Ралф Якш: Валутните съюзи винаги се провалят. Рискът за България в еврозоната е реален и подценен

Автор за "Гласове": Ралф Якш, директор на българския офис на фондация "Конрад Аденауер" 2004-2008 г. 

Конструкцията на еврото има фундаментални слабости

Както често се случва, думите отново не бяха достатъчно гръмки. По повод представянето на Конвергентния доклад на Европейската комисия и Европейската централна банка, председателката на ЕК Урсула фон дер Лайен поздрави България за въвеждането на еврото от 1 януари 2026 г., сякаш самите българи вече дори не е необходимо да бъдат питани дали изобщо искат да се разделят със старата си валута. С помпозност фон дер Лайен заяви, че „еврото е осезаем символ на европейската сила и единство“. Според нея с еврото „България ще стане по-силна“. Защото еврото щяло да доведе до повече търговия с партньорите от ЕС, а оттам – и до качествени работни места и реален ръст на доходите за българите.

Но към подобни гръмки обещания трябва да се подхожда с повишено внимание. Защото: почти със същите думи преди повече от 25 години бе възхвалено въвеждането на еврото. Обещанието бе, че с обща валута ще бъдат премахнати валутните рискове в рамките на вътрешноевропейската търговия, което щяло да стимулира икономиката в Европа; Европа щяла да се превърне в един от най-динамичните региони за икономически растеж в света.

Но: истината след 25 години с обща валута е друга. В действителност Европа изостана спрямо останалите основни икономически региони от момента на въвеждането на еврото. Ако през дадена година брутният вътрешен продукт (БВП) на глава от населението в еврозоната е бил 70,4% от този в САЩ, то за последните 25 години тази разлика не само че не е намаляла, както бе обещано, а значително се е увеличила – до 65,7%.

И по въпроса за глобалното икономическо значение на Европа числата говорят ясно. Делът на Европа в световната търговия е намалял от 25% през 2000 г. до 17,3% през 2025 г. Друг показател също издава, че обещанията, дадени при създаването на еврото, са останали неизпълнени: в международната надпревара по патентни заявки Европа изостава. В периода 2015–2021 г. Германия е успяла да увеличи броя на патентите си с 4,7%, но Франция – втората по големина икономика в еврозоната – е регистрирала спад от 2%. В цялостен план еврозоната е останала на място, докато САЩ са увеличили патентите си с 9,3%, а Китай (макар и от по-ниско начално ниво) – със зашеметяващите 190%. Този показател – „международни патентни заявки“ – е от особено значение, тъй като дава сравнително надеждна представа за иновационния потенциал на една икономика: днешните патенти са инвестициите в бъдещето, а също така и основа за утрешните висококвалифицирани работни места.

И други обещания се стопиха така бързо, както ягодов сладолед в микровълнова печка. При въвеждането на общата валута бе обещано, че еврото ще бъде стабилна валута. Това обещание бе давано най-вече на германците, които с основание се затрудняваха да се разделят със своята валута – германската марка, считана дотогава за една от най-стабилните валути в света. Днес обаче почти нито една страна не изпълнява критериите за стабилност – а именно: новият годишен дълг да не надвишава 3% от БВП и общият държавен дълг да не надвишава 60% от БВП.

Повечето страни членки са днес на светлинни години от тези критерии, за чието спазване при въвеждането на еврото се заклеха тържествено. Франция вече има държавен дълг в размер на 117% от БВП, Италия – 144%, а Гърция – цели 171%. Дори най-новият член на еврозоната, Хърватия, има дългово натоварване от 71%.

Нищо не разкрива по-ясно нестабилността на валутния съюз от факта, че финансовата криза в Гърция доведе еврото до ръба на пропастта – и това въпреки че гръцката икономика представлява под 3% от икономическата мощ на еврозоната. Също така обещанието на бащите-основатели на еврото, че Европейската централна банка няма да финансира държави, се разпадна за рекордно кратко време. Междувременно ЕЦБ е изкупила държавни облигации на стойност 3,6 трилиона евро – сума, която доскоро бе немислима. Председателката на ЕЦБ Кристин Лагард дори призна в интервю: „Нарушихме всички обещания, за да спасим еврото.“

Тези масивни изкупувания на държавни облигации от страна на Европейската централна банка подчертават нестабилността на евросистемата. ЕЦБ купува облигациите на онези страни от еврозоната, които са под натиск на международните пазари и трябва да плащат по-високи лихви по дълга си. За да могат тези държави да се рефинансират, ЕЦБ се намесва и им изкупува дълговите книжа.

Към това се добавя още една причина, поради която ЕЦБ неизбежно попада под натиск: когато лихвените проценти на страни със стабилни финанси и такива с нестабилни се раздалечат прекомерно – това, което експертите наричат „спредове“ – неминуемо възниква въпросът дали изобщо може да се говори за единна валутна зона, ако в рамките ѝ лихвените проценти са толкова различни. Съвсем основателно ЕЦБ се страхува от разпадане на еврозоната.

И точно тук започва опасността за България. Защото за покупките на държавни облигации от страна на ЕЦБ отговарят финансово всички страни от еврозоната – включително и България. С други думи: малка България ще носи съвместна отговорност например за дълговете на многократно по-голямата Франция, чийто кредитен рейтинг междувременно беше понижен от две международни рейтингови агенции.

По този начин еврозоната се е превърнала не само в дългов съюз – тъй като почти нито една страна вече не покрива критериите за стабилност – но и във фактическа инфлационна зона. При сегашните изключително високи равнища на държавен дълг, ЕЦБ има много ограничена възможност да повишава лихвите при нарастваща инфлация – което при нормални обстоятелства би било стандартният инструмент за борба с инфлацията. Но ако лихвите се повишат рязко, силно задлъжнелите държави ще бъдат икономически удушени – а това би могло да доведе до края на еврозоната.

Едновременно с това изкушението на всеки финансов министър в силно задлъжняла страна е огромно – да се „освободи“ от дълговете чрез инфлация. При годишна инфлация от например 5%, след 10 години една държава би могла да е заличила половината от дълговете си, без да е предприела никакви усилия. Много неща сочат, че именно този път е избран в рамките на еврозоната. А с присъединяването си към нея, България ще се откаже от всякакви инструменти да избегне подобен сценарий. Илюзия е да се вярва, че България би могла да предотврати подобно развитие, използвайки гласа си в Управителния съвет на ЕЦБ – това е по-скоро шега, достойна за карнавал.

Още нещо трябва да накара българите, които са на прага на историческо решение, да се замислят: в цялата история на човечеството няма нито един успешен опит за създаване на система с фиксирани валутни курсове – а валутен съюз, какъвто е еврозоната, още по-малко. Дори по-ранните опити в рамките на Европейската икономическа общност, предшественик на ЕС, се провалиха за кратко време. Последните два големи опита за валутен съюз в Европа – Латинският монетен съюз и Скандинавският валутен съюз – също напълно се провалиха, въпреки че при скандинавския случай участваха само три икономически сходни държави: Швеция, Дания и Норвегия.

Причините за провала навсякъде са едни и същи: липсата на общи държавни институции и свързаното с това разделение между парична и фискална политика. Същото важи и за еврото. В еврозоната има единна парична политика, водена от ЕЦБ, но няма единна фискална политика. Всяка държава си остава самостоятелна в бюджетната, данъчната и социалната си политика. Ако обаче една страна се откаже от това, тя практически би се отказала от своята държавност – а до такава степен никоя страна досега не е била готова да стигне.

И така, в исторически план винаги се е случвало точно обратното – всяка успешна валутна унификация е била предшествана от държавна унификация.

Два примера илюстрират това недвусмислено:

Първият е от Германия. Когато през 1871 г. Бисмарк основава Германската империя, на територията ѝ съществуват множество различни валути. Изминават години – чак до 1909 г. – докато младата германска държава въвежда обща валута: райхсмарката. Това показва ясно: едва наличието на общи държавни институции, които прилагат единна бюджетна, данъчна и социална политика, създава условията за въвеждането на обща валута.

Вторият пример е също толкова показателен: Чехословакия е била една държава и съответно – една валутна зона. Но когато Словакия и Чехия се разделят и разпускат съвместната си държавност, валутният съюз оцелява едва шест седмици. Причината: индустриално по-развитата Чехия отказва да извършва компенсаторни плащания, необходими за поддържане на общата валута.

Заслужава внимание и още един аргумент, често използван в случая с България: че присъединяването към еврото не било чак толкова голяма стъпка, защото левът и сега бил фиксиран към еврото. Но това твърдение пропуска същественото. Когато една валута е фиксирана към друга, този механизъм може лесно да бъде отменен – и за гражданите промените ще са минимални, тъй като те ще продължат да плащат с досегашната си валута – лева. Съвсем различна обаче е ситуацията, ако една държава вече е въвела еврото и иска да се върне към националната си валута.

Още през 2007 г. икономистът Бари Айхенгрийн посочи, че дори само намек от страна на някоя страна-членка за напускане на еврозоната ще предизвика опустошителен банков срив. Хората ще побързат да изтеглят спестяванията си и да ги преместят в по-сигурна валута. Такъв масов „банков побег“ би довел до вълна от банкови фалити и срив на финансовата система. Айхенгрийн заключава, че това процедурно препятствие прави напускането на еврозоната практически невъзможно. Дори и да не се споделя крайното му заключение, е ясно, че подобна стъпка би била изключително трудна, с огромни рискове.

Накрая може да се каже следното: няма нито една сериозна причина България да въведе еврото и да се откаже от своята доказала се валута. Икономическите обещания, с които бе рекламирано въвеждането на еврото преди 25 години, не се сбъднаха. И няма никакви основания да се смята, че в случая с България резултатът ще е различен. Рисковете са значителни, защото конструкцията на еврото съдържа фундаментални слабости. А и цялата историческа опитност говори срещу присъединяването към валутен съюз.

И накрая едно важно уточнение: аргументът, че Брюксел искал България да приеме еврото, е напълно ирелевантен. Българите са напълно способни сами да решат какво е правилно за тях.