Българската външна политика – „между чука и наковалнята“

„София пъди НАТО от Черно море“ („Утро“); „България се обърна с гръб към НАТО“ („Евразия“), „НАТО се стъписа – България направи категорично изявление в полза на Русия“ („Южен федерален“) – така обобщават руски електронни медии пресконференцията на българските държавници. България отказа да се присъедини към бъдещ флот на НАТО в Черно море – отбелязва „Росийская газета“.

За да разсее мъглата, Плевнелиев се обърна тези дни с любезна молба към медиите да спрат спекулациите, че ще се правят флотилии „с някого срещу някого“. България не е част от подобни предложения и идеи, добави държавният глава.

Оказа се обаче, че „нямало такова нещо“:

„България винаги е отстоявала идеята за по-засилени учения в Черно море, но единствено, под флага на НАТО“. Това заяви външният министър Даниел Митов, малко след гафа. Той подчерта, че в Алианса се води дебат как да се форматира подробно по-засиленото присъствие, но конкретни решения все още няма.

Той припомни на сведущата българска публика, че в Черно море има ограничения от Конвенцията от Монтрьо 1936 г., в която се казва, че военноморски кораби на нечерноморски държави могат да присъстват в рамките на 21 дена. И даже стори метан към Република Турция, която била „много свързана с тази конвенция”, поради което „ние не виждаме възможност ограниченията по нея да отпаднат към този момент“, така че ние не сме поемали никакви допълнителни ангажименти в тази посока, увери Митов, цитиран от БНР.

Както се казва – засега. Пита се обаче докога? И още – Кои сте „Вие“, ако се определяте като „Ние“? Понеже 80 на сто от /не/допитаните българи, като редови потребители на тукашно разбираните ценности на евроатлантизма и „стабилността“, не желаят да си развалят отношенията с Русия. Достатъчно им струва удълженото от Русия онзи ден ембарго върху внос на български стоки.

Ще се абстрахираме тук от 1000-годишни културни връзки, православно единение, общи славянски корени /спорна прочее теза/, двукратно освобождение веднъж от „турско присъствие“ и втори път от сателитно пристрастие към „Третия райх“, под формата на „съветска окупация“…

В прагматичното време на ХХІ в. те нямат особено значение за радикали, ястреби, всякакви спонтанно откликващи на своя интерес велики и по-малко велики сили. Но какво правят „малките“? Освен да се държат, по силата на един отживял патернализъм, пак за шлифера на по-силния?

Тази я видяхме – в един хубав ден бащицата престава да е бащица. И юнакът, що бозал 25 години /в българския казус на прехода трябва да се прибавят още две-три години отгоре/, се изправя зад своите „слаби волове“, за да изоре бащините ниви. Без старческо мрънкане, назидание даже, което довчера го освобождаваше и от отговорност. Че и необходимостта да мисли много-много…

Иди че не вярвай на стария Хегел, който в своята „Философия на правото“, нейде на 81-2 стр. от българското и издание писа, че „…общественото мнение заслужава еднакво добре и нашето уважение, и нашето презрение“.

Първата част на съждението е ясна – Vox populi – глас народен е това, ако не Божи, за толкова неверници в настръхналия глобален свят. Но в цивилизования, ако не напълно демократичен свят и управляващи, и управлявани се вслушват в него.

Виж, втората част на съждението на стария философ изглежда по-проникновена. Понеже… никой не го бръсне това обществено мнение, пък и си е невежо по своему. Зле информирано, некомпетентно от гледна точка на високоплатени експерти, консултанти и „тути кванти дилетанти“ даже.

Така в радикални, да не речем авторитарни, главици идва идеята – да му запушим устата на това обществено мнение. Като не можем да го нахраним с рубли, още по-малко долари. Че вижте Ердоганова Турция. Или, ако предпочитате, атаката срещу германския външен министър Щайнмайер, който също се обяви против дрънкане на оръжие срещу Русия.

И българската мантра, приписвана на цар Борис Трети или който и да било там: „Винаги с Германия, никога срещу Русия“, подлежи на препиране с течен прах. Може по суша да не сме воювали с русите, но виж, по водите на Черно море даже с турците сме били „събратя по оръжие“…

Свободните български медии, ранжирани на 113 място, да не говорим за еврочиновници и казионни влъхви, посредници между един упорито отритван Изток и все по фрагментиран и несигурен Запад, тези дни системно „мотат“ общественото мнение по ред азимути на глобализирания свят. Докато „воксът“ се събуди някоя сутрин и се усети, че Господ му взел гласа…Тихо и неусетно, докато чака да съмне. А в нашия бг казус „да се закваси морето“...

Това обяснява защо и експрезидентът /Първанов/, с освежен политантураж, ни казва „какво сме щели били искали да кажем“. Да не говорим за бившето вице, който довчера ратува за българския интерес. А днес, връщайки се към скромния си опит на безличен външен министър, издига спасителната формула – че „не бивало да взимаме страна между Турция и Русия. Но все пак да не си мълчим по европейските организации…“.

Криза на авторитети? Или криза на рационалността? Каквото си изберете, все ще е вярно. Създаването на флотилия на НАТО в Черно море бе предложено от Румъния и Турция. Освен това генералният секретар на НАТО Йенс Столтенберг заяви по-рано, че Алиансът смята да засили присъствието си в Черноморския регион, напомнят повечето запознати с генезиса на идеята експерти.

Ако НАТО формира в региона „постоянно съединение, това естествено ще има дестабилизиращ характер“, изтъкна неотдавна Андрей Келин, висш служител на руското външно министерство – цитиран от някои медии. Черно море „съвсем не е морско пространство на НАТО, то няма нищо общо с Алианса, корабоплаването в Черно море е напълно свободно“, изтъква дипломатът.

Миналата неделя САЩ заявиха, че американският ескадрен миноносец „Портър“ влиза в Черно море за „рутинно патрулиране съвместно със съюзници и партньори“. Русия обеща ответни мерки, а медиите пак припомниха позицията на външното министерство: „Това не буди у нас одобрение и без съмнение ще предизвика мерки за ответно планиране“.

Нищо че 70 на сто от /не/допитаните българи още изпитват някаква симпатия към ЕС. Но покрай „екзита“ на Гърция и този на Велика Британия, все по-осезателно чувстват, че губят почва под югоизточния си европейски терен. Нещо повече, че Балканите биват връщани към модела на „гърнето с барут“ в един по-широк средиземноморски контекст. А Турция на Ердоган буди не толкова стари, колкото нови страхове.

„Искаш ли да седнеш на два стола, обикновено се пада – казват добрите камериери, – все ще се намери кой да дръпне единия.“ „Няма среда на средата“, посочваше и А. Гидънс, съветник на Тони Блеър, който живя един мандат с идеята за „третия път“. Може и като извънредна точка да влезем в дневния ред на заседанието във Варшава с въпроса за реадмисията, която Турция ни отказва, както обещава Митов. Но отсега е ясно, че „Момчето, което говори с морето“, не е за там. Защото и Черно море вижда в розово, а не като мишена, заложена от една външна политика, която нехае за българските интереси.

Такава политика на казионна лоялност, послушание, „йесмени“ и „йесгърли“, загърбили българските интереси, показа своята инфантилност. И в крайна сметка безотговорност. Тя е колкото ненужна, толкова и рискова за стабилността на региона. Още повече, упражнявана от „пò католици от папата“, които се размножиха тук като матрьошки.

Докато ястреби коват съдбините на Балканите по старата схема на Героя от Лайпциг Димитров – „бъди чук, а не наковалня“ , като нехаят, че може да се издавим всички в морето, за което легендите говорят, че от него тръгнал и библейският Ной, за да спаси човечеството от потопа. Нали се сещате – че от всяка живинка по две взимал само. За другите не е имало място в Ковчега.

Опазил Господ, ще кажете. Надеждата все пак остава последна. Дали пък няма да го „брифират“ за воплите тук на Гласа народен от Долната част на Дунава? Трудно е да се каже, понеже той вече звучи под сурдинка. И удря на „бибоп“, даже не на любимия „суинг“.

София – Бургас

22.06.2016