Невяна Николова за баща си Минко Николов: Той е бил дете, жрец, но и пленник на книгите

<p>&nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/48191_3mWTlpc7cu3Wbdoaxjpyk0pj1SfEzu.jpg" style="height:708px; width:530px" /></p> <p>&nbsp;</p> <p><span style="font-size:14px"><strong>- Какъв е Троян от детските Ви спомени?</strong></span></p> <p><span style="font-size:14px">- Колкото повече остаряваме, толкова повече минало носим в себе си. Накрая всъщност остава само то. Затова и с трупането на годините човек все по-често посяга към спомените &ndash; с носталгия, с някаква сладка тъга. Малко като приспивна песен. Троян от детските ми години е приказен свят. Прекарвах там цели лета. Беше толкова различно от живота ни в София. Ежедневните разходки с баба ми и дядо ми &bdquo;по къра&ldquo;. Чудно красиво. Слънчевите бани по бреговете на Попишка. Файтонът, с който стигахме от спирката на рейса от София до нашата къща. Нямаше друг превоз. Кьошкът &ndash; това беше дървената веранда в старата ни къща, където бащата на дядо ми, заможен търговец, е съхранявал стоките си. Там играехме с братовчеди и приятели и тичахме по витите дървени стълби до премаляване. А вечер през къщи се изреждаше целият град &ndash; роднини, приятели, познати... </span></p> <p><span style="font-size:14px">Баба ми и дядо ми бяха бивши гимназиални учители, познаваха ги всички. В голямата стая, където спяхме и тримата, се водеха разгорещени дискусии, които аз не разбирах, но беше уютно, имаше толкова човешко присъствие. Е, като във всяка приказка имаше и страшни неща. Например &bdquo;мазанът&ldquo;. Така наричаха баба ми и дядо ми мазето, в което държахме продуктите. Нямахме хладилник. Често ме пращаха да взема нещо оттам. Изпитвах първичен страх. Стълбите надолу бяха толкова стръмни, вътре беше съвсем тъмно, миришеше на пръст&hellip; Бях толкова щастлива, когато отново се окажех на двора, на светлина. Имам още много спомени и чувството е все това &ndash; на уют, на радост, на простота, която днес в сложния свят, в който живеем, ми се струва наистина приказна. После баща ми си отиде. Приказката нямаше щастлив завършек. И Троян вече никога не беше същият. Бях на десет години и влязох в реалния свят, от който за Троян си спомням малко. Или съм изтрила спомените.</span></p> <p><strong>- Кои от познатите си троянци бихте откроили?</strong></p> <p><span style="font-size:14px">- Сестрите, братята, племенниците и племенничките на баба ми и дядо ми. Тези полкове от баби, дядовци, лели, стринки и чичовци, с които си разменяхме почти ежедневни гостувания. И които винаги ме посрещаха с толкова радост, с толкова любов. Няма да изреждам имената им, те всички отдавна са в отвъдното. Но аз ги помня. И ми се иска да им благодаря &ndash; за това, че ме накараха да се чувствам обичана, приобщена към тяхното естествено човешко ежедневие. Радостта и естествените човешки отношения, уви, отсъстваха от моя софийски детски живот.</span></p> <p>&nbsp;</p> <p><span style="font-size:14px"><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/48191_Nlp6DZiGux2TYa9DZRHuXvFVYZleOH.jpg" /></span></p> <p><em>Христина и Минко Николови с дъщеря си Невяна</em></p> <p>&nbsp;</p> <p><span style="font-size:14px">За един човек съм запазила обаче много ярък спомен. Това е Ганко Цанов, първи братовчед на баща ми. В моите очи той беше изключителна личност. Няма да забравя с каква страст изследваше историята на местните занаяти, как обикаляше махалите и събираше предмети за музея на занаятите в Троян, където работеше. Поощряваше местните майстори дърворезбари, керамици, текстилци. Разказвал ми е с часове за произхода на троянската керамика, за местните занаятчийски родове, за историята на града. С него запазихме приятелство до късни години. Думата &bdquo;краевед&ldquo; може би звучи провинциално, но за мен Ганчо, както го наричахме, я изпълва с много благороден смисъл. А и той беше изключително благороден човек. В Германия, където живея от 23 г., хората изследват, възстановяват и тачат миналото и традициите на своите региони с невероятна всеотдайност. Това се дължи на федералната структура на страната. Дори и в най-малкото градче има някакъв музей, възстановена старина, книги и студии за всякакви местни особености. И когато попадна на нещо такова, а това се случва често, се сещам за Ганчо.</span></p> <p><strong>- Колко Нови години трябва да минат, за да се почувства човек с Вашата история отново сред празнуващите?</strong></p> <p><span style="font-size:14px">- Баща ми си отиде точно на Нова година. Като пиша това, си давам сметка колко точен е този български израз за случилото се тогава. &bdquo;Отиде си&ldquo;. Тръгна си по своя воля. И до ден днешен не обичам Нова година. Струва ми се безсмислен празник. Какво празнуваме? Това, че днес е минало и идва утре. Според нашия календар. Но, разбира се, хората искат да се надяват, че това утре ще е по-добро, искат да стъпят с радост в новото, в неизвестното. Това е един вид инициация и тя, естествено, е свързана с ритуал. Но за мен Нова година е свързана със смъртта. На баща ми. А смъртта има други ритуали. Те не са радостни.&nbsp;</span></p> <p><span style="font-size:14px">Тогава го чакахме у дома да дойде с майка ми от санаториума в Банкя, където се възстановяваше след първия си опит за самоубийство. Бяха се уговорили да празнуват със съседското ни семейство, народния артист Пламен Чаров и съпругата му. Двете с първата ми братовчедка бяхме подготвили новогодишна програма от танци и стихотворения. Само че майка ми и баща ми все не идваха. Накрая заведоха мен и братовчедка ми у другите ми баба и дядо, родителите на майка ми, които живееха наблизо. Там изнесохме програмата, само че баба ми по майчина линия беше с подпухнало от плач лице. Както и леля ми, сестрата на майка ми. Не ми бяха казали, че баща ми си е отишъл. Че си е прерязал вените&hellip; Оттогава мина много време. Карала съм прекрасни Нови години. Но то е заради хората, с които съм била заедно на този &bdquo;празник&ldquo;. Заради живите.</span></p> <p><strong>- В публикуваните спомени за Минко Николов трудно може да се открие нещо за майка Ви. В едно свое писмо от 1977 г., запазено в троянския музеен архив, тя пише на баба Ви: &bdquo;Житейският ми кръст не е от леките и трудно се носи&rdquo;. Кажете ни нещо повече за майка си Христина.</strong></p> <p><span style="font-size:14px">- Майка ми. Този най-мил, най-всеотдаен, най-хрисим човек на света. Днес тя е на 82 години. И с всеки изминал ден все повече я обиквам. Щастлива съм, че доживях възрастта, когато човек оценява истински родителите си и поради натрупаните години и житейски опит има база да общува с тях. Младите хора са взрени в себе си, те не разбират какво е старостта и това е естествено. Често общуват с родителите си по задължение. В миналото и с мен беше така. А сега с майка ми сме просто близки приятелки.&nbsp;</span></p> <p><span style="font-size:14px">Да кажа нещо повече за майка си. Бих могла да напиша цял роман за отношенията й с баща ми. Но къде е пределът на чисто личното и какво имам право да кажа на всеослушание, без да накърня паметта на мъртвите? А и достойнството на живите. Майката на баща ми, баба Невена, чието име нося, никога не прие майка ми. Като дете усещах винаги тази атмосфера на мълчалива враждебност, която витаеше у дома в София, без да мога да си я обясня. От октомври до април родителите на баща ми живееха с нас в апартамента ни в София. Лятото прекарваха в Троян. В София баба ми бдеше над баща ми като орлица, организираше домакинството, грижеше се заедно с дядо ми за мен, беше всъщност господарка в дома ни. За майка ми нямаше място &ndash; не й беше позволено да създаде собствено семейство. Питала съм я по-късно: &bdquo;Защо не ме взе и не си тръгна? Защо не заяви за себе си? Може би тогава и баща ми щеше да вземе решение и да пожелае да има собствено семейство?&ldquo;. Отговорът й беше: &bdquo;Не можех да се разбунтувам срещу семейството на Минко Николов. Да го напусна? Той беше име, институция, а аз бях никой. Беше невъзможно&ldquo;. В последната година от живота си баща ми се опита да има собствено семейство. Баба ми и дядо ми трябваше да останат в Троян и през зимата. Но опитът трая само няколко месеца. Някъде през ноември отново се появиха в София. Баща ми установи, че не може без тях. Всъщност през тези няколко месеца аз истински живях с родителите си, а не ги гледах отдалеч като някакви красиви божества, при които влизах едва ли не само вечер, за да им кажа &bdquo;лека нощ&ldquo;.&nbsp;</span></p> <p><span style="font-size:14px">След смъртта на баща ми баба ми и дядо ми, подкрепяни от някои троянски роднини, заведоха дело срещу майка ми. Обвиняваха я, че носи вина за самоубийството му, искаха да й отнемат родителските права. Аз бях на десет години. Току-що загубила баща си. Трябваше ли да загубя и майка си? Спомням си ужасни сцени на изригнала омраза към майка ми от страна на наши троянски роднини, които живееха в София. В днешно време на това му казват мобинг. Слава богу, накрая се намериха мислещи хора, които внесоха разум в ситуацията. Делото беше прекратено. Сигурна съм, че за това допринесе и дядо ми Никола, бащата на баща ми. Той носеше огромна човещина в себе си. Затова е скъп на сърцето ми и до ден днешен. Но на другите никога няма да простя греха, който извършиха спрямо майка ми. &bdquo;Грях&ldquo; е тежка дума. Казвам я най-отговорно. Дори не слагам в сметката щетите, нанесени на онова десетгодишно сираче. В защита на майка ми, този прекрасен човек, искам да кажа и още нещо: дори след развихрилите се тогава бесове тя никога не ми забрани да ходя при баба си и дядо си в Троян и даже поощряваше връзката ми с тях. И никога не каза осъдителна дума за баща ми, на чийто гроб за моя почуда и до ден днешен ходи редовно.</span></p> <p>&nbsp;</p> <p><span style="font-size:14px"><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/48191_ogSdUVprLg0qgMk7WK1OyDxiIPfp4J.jpg" style="height:418px; width:530px" /></span></p> <p><em>Невяна Николова с баба си и дядо си в Троян</em></p> <p>&nbsp;</p> <p><strong>- Можем ли да отнесем към съдбата на Минко Николов стиховете на Атанас Далчев &bdquo;и аз изгубих зарад книгите/живота и света&rdquo;?</strong></p> <p><span style="font-size:14px">- В телефонния ми разговор с Вас, Нели, Вие казахте: &bdquo;В края на живота си баща Ви се е опитал да порасне&ldquo;. Не мога да го изразя по-добре. Да, така беше. Баща ми е бил дете, жрец, но и пленник на книгите. На тяхната магия. Обясненията му за така наречения &bdquo;истински живот&ldquo;, както и действията му в него са били книжни. Говоря в минало преизказно време, защото това са мисловни постройки, изградени от мен по-късно въз основа на разкази и спомени на майка ми, мои роднини и негови близки приятели. Като дете аз само усещах тези неща, обясненията дойдоха по-късно. У дома всичко беше подчинено на неговото творчество. &bdquo;Не вдигай шум, баща ти пише. Не води приятели, баща ти пише. Не влизай в хола и кабинета, не го безпокой, баща ти пише.&ldquo; Да, той живееше с книгите и за книгите, признаваше законите само на книжния свят. Живееше измислицата като истина. Затова е бил способен да пише така за нея. Но накрая е пожелал ДА ЖИВЕЕ. Абсурдно, че това е завършило със смърт.</span></p> <p><span style="font-size:14px">А има и нещо друго. Баща ми беше индивидуалист-саможивец. Бранеше личното си пространство от всякакви посегателства. Беше го оградил с дебела стена. И не пускаше никого там. Може би само майка си. И психиатъра, когото беше започнал да посещава, преди да посегне на себе си. Сигурна съм в тази черта на характера му, защото в това отношение приличам доста на него. Мисля си, че противоречието реалност - измислица, в което е живеел, е било усложнено от&nbsp; тази двойственост, от този конфликт между външния му образ и неговото вътрешно &bdquo;аз&ldquo;. Това &bdquo;аз&ldquo; е било много самотно. И толкова чувствително и крехко, че накрая се е счупило. Затова стиховете на Далчев не могат да кажат цялата истина, литературата си остава литература.&nbsp;</span></p> <p><strong>- Вие познавате творчеството на баща си и професионално, като един от съставителите на сборник избрани негови съчинения. Коя от книгите му считате за най-голяма?</strong></p> <p><span style="font-size:14px">- За мен най-добрата му книга е тази за Антон Страшимиров. Струва ми се, че този автор, сам изтъкан от противоречия, му е импонирал най-много, колкото и да са се различавали един от друг в публичните си изяви. Имам усещането, че в никоя друга книга езикът на баща ми не е зареден с толкова енергия, с толкова воля за самоосъществяване, за свобода. &bdquo;Кризата в съвременния западен роман&ldquo;, както и &bdquo;Между мъртвата точка и хуманизма&ldquo; днес са отживели времето си, но тогава бяха изключително важни. Бяха първопроходници. В затворения до задушаване свят на 60-те г. дори споменаването на имена като Сартр, Камю или Кафка вече беше новаторство. Да не говорим, че беше нежелателно, да не кажем забранено. До тези автори нямаше достъп, те бяха, знам ли, &bdquo;декадентни&ldquo;, &bdquo;буржоазно загнили&ldquo;. Затова наблюденията и анализите в тези книги са принос към развитието на литературната критика в България. А Страшимиров е нещо лично. Поне на мен така ми се струва.</span></p> <p><span style="font-size:14px">В края на живота си баща ми събираше материали и искаше да пише книга за Яворов. Още една човешка драма, завършила с доброволно напускане на житейската сцена.</span></p> <p><strong>- Какво според Вас се случва днес с книгата и читателя? Ще оцелее ли доброто старо четене?</strong></p> <p><span style="font-size:14px">- Аз съм израснала с книги. По-късно бях свързана с тях и професионално. До 1989 г. работих като редакторка в издателство &bdquo;Народна култура&ldquo;. Отговарях за преводи на англоезична литература. Сама превеждах. Имам публикувани преводи, предговори, рецензии. Много обичах работата си. И никога няма да забравя усещането, когато след каторжен редакторски труд, четене на коректури, поправки, дискусии с преводача най-сетне поемах в ръце току-що излязлата от печат книга. Все едно, че държиш топъл хляб. Все едно, че виждаш дете, което току-що е проходило, откъснало се е от прегръдката ти. </span></p> <p><span style="font-size:14px">Боли ме, че книгата в този си вид загива. Книжно тяло сигурно скоро няма да има, както няма вече и пишещи машини. Аз все още не съм минала на Киндъл (електронен четец &ndash; бел. ред.). Не мога да чета от машинка вместо от хартия. Но все повече хора около мен го правят. По отношение на четенето обаче съм оптимист. Моето поколение се учеше на живот от книгите. От тях черпехме знания за човешките отношения и полека-лека ги допълвахме с опита на собствената си зрелост. Да не говорим за вълнението, което ни доставяше четенето на интересни автори. Днес младите хора се социализират в интернет, не четат толкова, по-скоро си разменят картинки и възклицания. Никой не си блъска главата да разбере защо Ана Каренина се хвърля под влака. Младите хора дори не знаят кой е Толстой. А прагматично погледнато - трябва ли да знаят? За това са изписани вече планини от книги. Пишещи има все повече. И все по-малко четящи. Въпреки това не мога да си представя света без четящи хора. Четенето е общуване &ndash; със себе си и с другия. То е свобода на мисълта, на фантазията. Ако някога има свят без четене, то той със сигурност няма да се състои от човеци. Ще е нещо друго. И аз не искам да го доживея. &nbsp;</span></p> <p>&nbsp;</p> <p><span style="font-size:14px"><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/48191_GeO2Ek5ZLq0AYXiXOTbu5qZJuVIak3.jpg" style="height:343px; width:530px" /></span></p> <p><em>От ляво надясно: Христина Николова, Невяна, Мина и Александър Андрееви на 82-годишнината на Христина, София</em></p> <p>&nbsp;</p> <p><strong>- Това лято, след дълго отсъствие, сте посетили отново Троян. Как Ви се видя днешният ни град?</strong></p> <p><span style="font-size:14px">- Започнахме със спомените и ще свършим с тях. Кръгът се затваря. Само че с оживелите спомени. За последен път бях в Троян за погребението на баба си през 1982 г. Оттогава все казвах на съпруга си: &bdquo;Трябва да отидем в Троян.&ldquo; Но после се разколебавах. Сигурно не бях готова за тази нова среща. Плашех се какво ще видя. Страх ме беше от себе си. Но както се казва в Библията, &bdquo;Всичко си има време&ldquo;. И ето че тази година, на връщане от морето към София, двамата се отбихме в Троян. Беше само за половин ден. В началото всичко ми се видя непознато. Чак се уплаших от себе си &ndash; съвсем ли бях затворила страницата на онова болезнено минало? Но лека-полека, докато вървяхме по главната улица към къщата на баба ми и дядо ми, започнах да си спомням. Беше по-скоро усещане. Като при събуждане &ndash; съзнанието ти бавно се избистря, светът започва да приема очертания. Когато минахме покрай пазара &ndash; по онова време той не беше на това място, - аз изведнъж казах: &bdquo;Къщата е на следващата пресечка, чувствам го&ldquo;. Така се и оказа. И сякаш нещо се отприщи, спомних си къде съм. Почувствах се цяла.</span></p> <p><span style="font-size:14px">Троян много ми хареса. Станал е китен, приветлив, дружелюбен. И най-вече жив. След промените много градове в България просто умряха. Троян, напротив, се е разхубавил и подмладил. Центърът е чудесно възстановен, гледката към Балкана, който е толкова близко, че почти можеш да го докоснеш, е прекрасна. Част от старите къщи край реката са реставрирани. Няма грозотии. Казах си: &bdquo;Израснала съм в толкова красив град, а не съм го забелязала&ldquo;. Но тогава животът беше много по-сив и беден. Сигурна съм, че тази виталност, която усетих, по онова време я е нямало.</span></p> <p><span style="font-size:14px">В приземния етаж на къщата, където прекарвах летата си, по онова време имаше сарашка работилница. Мъже с дълги кожени престилки въртяха в ръце странни сечива, подковаваха коне, правеха седла, хамути, юзди. Беше сумрачно, миришеше на щавена кожа и лепило. Сега там има магазин за хранителни продукти. Престраших се и влязох. Попитах продавачката: &bdquo;Кой живее сега в къщата?&ldquo;. А тя отвърна: &bdquo;Ами различни хора, например аз&ldquo;. Оказа се снаха на първа братовчедка на баща ми, която живееше със семейството си в пристройка към къщата. Прекарвала съм у тях по цял ден, те бяха и моето семейство, играех със сина й, мой втори братовчед. Семейството още живее там, само че сега отсъстваше. Оставих визитна картичка с нашите координати и написах накрая &bdquo;С обич&ldquo;. Така искам да завърша и това малко тъжно интервю. С обич. Към Троян.</span></p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>Очерк за Минко Николов можете да прочетете на адрес:</p> <p><a href="http://glasove.com/komentari/48196-85-g-ot-rojdenieto-na-minko-nikolov-intelektualen-blqsyk-netipichen-za-tezi-shirini">http://glasove.com/komentari/48196-85-g-ot-rojdenieto-na-minko-nikolov-intelektualen-blqsyk-netipichen-za-tezi-shirini</a></p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p>