- Автор: Иван Кръстев
- 16 Яну 2026
- 3068
- 46
Автор: Иван Кръстев, сътрудник-редактор на Financial Times, председател на Центъра за либерални стратегии и научен сътрудник в IWM във Виена.
Държави, които някога възприемаха американския успех като свой собствен, днес гледат на САЩ като на противник, а на Пекин – като на модел за подражание
Светът не остана особено впечатлен, когато Доналд Тръмп предприе тарифната си офанзива; това, което наистина привлече вниманието, беше фактът, че Китай, под ръководството на Си Дзинпин, успешно отвърна на удара.
„Без Студената война какъв е смисълът да си американец?“ – подмята героят на Джон Ъпдайк Хари „Заека“ Ангстръм, осмивайки мисионерския плам и чувството за морално превъзходство на своята страна. „Заека“ – бял представител на средната Америка, чрез когото Ъпдайк проследяваше промените в американската култура и политика – вероятно би гласувал за Доналд Тръмп на последните избори.
Американци и неамериканци отдавна са уморени от десетилетия двойни стандарти и либерално лицемерие, излъчвани от Вашингтон. Именно затова опитът на Джо Байдън да възкреси борбата от Студената война между демокрации и автокрации след нахлуването на Путин в Украйна се провали толкова зрелищно. Агресивното санкциониране на Русия от страна на Вашингтон доведе до това (демократична) Индия първоначално рязко да увеличи покупките си на руски петрол, докато (демократична) Южна Африка едва не застана на страната на Москва в това, което Путин представяше като „антиимпериалистическа“ борба.
Появата на Доналд Тръмп беляза края на лицемерието и морализаторството и началото на нов вид брутализъм и откровеност в американската външна политика. Край на декорациите; край на внимателно калибрираните изявления.
При липсата на ограничения вече няма нужда от декоративна дипломация. Както обичаше да казва спортният коментатор Хауърд Козел, време е „да се казва както е“. Преди Тръмп, когато Америка атакуваше държава, богата на петрол, Вашингтон твърдеше, че става дума за демокрация или сигурност, макар мнозина да подозираха, че става дума за „черното злато“. Днес американският президент е първият, който настоява, че е атакувал Венецуела заради петрола ѝ; вече няма никакъв претекст за демокрация.
Но краят на лицемерието не означава непременно, че Америка ще стане по-уважавана.
Наскоро публикувано глобално проучване на общественото мнение, поръчано от Европейския съвет за външна политика (проведено преди „специалната операция“ на САЩ във Венецуела и преди масовите протести в Иран), показва, че още през първата година от втория мандат на Тръмп все повече хора вярват, че и без това внушителното влияние на Китай ще нараства – и че това е добра новина за собствените им държави и за света като цяло. С други думи, Тръмп може и да е разтърсил планетата, но светът се влюбва в Китай.
Причините за това трудно могат да бъдат наречени загадка. Много от новите почитатели на Пекин притежават китайски електромобил, имат монтирани китайски соларни панели на покривите си, използват DeepSeek и гледат децата си как играят с играчки, произведени в Китай. Освен заплашителните военни учения около Тайван и в Южнокитайско море, Китай демонстрира и ясно изразен пацифизъм, като не извършва настъпателни военни операции извън онова, което счита за свои граници.
Макиавели прочуто отбелязва, че за всеки владетел е по-добре да всява страх, отколкото да бъде обичан, ако не може да бъде и двете. Ако това е вярно, хората би трябвало да стават по-благосклонни към Америка на Тръмп. Защо тогава постоянната демонстрация на американска мощ от страна на Тръмп не носи дивиденти?
Причината може би е в това, че когато си силен, хората обръщат внимание едва когато тази сила започне да се пропуква. Светът почти не се впечатли от тарифната офанзива на Тръмп; това, което направи впечатление, беше, че Китай успешно ѝ се противопостави. Америка демонстрира поразителна военна мощ във Венецуела, но това беше очаквано; онова, което хората забелязаха, е военният провал на Русия в Украйна.
Хората забелязват и кой на кого завижда. А не е тайна, че Тръмп завижда на Китай – и че, за негово огорчение, това чувство не е взаимно. Американският президент фантазира за мащаба на китайската индустриална мощ до такава степен, че вече практикува държавен капитализъм по китайски модел. Сякаш Тръмп е загубил доверие в собствената политическа и икономическа система на страната си. Както гласи поговорката, имитацията е най-висшата форма на ласкателство – а днес именно Вашингтон имитира Пекин.
Силата поражда подчинение и конформизъм – но не и лоялност. Силните не бива да очакват солидарност, когато мощта им започне да отслабва. Тръмп убеди много американски избиратели, че „Америка на първо място“ означава „Америка сама“. Но ако си готов да защитаваш единствено онова, което притежаваш, не бива да се изненадваш, че едва 16 процента от европейците смятат Америка за съюзник, а 20 процента вече я възприемат като съперник или противник. Силата на идеологическите съюзи е в това, че ти обещават подкрепа, когато изглеждаш слаб. Когато американският президент не вижда съществена разлика между демокрация и автокрация, трудно може да виним хората, които не се страхуват от Китай и не застават на страната на Америка.
Америка победи в студената война, защото настояваше не просто да бъде силна, а да бъде различна. Тя накара хората да си представят, че победата на САЩ е и тяхна победа. Много представители на венецуелската опозиция вероятно поддържаха тази илюзия до момента, в който осъзнаха, че интересът на Тръмп към страната им е бил преди всичко свързан с осигуряването на достъп до венецуелския петрол. Много ирански протестиращи вероятно все още се вкопчват в същата илюзия.
Както би се запитал Хари „Заека“ Ангстръм на Ъпдайк: без Америка, която отстоява свободата – или поне се преструва, че го прави – какъв е смисълът да бъдеш проамерикански?
Източник: Файненшъл Таймс
Превод: "Гласове"
