- 10 Sep 2020
- 51
- 11
Четвъртък сутрин, „Тази сутрин“, телевизия bTV. Екрана изпълва Иван Костов с гърления си тембър, Ани Цолова и Виктор Николаев го слушат внимателно, докато изведнъж вторият решава да го прекъсне. Въпросът е прост и логичен: говорите за гафове в проведените избори за конституционен съдия, предупреждавате такива да не се случват при избора на главен прокурор, но тогава какво ще кажете за назначаването на Никола Филчев на този пост по ваше време?
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p>Костов – заяждайки се междувременно с водещия за израза „по ваше време“, заедно с това каза късо, кратко и категорично, по командирски: „Дистанцирам се от избора на Филчев. Признаха си тогава хората, които са го направили главен прокурор“. Хората, разбира се, и ние ги знаем и помним, особено ролята на Йордан Соколов, тогавашен председател на Народното събрание. Иван Костов обаче, разчитайки вероятно на късата памет на зрителите, спрямо въпроса на Виктор Николаев изигра ролята на 2/3 китайска маймунка: „Не чух и не видях!...“</p>
<p>Защото при отговора си бившият премиер всъщност съзнателно пропусна една важна особеност на политическото управление в България, която впрочем се сдоби с най-плътните си измерения именно при неговото властване („по ваше време“, както се изказа Николаев) – особеността, че българското правителство не е функция на българския парламент, а точно обратното – българският парламент е функция на българското правителство. Вярно, по Конституция държавата ни е „парламентарна република“, но в тази „парламентарна република“ изпълнителната власт е, която, образно казано, „коли и беси“. „Каквото каже премиерът! Настояваме за среща с премиера!“ – това не е специфика само на днешното управление, това е специфика на всички български управления след 10 ноември. А при Иван Костов, наречен вероятно тъкмо поради това Командира, тази специфика се превърна в норма. Кеворк Кеворкян се беше „стегнал” преди време от обвинението, че бил цензурирал Стоянка Мутафова, понеже казала, че най не харесва Стефан Стамболов като български политик. После й даде отново думата и тя разказа една чисто семейна история за тази вражда, но – ако оставим настрана фамилната неприязън, тя е донякъде права – точно Стефан Стамболов е, който вкарва „сопаджийството“ като аргумент в тукашните политически прения. Ако някой не ми вярва, нека се допита до Алековия Бай Ганю. Е, по аналогичен начин, Иван Костов вкара премиерското „командирство“ в българската политика, придаде/зададе му класическите измерения и сега, в лицето на Бойко Борисов, би трябвало да вижда не свой политически опонент, а свой политически имитатор. Линията „Тодор Живков-Бойко Борисов“ не е пряка, тази линия минава през Иван Костов…<br />Разлики обаче има, една от най-ключовите е абсолютната неспособност на Костов да си подбира „кадрите“. Затова няма как да се отрече от Филчев, както свети Петър се отрича от Иисус, та ако ще да се не три, а и триста пъти – просто не е само Филчев. Тук са и Евгений Бакърджиев, Йордан Цонев, Богомил Бонев, Христо Бисеров, Димитър Абаджиев, Емануил Йорданов… Тази неспособност може да се обясни по много начини (от нарочно подбиране на хора, или интелектуално по-долу от теб, или нравствено уязвими, до несъзнателно доверяване на хора, които повече те ласкаят, отколкото ти противоречат), но – така или иначе – няма памет, толкова къса, че да не съхрани неумелите и нескопосни кадрови решения на Иван Костов. Колкото и той да се „дистанцира“…<br />Прочее, разговорът в „Тази сутрин“ беше озаглавен „Интриги вдясно“. Което веднага ни насочва към въпроса: след като Иван Костов участва под сянката на това заглавие, значи ли, че той е един от основните интриганти вдясно? Като гледам какво стана в СДС – мисля, че да…</p>
