Накъде върви Арабската пролет?

<p><strong>Големият проблем пред арабската общност е, че смяната на авторитарните режими не е цел</strong>,</p> <p>тя е средство, чрез което гражданите се опитват да осигурят за себе си едно по-добро бъдеще. Но не знаят как и затова вероятността от провал е изключително голяма, а може би направо предопределена.</p> <p>От една страна, те трябва да компенсират историческото си изоставане, най-малкото за да могат да извоюват собствена ниша в глобалния свят, от друга обаче, те се опитват не просто да съхранят културната си идентичност, а я превръщат в обект на свръхценност. Сблъсъкът между стремежа за уникалност и универсалност детонира основите на арабските общества.</p> <p>Не бива да се забравя, че Арабската пролет избухна от самозапалването на един беден тунизийски студент, който бе лишен от възможността за социално развитие. Неговата съдба се оказа олицетворение на положението на огромната част от арабското население и затова се превърна в кауза на едно огромно множество.</p> <p><strong>Но тази кауза е обречена. </strong></p> <p>Независимо от политическите характеристики на властта икономическите закони са железни и е повече от наивно да се смята, че промяната в Близкия изток ще доведе до подобряване на материалното положение на хората там. Дори напротив, бурните обществени процеси водят както до свиване на вътрешното предлагане и потребление, така и до бягство на чуждите инвестиции. Това тепърва ще рефлектира върху реалния живот и ще завихря перманентно социално недоволство. Наскоро самите власти в Тунис обявиха, че след свалянето на стария режим, безработицата се е повишила с 18 на сто.</p> <p>Този процес ще бъде придружен от деградация на социалната инфраструктура, което ще породи най-малкото два ефекта. Първият, което вече и видим днес, е</p> <p><strong>радикализацията на исляма</strong>.</p> <p>Съвременните трудности пред които са изправени арабските общества все повече се представят като резултат от отклоняването от религиозните норми. Тоест ще се отключи процес, при който кризите ще предизвикват появата и официализирането на все по-крайни обществени настроения.</p> <p>Дори в днешния египетски парламент движението "Мюсюлмански братя" играе ролята на политически център. Около една трета от депутатите принадлежат към крайни салафитски групировки. Дебатът за бъдещата конституция на страната се води не около въпроса дали републиката трябва да има светски или религиозен характер, а доколко да е религиозна.</p> <p>Вторият ефект, засега невидим, е отключването на</p> <p><strong>процес на идеализиране на бившите режими,</strong></p> <p>в който се таи споменът за загубените социални придобивки, като образование и здравеопазване, за сметка на нарушения социален и йерархичен ред. В Либия дори е налице географско разделение при интерпретацията наследството на Муамар Кадафи. Ако Бенгази олицетворява бунта срещу тиранията, то районът на Бани Уалид е почти недокоснат от промените. Една евентуална смяна на режима в Сирия също ще изведе на преден план конфесионалния и регионалния антагонизъм.</p> <p>Бездната между привържениците на отминалия арабски социализъм и задаващото се ислямистко бъдеще ще синтезира такова гражданско противопоставяне, че</p> <p><strong>Арабската пролет сигурно ще бъде началото на една перманентна гражданска война.</strong></p> <p>При това може да се породи уникална политическа ситуация, при която всяка една групировка ще се стреми да бъде не на власт, а в опозиция и дори въоръжена опозиция.</p> <p>Когато се говори за арабския свят, трябва да имаме предвид и демографската му структура. Големият естествен прираст на населението не просто &bdquo;изяжда&rdquo; ефекта от икономическия просперитет на макрониво, той предопределя наличието на една огромна, наелектризирана маса от млади хора, отчаяно търсещи перспектива. Тяхната енергия се превръща в стихия, способна да разруши всяко препятствие, което се изправи на пътя им. Твърде е възможно властващите да насочат тази енергия навън, за да не пострадат самите те, при това имат и необходимия външен обект, дори повече от един. Разбира се, това са Израел и Западът.</p> <p>В какво точно ще се изразява конфронтацията и какъв ще бъде нейния интензитет е все още неясно, но че на полето на идеологията и психологията тя се вече се води, е факт. Един пародиен филм, като &bdquo;Невинноста на мюсюлманите&rdquo;, едва ли би предизвикал подобен резонанс, ако не бе налице</p> <p><strong>априорното възприемане на Запада като враг на исляма</strong>.</p> <p>Без тази константа уравнението на арабското развитие просто не се получава. Без наличието на конфронтация с външен враг арабските общности биха се взривили от многобройните си вътрешни противоречия. Протестите заради филма далеч не са израз на маргинално политическо течение, а на всеобщо арабско настроение. Самият президент на Египет оправда поведението на протестиращите, като от трибуната на Общото събрание на ООН поиска накърняването на религиозните чувства да бъде криминализирано в световен мащаб.&nbsp;</p> <p>Глобалните и регионални сили, които имат влияние въху Близкия Изток, посрещнаха промените с надежда, но в момента като че ли са обзети безпокойство. Дори за такава сила, като Съединените щати, става все по-трудно да гради политическа стратегия. Промотирането на демокрацията в региона се превръща в геополитическо харакири. На мястото на васалния режим на Мубарак дойде една нова власт, която най-малкото е решена да направи преоценка на взаимоотношенията си с Израел. И доколкото сигурността на еврейската държава представлява есенцията на американската политика в Близкия изток, то</p> <p><strong>пред Вашингтон стои въпросът да направи пълна преоценка на ангажиментите си</strong></p> <p>в този район. И ако дори един Египет, който получава всяка година над три милиарда долара американска военно-икономическа помощ, излиза от котрол, не е трудно да си представим какво предстои при другите арабски &laquo;демокрации&raquo;.</p> <p>Само преди дни премиерът на Ирак посети Москва и сключи договори за оръжейни доставки за над 4 млрд.долара. По време на това посещение бе уговорено, че "Газпром" придобива правото да разработва находището Бадра, а "Лукойл" - Западна Курна. Американското &bdquo;наследство&rdquo; в Близкия изток все повече преминава в чужди ръце и това не може да не буди безпокойство в Държавния департамент. А това, че Вашингтон не е представил ясна стратегия за противодействие на този процес, говори, че или разбират колко е безнадежана ситуацията, или подходът за запазване на влиянието няма да се опира на публично декларираните принципи на американската външна политика и в този смисъл трябва да бъде &bdquo;скрит&rdquo; от обществеността. Речта на Обама в университета в Кайро може да е способствала да избухне Арабската пролет, но тя не е в състояние нито да води процесите, нито да ги контролира.</p> <p>Съеднинените щати губят влияние и от развитието на интеграционните процеси в арабския свят, феномен, с който не са се сблъсквали от времето на Насър. Появата на консолидирана власт в района на Персийския залив и Суецкия канал, контролираща добива на нефт, разполагаща с колосални валутни резерви и арсенал от модерно въоражение, би се превърнала в много по- голяма заплаха за САЩ и Израел, отколкото днес се възприема ядрената програма на Иран.</p> <p>Пасивността на администрацията на Обама към събитията в Сирия не е израз на нерешителност, а осъзнато поведение, което се основава на калкулация на рисковете. <strong></strong></p> <p><strong>Проблемът не е да бъде свален режима на Башар Асад, а налагането на мир след това.</strong></p> <p>Съединените щати са наясно с неспособността си да конструират нова политическа система на мястото на баасистката, която да не съдържа в себе си кълновете на реваншизма и ислямизма. Това, към което вероятно ще се насочат, е да подкрепят внимателно поривите за повече демокрация, да отлагат до последния възможен момент пряката намеса в събитията и да се опитат да остракират поне минимално екстремистките черти на днешната сирийска опозиция.</p> <p>Европейските страни също нямат особен повод за оптимизъм относно последиците от Арабската пролет. Свикнали да следват американския фарвартер в Близкия Изток, днес те са изправени пред уникални предизвикателства, за чието преодоляване не разполагат с почти никакъв инструментариум. За тях проблематиката все повече се превръща от външнополитическа, във вътрешнополитическа.</p> <p><strong>Европа се провали в изграждането на мултикултурни общества</strong></p> <p>&nbsp;и затова сега прилича на скачен съд с арабския свят. Арабските имигранти започнаха да стават проводници на радикализма и тероризма и този факт ще има много изражения. Мнозина европейци имат усещането, че сблъсъкът на цивилизациите не е някаква далечна химера, а елемент от ежедневието им. Тя се случва на тяхната улица, в училището на децата им, в автобуса, с който пътуват. Културните различия между двата свята са така всеобемни, че опитът на единия да се защити, се възприема от другия като акт на агресия.</p> <p><strong>Арабите в Европа изградиха мрежа от социални, религиозни и културни организации,</strong></p> <p>които в своята съвкупност добиха образа на квази държава. Именно тези образувания радикализират своето поведение, веднъж вследствие на боражението сред членовете си и втори път, вледствие превръщането им в маши на чужди интереси. Местните европейци ясно усещат това и се страхуват от тези процеси, които ерозират собствената им държавност. Това ще засилва ксенофобските настроения, особено в Западна Европа, което пък допълнително ще наелектризира настроенията на мюсюманските имигранти.&nbsp;</p> <p>Засега не се наблюдава значима бежанска вълна към Европа, но имигрантският поток в средносрочен и дългосрочен план със сигурност ще се засили.</p> <p><strong>Настъпването на &bdquo;Ислямистка зима&rdquo; в арабския свят</strong>,</p> <p>ще принуди демократично настроените среди, националните и религиозните малцинства да търсят спасение навън. В краткосрочен план, Турция е в състояние да пренасочи бежанския поток от Сирия към България и Гърция, за да превърне този проблем в елемент от взаимоотношенията си с Европейския съюз.</p> <p><strong>Русия е другият играч в Близкия изток, който ще се окаже потърпевш от Арабската пролет.</strong></p> <p>Повечето наблюдатели акцентират върху загубата на влияние, която тя търпи в региона, вследствие на политическите промени. Наистина дълги години режимите в Багдад, Дамаск и Триполи се ползваха с благоволението на Москва и получаваха значителна военно- икономическа помощ. Но след разпадането на СССР, новата Русия просто нямаше потенциал да вкара своите приятели в някаква устойчива геополитическа схема.</p> <p>Лостовете за влияние на Кремъл в региона отдавна имат чисто ефимерен характер. Те се изразяваха в сключване на оръжейни сделки, които като правило не бяха заплащани коректно от клиента и Русия периодично се виждаше принудена да опрощава несъбираеми суми за милиарди долари. Извън тази процедура, трудно може да се открие в близкото минало момент, когато т. нар. приятелски режими да са защитили активно някакъв руски интерес. Москва не успя да накара нито един от тях да извърши дори някакъв жест от рода на това, да признаят независимостта на Абхазия и Южна Осетия. Така че в определен смисъл руската политика се осовбождава от един баласт, за чието съхраняване трябваше да плаща висока цена, без да има някаква полза. Базата в Тартус не е нищо повече от един складов район, който осигурява на руските кораби вода и гориво. Услуга, която руските ескадри могат да ползват и ползват във всяко европейско пристанище. Марсилия например.</p> <p>В някои аспекти</p> <p><strong>Русия дори има интерес от нахлуването на анархията в арабските страни.</strong></p> <p>Това води до повишаване цените на петрола (на които се държи путинската политическа система), прави невъзможно реализирането на газопроводни и нефтопроводни проекти в района, възникването на инкубатор на тероризъм и екстремизъм рефлектира демотивиращо върху поведението на Запада и, не на последно място, окарикатурява се самата идея за бунт срещу авторитаризма и диктатурата. Въпреки че на думи Москва се противопоставя решително на външна намеса, тайно се надява това да се случи. Путин едва ли би имал нещо против, една нова европейска коалиция да затъне в поредното геополитическо блато.</p> <p>Това би донесло на страната му най-малкото две конкретни ползи. Първо, руската дипломация ще се опита да изтъргува своя неутралитет, както направи при американската инвазия в Афганистан. Тогава администрацията на Буш възприе събитията в Чечня като част от световната война с терора, което легитимира силовия подход на Путин в международен план. Втората полза е, че отварянето на бойни действия на западни сили, в която и да е точка на света, дискредитира в очите на руското общество либералните и демократичните сили в страната. Руската имперска реакция получава довод за своето съществуване и успешно прокарва тезата си, че страната трябва да дири свой собствен път на развитие, за да не се превърне в следващата жертва на &bdquo;новите кръстоносци&rdquo;.</p> <p><strong>Реалните рискове за Русия лежат в съвсем друга плоскост.</strong></p> <p>На първо място, става въпрос не за загубата на приятели в Близлия изток, а за спечелването на врагове. С позицията си по Сирия, Москва влезе в остра конфронтация със Саудитска Арабия и Катар, две сили, които могат посредством финансовите си ресурси и религиозното си влияние, да разпалят сериозно сепаратизма и екстремизма в мюсюманските републики на Руската Федерация. Те най-вероятно вече го и правят. Преди броени дни в руската преса се появи информация, че в антитерористичните действия в Северен Кавказ отново ще бъдат задействани армейски части. Нещо, което не се е случвало от 2006 г. Очевидно това е отговор на засилената въоражена борба на местните сепаратисти и на формирането на все по- големи техни отряди, с които силите за сигурност не са в състояние да се справят сами.</p> <p>Втория голям риск пред Русия е географското разрастване на порива за политическа промяна сред мюсюманския свят. След арабския клон на мюсюманите, тюркския също може да помете своите управляващи режими. До какво ще доведе това в Средна Азия дори е трудно да си представим. Едно ново бойно поле ще се окаже много благодатно за новите муджихидински кадри, изковани в Сирия, Либия, Афганистан и къде ли още не. Руската държавност ще бъде поставена на изпитание, сравнимо с епохата на татарското нашествие или Втората световна война.</p>