- Автор: Гласове
- 17 Юни 2025
- 748
- 1
Автор: Софи Гилбърт, theatlantic.com
Демонстрирането на крайно богатство е завладяло макия екран и това вече стана доста досадно
Видът на Кари Брадшоу – някогашната секс-колумнистка, неустрашимата и борбена необвързана жена – която се спуска по величественото стълбище на новата си градска къща в Грамърси в най-новия епизод на „And Just Like That“, облечена с прозрачна тюлена пола, докато отива да пусне писмо, е телевизионното ми преживяване с най-висока степен на когнитивен дисонанс в последно време. „And Just Like That“ никога не е бил особено оригинален филм по темата за жените на средна възраст, но въпреки това има нещо фундаментално отблъскващо да видиш един от най-каноничните женски образи да се превръща в архетип на Златната възраст, който се вълнува за обновяването на градината, както и за това, че желаната тапицерия за креслото все още не е налична. Изведнъж Кари има много шапки и общува с любовника си с бележки, написани на ръка, докато го чака да се уволни от домашния фронт във Вирджиния.
Това, което ѝ се случи на Кари, са в действителност парите. Двайсет години след като „Сексът и градът“ достигна своя телевизионен край, понеже стана ясно, че вече не е културно съотносим, неговите персонажи продължиха в зомбирана форма в „And Just Like That“, консервирани в състояние на крайна привилегированост и на практика недосегаеми. Драмата е безжизнена, представя изровени от пепелта стари сюжетни линии за сигнализиращи алармени системи и правото на жените на обувки, които служат най-вече като фон за дрехите. Шарлът, облечена в посредствено дантелено яке, недоволства, че кучето ѝ е било несправедливо отхвърлено. Миранда, с една от безкрайните си фигурални блузи, се държи сякаш играе в риалити шоу тип „Love Iisland“. Лиза е облечена в пера на вечерята за набиране на средства за политическата кампания на съпруга ѝ. Сима едва не подпалва апартамента си, заспивайки със запалена цигара и по бельо, но в крайна сметка се разминава само с няколко сантиметра от косата си.
Идеята на шоуто вече не е това, което се случва, защото нищо не се случва. Идеята е да се разположи серия от визуални илюстрации, показващи всичко онова, което може да се купи с пари, сякаш филмът е анимирано специално издание на „Vogue“ или „Architectural Digest“. Това което е още по-странно е, че сериалът, който някога прославяше жените на работното им място, сега се подчинява на финансови идеали, преписани направо от Едит Уортън: жените, които изкарват парите си сами (Миранда и Сима) някак нямат достатъчно (спойлър: и все пак сякаш имат много), докато тези, които са се оженили по сметка (Кари, Шарлът и Лиза), се носят по живота през серия от обеди, благотворителни вечери и луксозни пътешествия, като за разнообразие към този микс е добавена някаква креативна работица. Баналните детайли на безобразното богатство – ми, направо са скучни!
В последно време повечето телевизионни продукти са заседнали в същия модел. Буквално всичко, което гледах напоследък, е някаква вариация на богати хора, които се мотаят в някакви „амбициозни“ общества. В „Sirens“ и „The Better Sister“ интригата се завързва около лъскави сцени със скъпарски дрехи и с порнографски богати имоти. В „Mountainhead“ тех-милиардери се мъчат в планински курорт в Юта, сред специално проектирани 21 000 квадратни метра алеи за боулинг и баскетболни игрища. В „Your Friends and Neighbors“ неблагодарен мениджър на хедж фонд се подиграва с кухото богатство на заможната общност, сред която живее (и където цената на къщите е от седем или осем цифри), но същевременно действа на ръба на законното, за да поддържа собствения си стандарт на живот, без да го намалява дори на милиметър. А пък в „With Love, Meghan“ най-обикновено готварско шоу е представено в стила и блясъка на богато казино във Вегас.
„Липсва ми телевизия без богаташи“, сподели миналия месец писателката Емили Дж. Смит в „Substack“, коментирайки че дори и сериали за уж нормалните хора като брачната комедия „The Four Seasons“ и романтичната комедия „Nobody Wants This“ се разиграват в свят, в който парите не са проблем за никого. Това е ново развитие: както посочва Смит, ситкоми като „Roseanne“ и „Married With Children“ навремето показваха семейства с явни финансови ограничения, а драматичните комедии от 2010-те години бяха заредени с икономическо безпокойство. Реалити телевизията, струва си да отбележим, е фиксирана върху лайфстайла на богатите и отегчените буквално от самото си зачеване, но след като най-големите нейни звезди увеличиха собственото си богатство експоненциално, този жанр започна да документира единствено богатството, което фетишизира чрез кичозните анклави и частните самолети на „Selling Sunset“ и „Bling Empire“.
Също така сериалите вече не се интересуват да отразяват проблемите и подробностите от живота на повечето хора. Телевизията е заета да пресъздава буквално терзанията на богати бели жени, да прави нескопосана сатира на абсурдно богати хора по време на ваканция, да произвежда трилъри за милиардерски селища след края на света. Дори и нашите съвременни сериали, посветени на работното място („Severance“, „Shrinking“), се разиграват във въображаеми места, където хората не работят за скромната си заплата, с която да живеят, а само за да избягат от тъгата, която иначе може да ги погълне.
Какво означава това, че преобладаващите филмови пространства са така безспорно „изискани“, за да използвам дума, заета от Графинята на Съсекс? „And Just Like That“ е доказателство за затруднението на продукциите, които приемат богатството за даденост, да намерят успешен наратив, а и за изтъпяването им вследствие на това. Освен това губим и нещо жизненоважно, когато вече не виждаме живота на 99 % от американците на малкия екран. Парите не просто правят телевизията скучна. Те променят и формата на нашата колективна душа – като превръщат общата идея за богатство в единствен маркер за значимост, а богатите хора – в единствените, които заслужават нашето възхищение. Ние едва ли има как да се отъждествим с екранните персонажи – с тези надути животни от зоопарка в обувки за по 1 200 долара и вили от по 30 000 долара на вечер. Но не сме и поощрявани да се отъждествяваме с някакви други персонажи, както и да видим пълния обем от хуманност и сложност на всички онези средностатистически хора, чиито животи в този момент ни се струват още по-несигурни и още по-нуждаещи се от разбиране.
В един епизод от последния сезон на „Сексът и градът“ видната бохемка на име Лекси Федърстън отваря грамаден прозорец, запалва цигара и обявява, че Ню Йорк е свършен, С-В-Ъ-Р-Ш-Е-Н. „Кога всички престанаха да пушат?“, пита с горчива ирония тя. „Кога всички се чифтосаха?“. И докато домакинята я зяпа, продължава: „Никой вече не е забавен. Какво стана със забавлението? Боже, толкова ми е скучно, че ще умра.“
Велики последни думи: Лекси, разбира се, удобно се подхлъзва с високите си токчета, пада през абсурдно опасния стъклен панел и се устремява надолу към смъртта си. Нейната парабола – от екзалтирано супергадже от 80-те до дрогирана застаряваща парти лъвица – би трябвало да представлява крайността, приключването на значението на града като културен нексус. „Това е краят на една епоха“, казва Кари на погребението на Лекси, където Станфорд е успял да се снабди с ВИП места до Хю Джакман. „Партито официално приключи“, съгласява се Саманта. След шест сезона, в които „Сексът и Градът“ определяше начина на обличане, флиртуване и дори пиене на цяло поколение жени, изглежда беше дошъл моментът да признае, че неговото време е свършило. Персонажите бяха безспорно остарели и бяха престанали да търсят антропологичния смисъл в нощните клубове на Сохо до 3 сутринта. Но и градът, документиран в този сериал, както и неговата попкултура в по-широк смисъл – също се беше променил. Беше станал по-малко спонтанен, по-малко дързък, а доходите му се бяха увеличили безкрайно.
Годината, в която се излъчи последният сезон – 2004 – вероятно е същата, в която избухна тази лъстива телевизионна обсесия към богатите хора, със стартирането на сериали като „Desperate Housewives“, „Entourage“, и особено „The Apprentice“. Година по-рано по Фокс излезе премиерата на сапунка на име „Orange County“, която описваше как тийнейджър от Чино се замогва до притежание на Рейндж Роувър и се намърдва в лъскавия крайбрежен град Нюпорт Бийч. До този момент не ми беше хрумвало, че тийнейджъри могат да носят тениски Шанел и да карат джипове за стотици хиляди, въпреки че тяхното шляене из новобогаташките квартали с размерите на Мет представлява основната визуална тръпка на сериала. В директен отговор на успеха на „Orange County“ година по-късно MTV излъчи риалити шоуто „Laguna Beech: The Real Orange County“, а в 2006 г. „Браво“ допринесе със собствен воайорски връх за живота на богатите и прекрасните – „The Real Housewives from Orange County“.
Примамливото документиране на богатство по телевизията е дейност, която изисква сложно балансиране: искаш да предизвикаш достатъчно завист, така че хората да пожелаят да си купуват неща (в услуга на рекламодателите през цялото време), но не толкова много, че да рискуваш да отчуждиш зрителя. Реалити телевизиите започнаха това с малки стъпки. Жените в първия сезон на „Истинските съпруги...“ бяха много богати, но не невъобразимо. Живееха в модерни фамилни домове, а не в горди храмове на мега богатството. По същия начин, когато през 2007 г. излезе „Keeping Up With The Kardashians “, семейството живееше в кичозно бунгало и още не беше генерирало милиардите долари, с които щяха по-късно да платят за минималистичния си квартал в Калабасас и Хидън Хилс.
По време на финансовата криза от 2008 г. критик от „Ню Йорк Таймс“ се питаше дали потъващата световна икономика може да компрометира бъдещето на шоута като „The Real Housewives of Atlanta“, което току-шо беше излязло, и „да ги превърне в капсула на времето, съдържаща упадъка на показния лукс“. Но противно на очакванията, финансовата несигурност на зрителите сякаш ги караше още повече да искат да гледат. Сериалите на тема пари влияят благоприятно както на ескейпистките импулси на хората, така и на желанието да критикуват онези, които сякаш не заслужават благополучието си. Както каза продуцентката на „The Real Housewives of New York“ Дженифър О‘Конъл година по-късно в „Таймс“: „Всички обичат да съдят“.
Сериалите за токсичните, нещастни богати хора, които напоследък се разпространиха в престижните телевизии – различните вариации на „Successions“, „The White Lotus“ и „Little Big Lies“ – се осланят на цинизма. „Парите не те правят щастлив“, повтарят те отново и отново, въпреки че проучванията показват друго. Документирането на крайно богатство по телевизията с такава проясняваща горчивина, твърдят те, със сигурност предпазва аудиторията от пагубни стремежи. Само дето не я предпазва. Хотел „The Four Seasons San Domenico Palace“ в Сицилия беше резервиран плътно в продължение на шест месеца, след като излезе вторият сезон на „Белия Лотус“, независимо че във филма имаше плуващи във водата трупове. А изследване, проведено в London School of Economics през 2018 г. сочи, че хора, които са продължително изложени на въздействие от шоу програми, „величаещи славата, лукса и трупането на богатство“, стават по-склонни да подкрепят орязването на социални придобивки. Цитират се и други проучвания, които установяват, че колкото повече хората гледат материалистични медии, толкова по-тревожни и нещастни могат да бъдат в техния собствен живот.
Гледането на програми за богати обаче изглежда стимулира желанието за пазаруване, поради което и вероятно последният сезон на „And Just Like That“ е предназначен за аудитория, която гледа, докато държи втори екран в ръцете си – колко улесняващо за потенциалното консуматорство, което лайфстайлът на този филм може да генерира. Стрийминг услугите вече са преровили данните, които имат за зрителите и им сервират съобразени реклами, свързани със сериалите, които гледат, а множество други експериментират с електронната търговия. Може да възразите, че „And Just Like That“ е почит към духа на „Сексът и Градът“ чрез поставянето на модата в главната роля. Но безкрайната скука на новия епизод е далеч от онова време: това е телевизия за днешната плитка епоха на инфлуенсърство, и е далеч от бъркотията и оригиналната драма, която някога беше.
Още по-лошото е, че Кари и компания ни лишават от сериал като „The Pitt“, един от малкото откъслечни сериали, документиращи работници, които се опитват да закърпят дупките във все по-неравната Америка. Изглежда никой не очакваше сериите на „Макс“ да имат такъв успех. Защото работниците днес са „изцеждани до крайност, без повече приказки край диспенсъра за вода – стигнали сме дотам, че реалността за повечето хора е доста неприятна“, пише Смит в „Substack“. „А продуцентите се обзалагат, че на никого няма да му се гледа това. Реалността на телевизионния бизнес също така изтъква защо по-лесно се правят програми, които продават нещо – дори и да е само илюзията за изключителния просперитет като нещо нотрмално. Но аудиториите винаги ще бъдат привлечени от драмата и в този момент сякаш е необходимо да заложим на умишлено отнетия блясък на сериали като „The Bear“ и „Slow Horses“, защото бъдещето зависи много силно от посоката и качеството на нашето внимание.
Софи Гилбърт е член на редакционната колегия на „The Atlantic“. Носител е на National Magazine Award for Reviews and Criticism за 2024 г. и през 2022 г. е финалист за наградата „Пулицър“ за критика
Източник: theatlantic.com
Превод за "Гласове": Екатерина Грънчарова
