Историческата перспектива във външната политика на Русия

Отново отеква ехото на извечните за Русия спорове между „западняците“ и поддръжниците на собствения ни уникален път. Има такива хора – както в страната, така и в чужбина: хора, които са склонни да твърдят, че Русия едва ли не е обречена вечно да бъде „изоставаща“ или „догонваща“ страна, принудена непрекъснато да се съобразява с измислени от други правила на играта, поради което не може да силно да заяви своята роля в световните дела. В този контекст ми се ще да изразя някои съображения, свързани с исторически примери и паралели.

Приемствеността в историята

Отдавна е забелязано, че начертаната политика не може да съществува изолирано от историческата перспектива. Погледът към историята е още по-оправдан, като се има предвид, че напоследък бяха отбелязани редица юбилейни дати.

Миналата година празнувахме 70-годишния юбилей от Великата победа (над фашизма – бел. пр.), по-миналата си спомнихме за началото на Първата световна война. През 2012 г. отбелязахме 200 години от Бородинската битка, както и 400 години от освобождаването на Москва от полските нашественици. При по-дълбоко вникване във фактите тези постижения недвусмислено доказват особената роля на Русия в европейската и световната истории.

Историческите факти не потвърждават разпространяваната теза, че Русия винаги се е намирала в задния двор на Европа, бидейки аутсайдер в европейската политика.

В тази връзка ще напомня, че покръстването през 988 г. – впрочем 1025-ата годишнина от това събитие също бе отбелязана неотдавна – е спомогнало за развитието на държавните институции, обществените отношения и културата, както и за превръщането на Киевска Рус в пълноправен член на тогавашната европейска общност.

Не бива да се пропуска факта, че по онова време династичните бракове са най-добрата индикация за ролята на страната в системата на международните отношения. Обстоятелството, че през XI век три дъщери на великия княз Ярослав Мъдри почти едновременно стават кралици съответно на Норвегия и Дания, на Унгария и на Франция, говори само по себе си. Освен това сестрата на Ярослав Мъдри е съпруга на полския крал, а внучката му се омъжва за германския император.

Многобройни научни изследвания свидетелстват за високо – често по-високо от това в западните държави – духовно и културно ниво на развитие на тогавашната Рус. Много видни западни мислители отбелязват еднозначно, че тя е вписана в общоевропейския контекст на онази епоха. При това обаче, притежавайки собствена културна матрица, своя духовност, руският народ никога не се е сливал със Запада.

Във връзка с това е уместно да припомним трагичната и в голяма степен преломна за народа ни епоха на монголското нашествие. Александър Пушкин пише: „Варварите не се осмелиха да превърнат поробената Рус в заден двор и се върнаха в степите на своя Изток. Християнското просвещение бе спасено от изтерзаната издъхваща Русия“.

Добре известно е и алтернативното мнение на Лев Николаевич Гумильов, че монголското нашествие е спомогнало за обновяването на руския етнос, че Великата степ е дала допълнителен импулс в нашето развитие.

При всички случаи е очевидно, че този период е изключително важен за утвърждаването на самостоятелната роля на руската държава в евразийското пространство. Нека си спомним великия княз Александър Невски, който провежда политика на сближаване със Златната орда, за да защити правото на руския човек да има своя вяра и сам да се разпорежда със съдбата си въпреки опитите на Европейския запад да подчини напълно руските земи, лишавайки ги от идентичност. Убеден съм – тази мъдра и далновидна политика е останала в нашите вени.

Русия се превива, но не пада по тежестта на монголското иго и съумява да излезе от тежкото изпитание като единна държава, която по-късно ще бъде разглеждана и на Запад, и на Изток като наследница на падналата през 1453 г. Византийска империя.

Внушителна по размери страна, разпростряла се практически по целия източен периметър на Европа, Русия започва органично да присъединява огромните територии на Урал и Сибир. Тогава тя вече играе ролята на мощен балансиращ фактор в общоевропейските политически комбинации, включително в знаменитата Трийсетгодишна война, в резултат на която в Европа се установява Вестфалската система на международни отношения, чиито принципи, основани преди всичко на уважението на държавния суверенитет, имат значение и днес.

Тук ще преминем към дилемата, която продължава няколко столетия. От една страна, бързо развиващата се Московска държава по естествен начин все по-осезателно се проявява в европейските дела. От друга – европейските държави се опасяват от зараждащия се на изток гигант и предприемат крачки за неговата изолация и недопускането му в най-важните процеси на континента.

Оттогава е привидното противоречие между традиционния обществен начин на живот и стремежа към модернизация, използвайки най-високите постижения. В действителност енергично развиващата се държава не може да не се опитва да се движи напред, опирайки се на съвременните технологии, което не означава задължително отказ от своя „културен код“.

Познати са множество примери на модернизиране на източните общества, което не е съпроводено от радикално отхвърляне на традициите. Това важи в най-голяма степен за Русия, която в дълбоката си същност е един от клоновете на европейската цивилизация.

Впрочем в руското общество потребността от модернизацията при използването на европейските достижения се проявява отчетливо още при цар Алексей Михайлович Романов, а Петър I със своя талант и енергия придава на този императив взривен характер.

Благодарение на строгите мерки вътре в страната и своята решителна и успешна външна политика, за малко повече от две десетилетия първият руски император успява да изведе Русия в групата на водещите европейски държави. Оттогава Европа не може да не се съобразява с Русия, невъзможно е без да се има предвид руското мнение, да се реши нито един сериозен европейски въпрос.

Няма как да се твърди, че това положение на нещата устройва всички. В продължение на следващите столетия опитите страната ни да бъде върната към границите ѝ до царуването на Петър Велики се повтарят отново и отново. Но не било съдено тези сметки да излязат верни.

В средата на XVIII век Русия изиграва ключова роля в общоевропейски конфликт – Седемгодишната война. Тогава руските войски влизат триумфално в Берлин – столицата, смятана от пруския крал Фридрих II за непобедима – и само неочакваната кончина на императрица Елизавета Петровна и възкачването на руския престол на симпатизиращия на Фридрих Петър III спасява Прусия от неизбежния разгром. Този обрат на събитията в историята на Германия до ден днешен се нарича „чудото на Бранденбургския дом“.

Големината, силата и влиянието на Русия укрепват съществено по време на управлението на Екатерина Велика, достигайки положение, при което – по думите на канцлера по онова време Александър Безбородко – „нито една пушка в Европа не може да гръмне без нашето позволение“.

Бих искал да припомня мнението на известния изследовател на руската история, постоянния секретар на френската академия Елен Карер д'Анкос, че разглеждайки съвкупността от всички параметри – размери, способност да управлява своите територии, продължителност на съществуването си – Руската империя е най-великата империя за всички времена.

А Николай Бердяев защитава гледната точка, че историята предопределя на Русия великата мисия на свързващо звено между Изтока и Запада.

В крайна сметка в продължение на двете последни столетия, а и преди началото им, всички опити Европа да се обедини без Русия и срещу нея неизменно са завършвали с тежки трагедии, последствията от които са били преодолявани само при решаващото участие на нашата страна.  

В частност имам предвид наполеоновските войни, в края на които именно Русия действа като спасителка на системата на международните отношения, основани на баланса на силите и взаимното отчитане на националните интереси и изключващи тоталното доминиране на която и да било държава на европейския континент.

Спомняме си, че през 1815 г. император Александър I взима най-непосредствено участие в изработването на решенията на Виенския конгрес, които осигуряват развитието на континента без сериозни въоръжени конфликти в следващите 40 години.

Впрочем в известен смисъл идеите на Александър I могат да се считат за праобраз на концепцията за подчиняване на националните интереси на общи цели, имайки предвид преди всичко поддържането на мира и реда в Европа. Както казвал руският император, „повече не може да има английска, френска, руска, австрийска политика; съществува само една политика – общата, която трябва да бъде приета от и от народите, и от държавите заради общото щастие“.

Виенската система бива разрушена отново на вълната на стремежа Русия да бъде избутана от европейския път – от Париж, в периода на управлението на император Наполеон III. В опита си да скалъпи антируски алианс френският монарх е готов – като злополучен шахматист – да пожертва всички останали фигури.

Как се стига до това? Да, Русия е претърпяла поражение в Кримската война 1853–1856 г., чиито последствия успява да преодолее за не много дълго време благодарение на последователната и далновидна политика на държавния канцлер Александър Михайлович Горчаков.

Що се отнася до Наполеон III, неговото управление завършва в немски плен и в кошмара на франко-германското противопоставяне, нависнало за дълги години над Западна Европа.

Ще спомена още един епизод, свързан с Кримската война. Както е известно, тогава австрийският император отказва да подкрепи Русия, която няколко години преди това, през 1849 г., му се притичва на помощ по време на унгарското въстание. Известни са думите, казани по този повод от австрийския министър на външните работи Феликс Шварценберг: „Ще съсипем Европа със своята неблагодарност“.

Като цяло може да се каже, че разбалансирането на общоевропейските механизми отпушва процесите, довели до разгарянето на Първата световна война.

Ще отбележа, че и тогава руската дипломация излиза с идеи, изпреварващи времето си. Днес не се споменават често хагските мирни конференции, свикани през 1899 г. и 1907 г. по инициатива на император Николай II. Те представляват първите опити за договаряне на възпирането на надпреварата във въоръжаването и подготовката за разрушителна война.

Първата световна война носи гибел и неописуемо страдание на милиони хора, както и крушението на четири империи. В тази връзка е уместно да си спомним за още един юбилей, който предстои следващата година – столетието от руската революция.

Сега остро стои задачата за изработване на балансирана, обективна оценка на събитията, случили се преди 100 години. При това в условия, когато – особено на Запад – има немалко желаещи да използват тази дата за нови информационни атаки срещу Русия, представяйки революцията от 1917 г. като някакъв варварски преврат, едва ли не предизвикал събитията в последващата европейска история. Нещо по-лошо – поставяйки съветския режим на една плоскост с нацизма, прехвърляйки му част от отговорността за избухването на Втората световна война.

Революцията от 1917 г. и последвалата Гражданска война без съмнение са изключително тежка трагедия за нашия народ. Трагедии обаче са и всички останали революции. Това не пречи на нашите френски колеги например да превъзнасят своите трусове, които редом с лозунгите за свобода, равенство и братство, са донесли гилотина и реки от кръв за мнозина.

Невъзможно е да се отрече, че руската революция е велико събитие от гледна точка на значението ѝ за световната история – при това значение нееднозначно и многопланово.

Тя се превърна в своеобразен експеримент за практическата реализация на социалистическите идеи, които тогава са забележително широко разпространени в Европа. Подкрепата на населението за революцията идва по ред причини, в това число – стремежа на значителна чест от него към социална организация, базирана на колективното, общинното начало.    

За сериозните изследователи е очевидно огромното влияние на държавата, преобразувана в Съветски съюз, върху процесите на формирането на така наречените социални държави или „обществото на всеобщото благоденствие“ в Западна Европа в периода след Втората световна война.

Правителствата на европейските държави започват да въвеждат безпрецедентни мерки за социална защита именно под въздействието на примера на Съветския съюз и в стремежа си да подбият почвата под краката на левите политически сили.

Може да се каже, че периодът от 40 години след Втората световна война е изключително благоприятен за развитието на Западна Европа, която е спасена от необходимостта да взема собствени крупни решения и под своеобразния „чадър“ на американско-съветското противопоставяне получава уникални възможности за спокойно развитие.

В тези условия в западноевропейските страни отчасти са осъществени идеите за конвергенция на капиталистическия и социалистическия модели, които в качеството им на предпочитани форми на социално-икономически прогрес са лансирани от Питър Сорокин и други значими мислители на двайсетото столетие.  

А сега в продължение на две десетилетия наблюдаваме и в Европа, и в САЩ обратния процес: свиване на средната класа, засилване на социалното неравенство, демонтаж на механизмите за контрол на едрия бизнес.

Съветският съюз изигра безспорна роля в деколонизацията, потвърждавайки в международните отношения принципи като независимото развитие на държавите, както и правото им самостоятелно да определят своето бъдеще.

Няма да се спирам подробно на моментите, свързани със спекулациите на Европа по отношение на Втората световна война. Очевидно тук отново фатална роля са изиграли антируските амбиции на европейския елит със стремежа му да припише на Съветския съюз хитлеристката военна машина.

След тази най-страшна катастрофа отново се налага нашата страна да играе ключова роля, за да се регулира положението в параметрите на европейския, а сега вече и на световния ред.  

В този контекст идеите за „сблъсъка на двата вида тоталитаризъм“, които днес активно се насаждат в европейското съзнание, в това число на нивото на „училищни учебници“, са неоснователни и безнравствени.

Съветският съюз, при всички пороци на съществуващата тогава система в страната ни, не си поставя за цел унищожаването на цели народи. Нека си спомним Уинстън Чърчил, който цял живот е принципен противник на СССР и изиграва значима роля във формирането на новото противопоставяне със Съветския съюз след съюзническите отношения по време на Втората световна война. Въпреки всичко напълно искрено той признавал: „Концепцията на добрите нрави – да живееш по съвест – това е по руски“.

Впрочем, ако погледнем честно на ситуацията в неголемите европейски държави, които по-рано бяха членове на Варшавския договор, а сега – на НАТО и ЕС, очевидно е, че става дума не за „прехода от зависимост към свобода“, за който толкова обичат да разсъждават западните идеолози, а по-скоро за смяната на лидера. Това бе много ясно формулирано от руския президент Владимир Путин, а и представителите на тези страни при закрити врати признават, че без благословията на Вашингтон или Брюксел не са в състояние да вземат каквото и да било решение.

Струва ми се, че в контекста на стогодишнината от руската революция за нас е важно дълбоко да осъзнаем приемствеността в руската история. История, в която е невъзможно да се разграничат някакви отделни периоди – необходимо е да се осъзнае важността на синтеза на целия масив от създадени от народа ни позитивни традиции и исторически опит, които са основа за динамичното движение напред и утвърждаването на Русия и ролята ѝ като един от водещите центрове в съвременния свят, източник на ценностно развитие, безопасност и стабилност. 

Следвоенният световен ред, основан на противопоставянето на две системи, разбира се, е далеч от идеалния. Но въпреки това той позволи да бъдат запазени основите на международния мир и да се избегне най-страшното – изкушението политиците да прибегнат към оръжията за масово унищожение, с които разполагат – преди всичко ядреното оръжие.

Внушеният на Запад мит за разпада на Съветския съюз, че той, Западът, е победил в Студената война, няма абсолютно никакви основания. Такава бе волята на нашата страна за промени, умножена с неблагоприятно стечение на обстоятелствата.

Многообразие на моделите вместо унило еднообразие

Тези събития доведоха без преувеличение до тектонични промени в международния ландшафт, до много сериозно изменение на цялата картина на световната политика.

Изходът от Студената война и свързаното с нея непримиримо идеологическо противопоставяне откри уникални възможности за преустройство на европейската „архитектура“ на принципа на неделимата и еднаква сигурност за всички и широкото сътрудничество без разделителни линии.

Появи се реален шанс за решително преодоляване на разцеплението на Европа и осъществяването на мечтата за общ европейски дом, в чиято подкрепа застанаха много мислители и политици, включително президентът на Франция Шарл дьо Гол.

Нашата страна бе напълно открита за този вариант и излезе с многобройни предложения и инициативи, свързани с него.

Съвършено логично бе създаването на новите основи за европейска сигурност чрез засилване на военно-политическото присъствие на Организацията за безопасност и сътрудничество на Стария континент.  

Владимир Путин в интервю за немското издание „Билд“ неотдавна цитира думи на видния германски политик Егон Бар, който споделя и лансира подобни идеи.

Западните партньори, за съжаление, тръгнаха по друг път. Избраха варианта разширяване на НАТО на изток, приближаването до руските граници на контролирано от тях пространство. Именно в това са корените на системните проблеми, от които днес страдат отношенията на Русия със САЩ и Европейския съюз.

Показателно е, че Джордж Кенан, считан за един от авторите на американската политика за изолация на СССР, в края на живота си определя решението за разширяване на Северноатлантическия пакт като трагична грешка.

Дълбокият проблем, свързан с този западен курс, се състои още и във факта, че той е конструиран без задължителното съобразяване със световния контекст като цяло. А съвременният свят в условията на глобализация се отличава с безпрецедентна взаимозависимост между различните държави.

Трябва да се вземат под внимание и мощните процеси, които текат в Азиатско-Тихоокеанския регион, в Близкия и Средния изток, в Африка, в Латинска Америка.

Най-важният отличителен знак на съвременния етап са стремителните промени във всички области на международния живот. При това те често поемат в неочаквана за всички посока. Например днес очевидно е несъстоятелна популярната през 1990-те години концепция за „края за историята“, чието авторство принадлежи на известния американски социолог и политически изследовател Франсис Фукуяма.

Според нея бурното развитие на глобализацията следва да бъде ознаменувано с окончателната победа на либерално-капиталистическия модел, а задачата на всички останали се състои единствено в това да се приспособят по-бързо към нея под мъдрото ръководство на западните учители.

На практика второто издание на глобализацията (предишната нейна вълна бе преди Първата световна война) доведе до разпространяване на глобалната икономическа мощ и на съответното политическо влияние, до появата на нови крупни силови центрове, преди всичко в Азиатско-Тихоокеанския регион.

Най-яркият пример е резкият скок на Китай, който, благодарение на безпрецедентните темпове на икономическия си растеж, за 30 години излезе на втора позиция, а ако се съди по експертните изчисления, вече е първа икономика в света.

На този фон може да се приеме, както се казва, като „медицински факт“, множественият модел на развитие, което изключва унилото еднообразие в рамките на една координационна система – западната.

Съответно случи се относителното свиване на влиянието на така наречения „исторически Запад“, който в продължение на пет века бе свикнал да вижда себе си в ролята на арбитър на съдбата на човечеството.

Обостри се конкуренцията по въпроса за очертанията на световния ред през XXI век. При това преходът от Студената война към новата международна система се оказа доста по-дълъг и болезнен, отколкото ни се струваше преди 20–25 години.

На този фон един от основните проблеми в международните отношения се състои в перспективата каква форма ще приеме естествената като цяло конкуренция между водещите държави в света.

Свидетели сме как САЩ и воденият от тях западен алианс се опитват с всички средства да запазят доминиращата си позиция или, ако използваме американската лексика, да обезпечат своето „глобално лидерство“. В ход са най-различни методи на натиск, икономически санкции, както и пряка силова интервенция.

Водят се широкомащабни информационни войни. Отработени са технологии за противоконституционни смени на режимите чрез „цветни революции“. За народите, обекти на подобни действия, демократичните революции се оказват разрушителни.

Нашата страна, след като в своята история е преминала през период на поощряване на изкуствените преобразувания, твърдо застава зад еволюционните промени, които трябва да се осъществяват във формите и със скоростта, съответстващи на традициите и нивото на развитие на даденото общество.

Днес в западната пропаганда е прието Русия да бъде обвинявана в „ревизионизъм“, в уж съществуващ стремеж към разрушаване на създадената международна система. Обвиняват ни, че сме бомбардирали Югославия в нарушение на Устава на ООН и Заключителния акт от Хелзинки; че сме игнорирали международното право, нахлувайки в Ирак през 2003 г.; че сме пренебрегнали резолюцията на Съвета за сигурност към ООН, сваляйки по силов начин режима на Муамар Кадафи в Либия през 2011-а. Списъкът с примери може да бъде продължен.

Разсъжденията за „ревизионизма“ не издържат на критиките и по същество се базират на проста до примитивност логика, предполагаща, че днес единствено Вашингтон може да „поръчва музиката“ в световните дела.

Анализирайки този подход, излиза, че на международно равнище се е настанил формулираният някога от Джордж Оруел принцип: всички са равни, но някои са по-равни от останалите. Само че на настоящия етап международните отношения представляват твърде сложен механизъм, за да се управляват от един-единствен център. Това се потвърждава от американската намеса в различни точки от света: в Либия по същество държавата не съществува; Ирак балансира на границата на разпада. И така нататък по списъка…

Да се обединят усилията в името на успеха

Надеждно решение на проблема на съвременния свят може да се постигне само чрез сериозно, честно сътрудничество между държавите и съюзите помежду им и тяхното обединение в интерес на крайния успех в справянето с общите задачи. При такова взаимодействие трябва да се отчита разноцветието на днешния свят, културно-цивилизационното му многообразие, да се отразят интересите на основните компоненти на международната общност.

Практиката показва, че когато тези принципи се прилагат на практика, се стига и до конкретни видими резултати. В тази връзка ще припомня приключването на договореностите по регулирането на въпросите, свързани с иранската ядрена програма, унищожаването на сирийското химическо оръжие, съгласуването на условията за прекратяването на бойните действия в Сирия, изработването на основните параметри на глобално споразумение по въпросите на климата.

Всичко това свидетелства за необходимостта от възстановяване на културата на търсене на компромиси, които са опората на дипломатическата работа, а тя може да бъде сложна, дори изтощителна, но си остава единственият път за достигане на взаимоприемливи решения на проблемите с мирни средства.

Тези наши подходи днес се споделят от повечето държави в света, включително китайските ни партньори, останалите страни от БРИКС, Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), приятелите ни в Европейската общност за атомна енергия (Евратом), Организацията на договора за колективна сигурност (ОДКС), Общността на независимите държави (ОНД).

С други думи, може да се каже, че Русия се бори не срещу някого, а за решаване на всички въпроси на базата на равноправие и взаимно уважение – което само може да бъде надеждна основа за дългосрочно оздравяване на международните отношения.

Ние смятаме за най-важна наша задача обединяването на усилията не срещу измислените, а върху съвършено реалните заплахи, главната сред които е терористичната агресия. Екстремистите от ИДИЛ, „Джабхат ан Нусра“ и други подобни организации успяха първи да поставят под контрол значителни територии в Сирия и Ирак, те се опитват да разпрострат влиянието си и в други страни и региони, извършват терористични актове в целия свят. Недооценяването на тази опасност може да се тълкува единствено като престъпно късогледство.

Руският президент призова към създаване на широк фронт за нанасяне на решителни удари срещу терористите и унищожаването им. Сериозен принос в тези усилия имат Въздушно-космическите сили на Русия. Едновременно с това работим енергично в интерес на организирането на колективни действия за политическото регулиране на конфликтите в този обхванат от дълбока криза регион.

Но ще подчертая – дългосрочен успех може да бъде постигнат само на базата на насърчаване на цивилизационното партньорство, опиращо се на уважително взаимодействие между различните култури и религии

Смятаме, че общочовешката солидарност трябва да има нравствена основа, формирана от традиционните ценности, които имат много общи черти за водещите световни вероизповедания.

В тази връзка бих искал да обърна внимание на съвместното изявление на патриарх Кирил и папа Франциск, в което се изразява подкрепа за семейството като естествено средоточие в човешкия и социалния живот.

Ще повторя – ние не се стремим към конфронтация нито със САЩ, нито с хората, живеещи на европейския континент, а за изграждане на общо икономическо и хуманитарно пространство, простиращо се от Атлантика до Тихия океан. Неотдавна сформираният Евразийски икономически съюз би могъл да изиграе интегрираща роля в това отношение.

Ние се стремим да правим всичко, което зависи от нас, за преодоляването на препятствията по този път, включително урегулиране на украинската криза въз основа на Минските договорености.

Ще се позова на мнението на мъдрия и с огромен житейски опит политик, какъвто е Хенри Кисинджър, който бе неотдавна в Москва, където каза, че „Русия трябва да се разглежда като ключов елемент за всяко глобално равновесие, а не като преди всичко заплаха за Съединените щати… Аз съм за диалога с цел обезпечаване на общото ни бъдеще – подчерта той, – а не за задълбочаване на конфликтите. За целта се изисква взаимно уважение на житейските ценности и интересите на всички страни“.

Ние се придържаме към такъв именно подход. И в международната си дейност ще продължим да отстояваме принципите на правото и справедливостта.

Руският философ Иван Илин, размишлявайки върху световната роля на Русия в качеството ѝ на велика държава, подчертаваше, че „великодържавието се определя не от размерите на територията и от числеността на жителите на една страна, а от способността на нейния народ и правителството му да поемат върху себе си бремето на международните задачи и творчески да се справят с тях. Велика е тази държава, която, отстоявайки своите интереси … внася творческа, градивна, правова идея спрямо всички останали народи, в целия „концерт“ от народи и държави“. С това е трудно да не се съгласим.

Статията е публикувана във втория брой на списанието от 2016 година.

Превод от руски: Елена Дюлгерова