Този път Израел може да се окаже късоглед*

<p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>Когато се появи някакъв признак на пропукване в равнението на политиката на международната общност спрямо неговата (такъв има днес по иранското досие, нормализирането на отношенията с властите в Газа и даването на Палестина на статут на държава наблюдател в ООН), &nbsp;поддържането на ниско ниво на насилие, в което участват активно неговите палестински врагове, служи за капан, от който се измъква чрез провокации, за да заздрави своите съюзнически връзки в името на &bdquo;борбата срещу тероризма&rdquo;. Този път обаче Израел рискува повече да загуби, отколкото да спечели, най-малкото на регионално ниво, тъй като не е взел предвид промените, предизвикани от Арабската пролет. &nbsp;</p> <p><strong>Списъкът с този род израелски провокации е дълъг.</strong></p> <p>Така например, през август 2003 г., армията уби Исмаил Абу Шанаб, само няколко седмици след едностранното въвеждане на примирие (<em>худна</em>, според речника на &bdquo;Хамас&rdquo;), чийто автор беше той. Тогава неговото елиминиране беше официално аргументирано като наказателен отговор за атентат, извършен от &bdquo;Ислямски джихад&rdquo;, който впрочем отказа тогава да се съобрази с това примирие. Спазвано дотогава, примирието се провали.</p> <p>През юни 2006 г. решението на &bdquo;Хамас&rdquo; за подновяване на враждебните действия и пленяването на войника Шалит, след 15-месечно затишие (<em>тахдия</em>), което също беше спазвано, беше взето след &bdquo;целенасочени елиминации&rdquo;: през март беше убит Абу Юсуф ал Кука, един от ръководителите на Комитетите на народната съпротива в Газа, през юни &ndash; Джамал Абу Самхадана (в началото член на &bdquo;Фатах&rdquo;, впоследствие натоварен от палестинското правителство, начело с Исмаил Хания, да включи в официалните сили за сигурност на Палестинската автономия ислямистки контингенти, които дотогава повече или по-малко бяха неконтролируеми).</p> <p>Накрая, през ноември 2008 г., израелската операция, при която умряха шестима привърженици на &bdquo;Хамас&rdquo; в Ивицата Газа, послужи за катализатор, довел до взривяването и неподновяване през декември на примирието, влязло в сила през юни, което бе последвано от &bdquo;наказателните мерки&rdquo; на операция &bdquo;Излято олово&rdquo;. Така международната общност никога не е имала повод да преразгледа отсъствието си от ангажимент за уреждане на израело-арабския конфликт.</p> <p><strong>Елиминирането на Ахмад Джаабари &ndash; и неговото режисиране &bdquo;на живо&rdquo; в Ютуб</strong> &ndash;</p> <p>изглежда е част от същата логика на подстрекаване към радикализация. Началник на военното крило на &bdquo;Хамас&rdquo; в Ивицата Газа, той е човекът, който в началото на 2009 г. договори новото примирие и беше натоварен с неговото спазване; в това му качество един известен израелски анализатор дори го нарече &bdquo;подизпълнител&rdquo; на Израел. Той беше също човекът, който върна войника Шалит от салафитската група, която го беше пленила, впоследствие го охраняваше и преговаря за неговото освобождаване за доброто на палестинските интереси.</p> <p>Както всеки път, за &bdquo;Хамас" това примирие представлява необходимост, но също така и риск. Движение на религиозната социализация, влязло късно в политиката, то никога не е превръщало въоръжената борба в инструмент за национално освобождение. По време на двете интифади то практикуваше насилието в ислямска версия на логиката на талиона. От влизането си във властта, чрез избирателните урни през 2006 г., и особено от 2007 г. и поемането на изключителен контрол над Ивицата Газа, "Хамас" не е спирал да гарантира едно горе-долу ниско ниво на насилие по границите с еврейската държава. Впоследствие движението показа, че осъзнава съществуващите силови отношения, както и отговорностите за всекидневието на милион и половина граждани, подложени на неумолима блокада.</p> <p>Тази негова политика обаче периодично беше съсипвана от критиците му салафити и съюзниците-конкуренти от &bdquo;Ислямски джихад&rdquo;, както и от марксисткия противник &bdquo;Народен фронт&rdquo;. Огромна част от военните операции преди елиминирането на А. Джаабари бяха извършени от тези групи, неконтролирани от &bdquo;Хамас&rdquo;. Военното крило на движението, под ръководството на Джаабари, се оказа тогава с много ограничено поле за маневри, недостатъчно спред някои, за да изчисти обвиненията за сътрудничество с окупатора. Нямаше как неговото убийство да не реактивира насилието, дори и ако &bdquo;Хамас&rdquo; по всяка вероятност се върне впоследствие към традиционния си ритъм.</p> <p>За разлика от традиционните привърженици на</p> <p><strong>ритуалното осъждане на &bdquo;палестинския тероризъм&rdquo;</strong>,</p> <p>много наблюдатели, израелски и други, приписват отговорността за сегашната ескалация на насилието на израелския министър-председател. Според тях става дума за електорална маневра с оглед на изборите за нов Кнесет през януари. Този подход без съмнение е справедлив. При все това ми се струва частичен, ако не и пристрастен, освобождавайки опозицията на Бенямин Нетаняху от каквато и да било отговорност. Този подход замъглява факта, че отказът да бъде видяна материализацията на националния палестински стремеж е споделян от огромното мнозинство от израелското еврейско население и този отказ е превърнат в практика от последователните израелски правителство, вдясно, както и вляво.</p> <p>Така че, освен електоралния календар, необходимостта да бъде реактивиран фронта в Ивицата Газа, произтича от традиционното израелско ръководство на палестинското досие на международната сцена: в името на &bdquo;борбата срещу тероризма&rdquo;, да се придаде нова динамика на подкрепата по определен брой въпроси.</p> <p><strong>По въпроса за Иран Нетаняху не успя да убеди американския президент</strong></p> <p>за започване на военна атака, сам или заедно с него, за да съхрани ядрената си изключителност в региона; освен това Барак Обама бе преизбран в Белия дом и отново му бе наложен за събеседник.</p> <p>Що се отнася до Газа, няколкото облекчения от 2009 г. насам не са поставили на фундаментално преразглеждане икономическата блокада, нещо, до което не води засега и египетската революция и избирането на един от &bdquo;Мюсюлманските братя&rdquo; за президент на републиката; в замяна на това, посещението в Газа миналия месец на емира на Катар представлява голяма опасност: да бъде разбита международната политическа &bdquo;блокада&rdquo;, наложена на &bdquo;Хамас&rdquo;.</p> <p>Накрая, ходът на Махмуд Абад, обявен за 29 ноември, с оглед даването в ООН на статут на държава непостоянен член, има всички шансове да бъде удовлетворен; дори лишен от каквато и да е последица за суверенитет, който с всеки ден колонизация става все по-невероятен, този нови статут би могъл все пак да бъде използван от палестинците за придобиването на нови полета за действие на международната сцена.</p> <p>В този контекст</p> <p><strong>&bdquo;Хамас&rdquo; нямаше никаква причина да къса с политиката си на сдържаност.</strong></p> <p>Впрочем А. Джаабари беше на път да финализира дългосрочно споразумение за примирие, както разкри един израелски посредник. От дълго време движението заявяваше на висок глас скъсването си с въпроса за иранската ядрена програма и проявяваше най-голямо пренебрежение към стъпката на Абас в ООН. Загрижен за последствията от икономическата блокада на Газа, той насочи усилията си към нейното вдигане и политическата нормализация.</p> <p>Вписано в политическата логиката от последните години, новото израелско подстрекаване на палестинската радикализация рискува този път да срещне ограничени, дори контрапродуктивни последствия, наложени от Арабската пролет. Водени от желанието си да присъстват на терена, араби и турци ускориха зараждащата се международна нормализация на &bdquo;Хамас&rdquo;. Прекалено привикнал към едно регионално равновесие, фиксирано от бившите арабски диктатори, този път Израел може да се окаже късоглед.</p> <p>* Заглавието е на "Гласове"</p> <p><em>Превод от френски: Галя Дачкова</em></p>