Кой е десен в Цариград?

<p><span><strong>Текстът, който публикуваме тук, е написан през 2008 г.</strong></span></p> <p><span><strong><br /></strong></span></p> <p><span><strong><br /></strong></span></p> <p><span><strong><br /></strong></span></p> <p><span><strong>І. Кой е десен в Цариград?</strong>&nbsp;</span></p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p><span>През 1805 г. един цариградски християнин е <strong>десен</strong>, ако е верен поданик на султана, посещава службите на Патриаршията, говори и чете не само турски, но и гръцки, глава е на патриархално семейство и не желае да променя местожителството си. Иначе у дома си той може да говори и български език. Това е езикът на неговите предци и като консервативен човек цариградчанинът съхранява и него. Той е десен и е удовлетворен от живота си в Империята.</span></p> <p><span>Към 1835 същият християнин, ако продължава да е десен, вече не е толкова доволен. Вече има независима Гърция и автономна Сърбия. Доскоро той е посещавал най-авторитетния православен храм в тази част на света (в областта на гръкоезичното православие). И все пак този храм не е център на религиозния живот в града, и монархът, когото десният цариградски християнин иначе подкрепя, не посещава този храм. В Гърция и Сърбия обаче вече има монарси-християни, и жителите на Атина и Белград посещават храма, който и техният монарх посещава. Вярно, това не са центрове на империи, но там християнството е първа религия. Християните не са малцинство. Те са изцяло пълноправни, а цариградчанинът затова е десен, защото като гръкоезичен християнин е бил пълноправен, доколкото това е било възможно. Той затова и подкрепя султана. Но от гледна точка на гражданите на новите държави той не е пълноправен. Това наврежда на неговото самочувствие на имперски поданик-столичанин и му създава усещането, че трябва да се бори за права. Така той става <strong>ляв</strong>.</span></p> <p><span>Освен това официален език в Гърция е гръцкият, а в Сърбия - сръбският, който е славянски. Оказва се, че и двата езика, които цариградският християнин смята в известна степен и за свои (защото ги разбира и са езици на православни християни), някъде са официални държавни езици - а в Цариград не са. Ако сметне, че трябва да се бори, за да постигне тези права в Цариград, той ще бъде <strong>екстремист</strong> (султанът няма доброволно да направи империята християнска и да възприеме официален език, различен от турския). Ако се бори просто за да стане равноправен с турците (и мюсюлманите), той ще бъде ляв. Освен това той трябва вече да се бори и за равноправие, или поне за равен престиж, не само с турците, но дори и с цариградските гърци и сърби - защото те вече имат държава някъде, макар и да не живеят в нея, а той, който говори у дома си на български, няма. От гледна точка на сърбите и гърците - и на тези в Цариград, и още повече на тези в новите държави - той не е пълноправен гражданин на никоя страна. Следователно той не може да остане такъв, какъвто е (християнин с домашен език български) и бъде десен.</span></p> <p>&nbsp;</p> <p><span>Но дори и да се премести в новооснованите държави, той пак трудно ще бъде десен, защото няма да има позицията, която е имал доскоро в Цариград. Той е бил в елита на гръкоезичното православие, а сега няма да бъде - защото матерният му език не е гръцки, език на независима държава. Сръбското православие пък не е толкова авторитетно като гръцкото, при това той е привикнал на служби на гръцки. И още нещо - десният не би трябвало да се мести. Ако се мести, това вече значи, че е загубил статута на пълноправен.&nbsp;</span></p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p><span><strong>ІІ. Дясното в новите православни държави</strong></span></p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p><span>Десният трябва да бъде подобен на своя монарх в религията, езика и патриотизма (ако държавата е национална - и в национализма). Цариградският християнин обаче е далеч от монарха на своята държава в религията; родният му език е друг; също и националността му.&nbsp;</span></p> <p><span>(Селянинът, докато е на село, не е нито ляв, нито десен, защото той не се интересува от управлението на държавата и не гласува. Ако започне да гласува и да предпочита партии, той вече не е селянин, а фермер. Декласираният - скитник, умствено неразвит, алкохолик и пр. също не е нито ляв, нито десен, тъй като той не мисли за обществен живот. Монахът - също).&nbsp;</span></p> <p>&nbsp;</p> <p><span>При основаването на нова държава десни са онези граждани, които одобряват съществуването й и притежават свойствата, с които тя самата се отличава от повечето държави. Ако населението е християнско и най-влиятелната църква е православна, а държавата - национална (а не империя), десният ще бъде <strong>православен, патриот</strong> (умерен националист, защото като десен не е екстремист, тъй като е <strong>консервативен</strong>), монархист (защото и монархът е гарант за православието и единството на нацията, и не е екстремист) и родният или предпочитаният му <strong>език </strong>съвпада с официалния език на държавата.</span></p> <p><span>Всичко, което му пречи да бъде пълноправен и което той смята, че може да промени, ще го насочва към левите - защото ляв е онзи, който се стреми към равноправие.</span></p> <p>&nbsp;</p> <p><span>Ако той, примерно, се смята за беден и поради това е неудовлетворен; и припише бедността си на нередности в държавата, и прецени, че чрез политическа активност - негова или на партия - положението му може да се промени, той би бил <strong>ляв</strong>. Ако обаче не вярва, че това може да се промени с обикновена политическа активност (законодателни промени, контрол върху институциите) и все пак желае промени, той може да стане екстремист.&nbsp;</span></p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p><span><strong>ІІІ. Екстремизъм и национален нихилизъм</strong></span></p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p><span>Ако гражданинът на държавата мисли, че тя е вредна и ненужна било за населението й като цяло, било за една важна част от населението, било за самия него и близките му - и поради това би било добре за изчезне, а територията й да бъде разпределена между други държави - той е екстремист.&nbsp;</span></p> <p>&nbsp;</p> <p><span>Причина за идващия отляво екстремизъм са тези препятствия пред постигането на права или придобивки, които непълноправният (или изобщо лишеният от нещо) е сметнал за непреодолими чрез обикновена политическа или обществена активност. Идващият отдясно екстремизъм се познава по това, че той лишава граждани от вече постигнати права (десният, тъй като е консервативен, не прави това). Същевременно той отнема права, които се смятат за естествени.</span></p> <p><span>Десният, след като е консервативен, трябва да преценява външнополитическите дела на държавата с оглед на опазването на даденото положение - преди всичко на основните белези на държавата, в която той е пълноправен и се чувства удовлетворен. Най-важни са религията, езикът и съгласието относно &ldquo;народността&rdquo; - защото те са станали основание да възникне държавата. Даденото положение не бива и не може да се опазва с екстремистки мерки, защото те предизвикват екстремистка реакция. Десният би оправдал такива мерки, само ако са неизбежни (както при война). При това положение той ще настоява за съюз с държави, които ще гарантират религията, езика и &ldquo;народността&rdquo;. Тези държави или съюзи би трябвало да са достатъчно мощни. Поради това десните в България имат добро основание да бъдат проруски ориентирани, стига в самата Русия да не се отричат принципите на &ldquo;дясното&rdquo;. Точно това се случи в началото на ХХ в., заради атеизма и екстремизма във вътрешната и външната политика на дошлия на мястото на Русия Съветски съюз.</span></p> <p>&nbsp;</p> <p><span>Националният нихилист е екстремист, тъй като той отхвърля нещо, което не може да бъде преодоляно с обикновена политическа и обществена дейност. Ако действа според думите си, националният нихилист би трябвало или 1) да емигрира колкото се може по-скоро, или 2) да излезе от обществения живот (да стане скитник или поне монах в друга етническа среда), или 3) да промени своята националност, или 4) да отрича самата идея за националност, или 5) да се присъедини към движение, проповядващо ограничаване на правата на основание народност. При 5) би било нелогично той да продължи да се представя за принадлежащ към народността, чиито права следва да се ограничат.&nbsp;</span></p> <p><span>Националният нихилизъм, също като агресивният национализъм (нацизъм) е несъвместим с християнството.</span></p> <p><span>Онези, които са се преместили по своя воля, а не поради преследване, в друг град или държава, със самото си преместване са удостоверили, че не са десни. Защото са се преместили с цел да придобият нещо, което са нямали. Ако след преместването не са открили законен начин да го придобият, но продължават да го желаят, те придобиват склонност към екстремизъм.</span></p> <p><span>Ако човек желае нещо, което не може да определи, но се чувства неудовлетворен от отсъствието му, и упреква за това &ldquo;външния свят&rdquo;, то той иска от обществото нещо, което не би могъл да получи според действащите правила, или чрез ненасилствената им промяна (тъй като не знае какво е то). Поради това той губи интерес към обществения живот такъв, какъвто го е заварил. Би могъл да напусне обществото или да се декласира; но би могъл и да добие склонност към екстремизъм (или към криминални престъпления).</span></p> <p>&nbsp;</p> <p><span>Мнозина граждани в днешна България са възприели мнението, че ако някой е прозападен (цени изобщо &ldquo;западното&rdquo;), той би трябвало да е десен. Ако приемем понятието &ldquo;десен&rdquo; както беше определено в началото, ще се окаже, че не само последните 20 години, но и от самото възстановяване на България като държава, от западна Европа и Америка към нас идват главно леви влияния (друга религия, или по-скоро индиферентност към религията на основание религиозна свобода и търпимост; различни езици, и особено един от тях, който не е български, нито славянски, на какъвто служи тук Църквата; всякакви предложения за преместване (&rdquo;мобилност&rdquo;); дискредитиране на патриотизма (чрез смесването му с нацизма); индиферентност към семейството, узаконяване на особени семейни и сексуални отношения).</span></p> <p>&nbsp;</p> <p><span>Но в сравнение с промените, дошли преди 60 години от Съветския съюз, и особено с начина на въвеждането им, Западът изглеждаше консервативен.</span></p> <p>&nbsp;</p> <p><span>*</span></p> <p>&nbsp;</p> <p><span>Възможно е някой да е имал двама дядовци и две баби от една националност (най-малко да не са отричали националността си), а самият той да бъде от друга. Това значи, че националността може да се избира. Защото тя е няколко неща - език, гражданство, самосъзнание, а към тях се прибавя и наследството - националността на предците. Така че човек може да промени гражданството си, да заговори друг език и да избере самосъзнание. Не може да промени само националността на предците, но пък тя е нещо, за което той не носи отговорност.</span></p> <p>&nbsp;</p> <p><span>Ако обаче човек изразява неудовлетворение от националността си, без да избира друга, той е малодушен и при това хитрува. Защото малодушието е неспособност за вземеш решение с ума си и да го осъществиш с волята си. Щом изразяваш неодобрение, откъде имаш мнението си, ако не от ума си? Ако умът ти не одобрява нещо, което можеш сам да промениш, защо не го променяш?</span></p> <p><span>Такъв човек хитрува, защото той заема средищно положение и изчаква да види кой ще надделее, за да се присъедини към него. Таков поведение се презира и при езичниците - Солон го е забранил (Плутарх, <em>Солон</em>&hellip;). Ако надделеят другородците, ще каже - е, аз винаги съм бил противник на този народ (на своя народ). Ако пък надделее народът му, ще каже - е, аз упреквах лошите, но аз съм си роден тук, от майка и баща такива.</span></p> <p>&nbsp;</p> <p><span>Така е и с вярата в Бога - не всеки безбожник казва открито, че е безбожник, не всеки еретик и не всеки разколник. Той премълчава, за да види какво ще стане и тогава да реши към кого да се присъедини. Тези хора са лицемери. За тях Давид казва: <em>Нечестието на беззаконника говори в сърцето ми: страх Божий няма пред очите му, защото той се лъсти в очите си, че уж търси беззаконието си, за да го намрази; думите на устата му са неправда и лукавство; той не иска да се вразуми, та да върши добро</em> (Пс 35:1-4)</span></p> <p>&nbsp;</p> <p><span>*</span></p> <p>&nbsp;</p> <p><span>Национализмът, който заобикаля вярата в Бога, е вид идолопоклонство. &ldquo;Нацията&rdquo; е идол. Тя е изображение на народа като езическо божество, чрез което той ще се покланя на собственото си величие и на собствените си желания. Така той бива измамен, че може да има друга мисия освен тази, да участва в Църквата, да я следва и така да спасява всеки човек.</span></p> <p><span>Но и националният нихилизъм не е по-добър, ако не е свързан с вяра, или ако му липсва любов. На пръв поглед той прилича на бунт срещу идола. Но ако човек не познава Бога, за какво му е бунтът срещу идола? Какво ще сложи на мястото на счупения си идол, освен друг идол?&nbsp;</span></p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p><span><strong>ІV. Срещу България и Русия</strong></span></p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p><span>Омразата и охулването на България, идващи &ldquo;отвън&rdquo;, са поне от две места. Вътрешната омраза и агресивност се опират на тези места.</span></p> <p>&nbsp;</p> <p><span>На европейско равнище те идват от противниците на Русия, тъй като България е стар приятел на Русия и ще остане такъв. Умишлено казвам &ldquo;приятел&rdquo;, а не &ldquo;съюзник&rdquo;, тъй като в много случаи България не е била военен и политически съюзник на Русия - и сега не е. Сред противниците първа е Англия, а после и съседите на Русия (като Полша). За тях приятелите на Русия са също толкова ненавистни, колкото и тя.</span></p> <p>&nbsp;</p> <p><span>На Балканите те идват главно от Гърция. Поради постоянната руска подкрепа и възможността за временни съюзи с други страни (Германия, Турция), България е неизбежен и явно непреодолим противник. В последните години към това се прибави и връзката й с независима Македония.</span></p> <p><span>И още - България се отдели от Цариградската патриаршия.&nbsp;</span></p> <p><span>Враговете й говорят за нейната бедност, &ldquo;изостаналост&rdquo; &ldquo;нецивилизованост&rdquo;, &ldquo;несвободност&rdquo;, а това е същото, което се казва и за Русия.</span></p> <p>&nbsp;</p> <p><span>Вътрешните врагове повтарят това, което се казва от външните и разчитат на тях.</span></p> <p><span>Ако са русофоби, те хвалят Англия и Америка, а също и &ldquo;Европа&rdquo;. Те най-често са атеисти, а ако не, тогава са протестанти. Говорят за &ldquo;цивилизованост&rdquo; и са склонни към сребролюбие.</span></p> <p><span>Ако са от православните среди, стават гръкофили и повтарят това, което се казва в Гърция. По необходимост и те са русофоби. Говорят за &ldquo;духовност&rdquo; и са силно честолюбиви.</span></p> <p>&nbsp;</p> <p><span>И двете групи еднакво не обичат Българската Православна Църква, а за Руската не искат и да чуят. Едните - &ldquo;прозападните&rdquo; - почти нищо не знаят за нея, и затова казват, каквото се казва и за Руската - че &ldquo;поповете&rdquo; са или агенти на КГБ или обикновени смотаняци.</span></p> <p><span>Другите имат повече впечатления, защото самите са православни, но са твърде горди, за да се чувстват добре в нея. Макар че са присъствали на служби, където се произнася молитва за българския народ, и където той се нарича благочестив и православен, те непрестанно говорят за &ldquo;бездуховността&rdquo; и всестранната негодност на този народ и така злословят и срещу собствените си родители - вж. Матей, 15:4. Освен това те са забравили, че православният е не само не-католик и не-протестант, но е и християнин. А Бог е казал: <em>идете, научете всички народи</em>&hellip; - което значи, че пред Него всички народи са равни.</span></p> <p><span>Сребролюбието и гордостта обаче съдействат на невежеството и водят към отстъпничество (вж. житието на св. мъченик Никифор, 9 февруари)</span></p> <p>&nbsp;</p> <p><span>*</span></p> <p>&nbsp;</p> <p><span>&ldquo;Демократично настроените&rdquo; са про-западните и про-англо-американски настроени. &ldquo;Патриотично настроените&rdquo; много често са атеисти и поради това нацисти. Дори да разчитат на Русия, то е на нацистка основа (може славянофилска, което е същото).</span></p> <p>&nbsp;</p> <p><span>Православните, говорещи за &ldquo;духовност&rdquo; и наред с това за &ldquo;народопсихология&rdquo; трябва да разберат, че твърдението &ldquo;този етнос е бездуховен&rdquo; не е като твърдението &ldquo;Черешите узряват през май&rdquo;. Защото всеки може да провери, или поне знае как да провери кога узряват черешите. Освен това е ясно защо човек се интересува кога узряват черешите - защото иска да ги обере, продаде и изяде. Но кой е проверил твърдението &ldquo;този етнос е бездуховен&rdquo; и как? После, каква е причината то да се изрича? Явно не е заради телесна потребност, както с черешите. Тогава дали е заради любов към ближния или заради друга Божия заповед? То е просто нехристиянско, защото няма никаква подкрепа в Писанието. Когато Господ казва <em>този зъл род</em> (Матей, 12:45), Той не говори за всички евреи, нито за всички юдеи - защото и собствените Му апостоли и мнозина пророци и праведници са евреи и юдеи.</span></p> <p><span>А апостол Павел казва дори: <em>Бих предпочел самият аз да бъда отлъчен от Христос заради братята си, мои сродници по плът&hellip;</em> (Римляни, 9:3).</span></p> <p>&nbsp;</p> <p><span>Когато един православен християнин започне да злослови срещу своя народ, това е началото на отделянето му и от Църквата, с която е свързан този народ. Защото той не би трябвало да се присъединява към молитвите й към Бога за благословение на народа и държавата му. Тя е там, за да се грижи за народа - за спасението на всяка отделна душа. Но как да се грижим за някого, когото не обичаме? А възможно ли е да обичаме някого, при положение, че злословим срещу него?</span></p> <p><span>Ако православният християнин злослови срещу народа си, то той не би могъл да съдейства нелицемерно на делата на Църквата, която обгрижва този народ. Тогава той би трябвало да се отдели от тази Църква.&nbsp;</span></p> <p>&nbsp;</p> <p><span>Някои може би си мислят, че нищо не пречи човек да се отдели от една православна Църква и да премине към друга. Но това не би могло да е вярно. Още правилата на Съборите забраняват самоволното местене на клирици от една епархия в друга. Някой ще каже - добре, но аз не съм клирик, а мирянин. Защо да не се причастявам в друга Църква?</span></p> <p><span>Нека да е мирянин - но каква е причината за местенето му все пак? Ако е лична - не харесвам този или онзи свещеник, или нещо в храма не е добре, това е обяснимо и допустимо. Но тогава човекът сменя не Църквата, а само храма. Ако нещо в храма трябва да се промени, това не е негово задължение, а на епископа. Но как може някой &ldquo;да не харесва&rdquo; цяла Църква? При това не еретическа, а такава, която е в пълно общение с цялото световно Православие? Това е все едно да намразя целия си народ, включително и родителите си, защото съм се скарал със съседа.</span></p> <p><span>Ако си въобразя, че мога &ldquo;да не одобрявам&rdquo; някоя православна Църква - все едно дали е моята или някоя друга - това значи, че аз сам взимам решение, което може да вземе само всеправославен събор - да прекрати общение с някоя от Църквите. Но какъв съм аз, че да взимам такова решение? И ако все пак го взема за себе си, това означава, че се противопоставям не просто на една Църква, но на всички. Така аз, мислейки, че се отделям само от една Църква (защото &ldquo;не я харесвам!&rdquo;), се отделям от цялото Православие.</span></p> <p>&nbsp;</p> <p><span>*</span></p> <p>&nbsp;</p> <p><span>Ако България изобщо ще съществува, то е като държава, опазваща истината (защото има православна Църква). Но тази държава не може да бъде опазена без подкрепа на една много силна армия, каквато е руската. Наред с това нейната история има смисъл като история на държава, в която истината придобива нов език (<em>Хора, които Бог придоби</em> - 1 Петър, 2:9). Оттогава на този език непрекъснато се служи на Бога в много храмове и почти до края на света - имам предвид, че се служи до границите на Япония и Корея, чрез Руската православна църква, и из цяла Северна Америка, чрез Американската православна църква.</span></p> <p>&nbsp;</p> <p><span>*</span></p> <p>&nbsp;</p> <p><span>В България по време на комунизма имаше множество &ldquo;руски гимназии&rdquo;. Училите в тези гимназии и досега живеят със заблуждението, че са руски възпитаници. Според тях, след като гимназията се е наричала &ldquo;руска&rdquo;, от това следва, че там се е разпространявала руската култура.&nbsp;</span></p> <p>&nbsp;</p> <p><span>В действителност това бяха съветски гимназии. Общото с Русия беше, че се преподаваше на руски, споменаваха се имена на руски писатели и се четяха някои техни книги. Останалото обаче беше като в другите училища. Трябваше да се покаже, че руснаците, жители на една голяма, но доскоро нещастна и изостанала страна, а самите те добри, но непросветени хора, благодарение на комунизма са станали много по-добри, несравнимо по-умни и напълно щастливи. Че най-хубавото в Русия е &ldquo;нейният&rdquo; комунизъм и че смисълът от съществуването й е бил точно в това - да стане дом на комунизма. На Русия (като уж предшественик на СССР) се приписваше, като някаква велика заслуга към човечеството, укрепването и разпространението на комунизма - тъй като той там бил победил, защото руският народ не можел повече да търпи &ldquo;царизма&rdquo;. Темата за Църквата в Русия беше оставена настрана, а относно царете ставаше ясно, че въпреки някои отделни заслуги на отделни царе (Александър ІІ, освободител на България), те всъщност са пречели на естествения път на страната към комунизма, тиранизирали народа и интелигенцията му, и затова заслужено са били &ldquo;свалени&rdquo;.</span></p> <p>&nbsp;</p> <p><span>Покрай всичко това трябваше да се направи и изводът, че на руския народ предстои полека-лека да се слее с останалите народи в голямата съветска държава, където всички ще бъдат еднакво щастливи благодарение на комунизма.</span></p> <p><span>Обучаемите не повярваха на всичко това, но някои неща възприеха - примерно, че Русия наистина е била много изостанала в сравнение с &ldquo;развития&rdquo; Запад, че е било нормално тя да се комунизира, че интелигенцията й е била похвално напредничава за времето си и че като цяло това, което е станало там, е също толкова хубаво (дори много по-хубаво) от станалото във Франция 130 години по-рано.</span></p> <p><span>Мнозина, затрупани под тази планина от лъжи и клевети, никога не узнаха, че в началото на ХХ в. държавата Русия е била разрушена, а на нейно място е била основана атеистичната империя СССР. Сякаш на никого не правеше впечатление, че е премахнато самото име на държавата. Не е ли очевидно, че името &ldquo;РСФСР&rdquo; има толкова общо с &ldquo;Русия&rdquo;, колкото &ldquo;ФИРОМ&rdquo; - с &ldquo;Македония&rdquo;? Когато град Рим завладява държавите около Средиземно море, той не си сменя името на СПКвР (сенатус популускве романус). Остава си Рим. И още - комунизираните държави извън СССР запазиха поне имената си. Казвам го във връзка с мнението, че СССР бил една разширена и немонархическа Русия.</span></p> <p>&nbsp;</p> <p><span>Така че през ХХ в. руснаците бяха поробени телесно и духовно повече от всеки друг християнски народ. Църквата им беше почти напълно унищожена. Катастрофата беше подобна на иконоборското столетие във Византия и на монголското нашествие в самата Русия през ХІІІ в.</span></p> <p><span>През ХІІІ в. Константинопол беше превзет, Русия - победена, а старите патриаршии бяха в мюсюлмански земи - самите тези страни пък бяха застрашени от още по-свирепите езичници-монголи. Тогава свободни и православни държави бяха само България и Сърбия, заедно с няколкото европейски и малоазийски парчета от Византия. През VІІІ и началото на ІХ в. пък, при императорите-иконоборци, само Рим беше независим и православен.</span></p> <p><span>Така и през ХХ в. цялото православие беше притиснато от гонения, някъде по-меки, като в България, другаде съвършено брутални - като в Русия. Единствено в Гърция и тук-там на Запад (РЗПЦ, Американската Православна Църква) Църквата беше донякъде на спокойствие.</span></p> <p><span>В края на ХХ в. Руската държава се възстанови, тъй като Църквата й оживя, въпреки ужасяващото 70-годишно гонение. Клеветите обаче не престават и сега (&rdquo;Църквата е КГБ&rdquo;). Сякаш трябва да се докаже, че комунистите са създали Руската православна църква.</span></p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p><span><strong>V. За свободата</strong>&nbsp;</span></p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p><span>Всеядният безбожен либерализъм хитроумно се противопоставя на аскетичния безбожен комунизъм. Казва се: При комунизма много неща бяха забранени, а сега те са позволени - следователно хората са свободни.</span></p> <p><span>А какво е свободата? Повече магазини и опаковки, повече пътуване, повече вестници? Сега с Интернет има и повече възможности за изказване. А има ли нещо общо свободата с истината?</span></p> <p><span>Либерализмът се противопоставя на комунизма по още един начин - че &ldquo;всеки има право на мнение&rdquo;. Защото комунизмът настоявал на &ldquo;една&rdquo; истина и така поробвал хората. Либерализмът пък не настоявал на &ldquo;една истина&rdquo; и следователно освобождавал хората.</span></p> <p>&nbsp;</p> <p><span>Да, комунизмът претендираше, че казва истината, и я разпространяваше насилствено, но неговата &ldquo;истина&rdquo; беше лъжа.&nbsp;</span></p> <p><span>Човек може да се противопостави на насилствено разпространяваната (и представяна за истина) лъжа не като се отрече от истината завинаги (за да не го излъжели пак!), а като я защити.</span></p> <p>&nbsp;</p>