъдни стратегии. Неоконсерваторите и либералните ястреби винаги предполагат, че някои податливи „умерени” ще вземат властта в съответните държави. Но житейската практика показва, че американската интервенция често прави нещата по-лоши и се стига до поява на още по-екстремни лидери.

Къде е Обама?

Сега в официален Вашингтон се редят на опашка в подкрепа на блокадата на руската помощ на сирийското правителство – дори ако това би означавало победа на „Ислямска държава” или „Ал Кайда”.

Голямото неизвестно е къде стои президентът Обама във всичко това.

Източник, запознат със задкулисието в отношенията между Белия дом и Кремъл, ми каза, че Обама е насърчавал Путин да засили руската помощ за изстрадалото сирийско правителство като част от борбата срещу „Ислямска държава”. Руснаците вече били объркани. Те не разбирали защо Държавният департамент на Обама се опитва да саботира тези усилия.

Колкото и странно да звучи, на Обама не му било за първи път при задкулисни договорки да се отнася благосклонно към по-малко конфронтационен подход спрямо кризите в чужди държави, а после да остави неоконсерваторите и либералните ястреби от собствената си администрация да действат в обратна посока. Така например през 2009 г. Обама се подчини на исканията да бъде извършен безполезният „скок” в Афганистан, а през 2014 г. остави неоконсерваторката и помощник държавен секретар Виктория Нуланд да започнете нова студена война с Русия, подпомагайки „смяната на режима” в Украйна.

Като помощник държавен секретар по европейските въпроси, Нуланд вероятно е била в центъра на неотдавнашното извиване на ръце в България и Гърция – за да ги накара да блокират руските полети до Сирия, която е дългогодишна мишена на неоконсерваторите.

Обикновено, когато подчинените му го притискат, Обама отстъпва и залага на подхода на протакането. След това прибягва към истинската дипломация – какъвто пример е споразумението със Сирия през 2013 г. за предаване на арсенала от химически оръжия, а също и иранската ядрена сделка от 2015 г. (и двата случая са постигнати със значителна помощ от Путин).

Обама се е доказал като ненадежден партньор във външната политика заради огъването под войнствения натиск на много от своите подчинени. Той дори влиза в тяхната реторика на обиди и заплахи.

Днес Обама може би чувства, че е отишъл толкова далече, колкото му стига смелостта с ядрената сделка с Иран. Всяка външна политика на сътрудничество с Иран или Русия преди 17 септември, когато Конгресът трябва да реши съдбата на споразумението, може да доведе до отбой сред ключовите демократи.

След като докладът на Конгреса мине, Обама може да се заеме сериозно със сътрудничеството с Иран и Русия, за да се стабилизира ситуацията в Сирия. Чрез засилване на войската на сирийското правителство – която защитава християни, шиити и други малцинства – и чрез привличане на разумните сунити за договаряне на споделено управление. Това би било шанс за стабилизирането на Сирия, провеждането на избори и конституционни реформи. Но ще изисква да отпадане лозунгът „Асад трябва да си ходи”.

Докато президентът Обама говори малко за своите сирийски планове, Държавният департамент задейства своя агресивен ход с надеждата най-накрая да се постигне мечтата на неоконсерваторите и либералните ястреби за „смяна на режима” в Сирия.

Независимо от кошмарите, които могат да последват.

*Името на разследващия журналист Робърт Пери стана известно със статиите му за Ирангейт за Асошиейтед прес и Newsweek през 1980 г. Автор е на книгата America’s Stolen Narrative и трилогията за семейство Буш.

Текстът е публикуван в сайта: http://www.globalresearch.ca

Превод от английски език: Пепа Витанова