- Автор: Георги Георгиев
- 11 Март 2026
- 11420
- 94
Автор: Георги Георгиев за "Гласове"
Съвременната медийна хореография около Трети март
След като не успяха да премахнат 3 март като национален празник на България, българското русофобство реши да го превърне в ден, когато преиначаването и омаловажаването на ролята на Русия за освобождението на България ще достига своя апогей. Процесът иначе върви целогодишно, но на 3 март вече се превръща във всепоглъщащ медиен разгул.
Един вид се отправя ясно предизвикателство към мнозинството от българския народ: щом то желае 3 март за свой национален празник, ще бъде облъчвано с грамадни дози фалшификации и крайни интерпретации, до степен да се постигне наратив, коренно противоположен на чувствата на това мнозинство. А в някаква степен – и да се подхранва перманентното ерозиране на тези чувства. И повечето национални медии участват охотно в тази пропаганда, разглеждайки я като част от евроатлантическата ориентация на страната и белег за своята истинска принадлежност.
Основната цел е сегашното ни геополитическо противопоставяне с Русия да се изобрази като обективен процес на историческото ни развитие. Едва ли не българи и руси винаги сме били врагове. Само че простият ни народ нито тогава го е разбирал, нито сега. И за да ни бъдат отворени очите, са вкарани в строя всевъзможни лъжи, факти, извадени от контекста, налагане на мнението, че едва ли не Русия е създадена да обслужва България и няма право на собствени интереси, а най-важното – липсва сравнителният анализ: действията на Русия спрямо България не се съпоставят с действията на останалите велики сили към страната ни.
Трябва да се признае, че част от нашата либерална интелигенция още от Освобождението възприема като парадокс факта, че свободата ни е продукт на политиката на руското самодържавие. Това е първичният генератор, който създава противоречиви оценки за ролята на 3 март в нашата история. Практически всички прогресивни движения в България са разглеждали политиката на Русия и русофилството в България като пречка пред разпространението на идеите си, сиреч – както те са смятали – пред развитието на страната ни.
Тяхното елитарно и повърхностно отношение към историята, при което те си въобразяват, че сме могли да избираме кой да ни освободи и че народът ни подлежи на всякаква трансформация, създава идеологическите основи на русофобството в България. Когато то получава западно покровителство и финансиране, когато негов върховен покровител става монархът на България, то придобива политическа и културна тежест, несъразмерно голяма спрямо неговата масовост. И започва да прекроява историята ни по свой тертип, с надеждата, че като повториш хиляда пъти десетки лъжи…
Ето част от основните внушения, без които вече не минава честването на нито един 3 март, с надеждата, че ако тяхното разпространение не преобръща настроенията на мнозинството българи, поне ще им се развали празникът и ще се оправдаят поредните западни траншове:
1. Освобождението ни се представя като страничен продукт на руската имперска политика.
Истината е точно обратната: целта на войната от 1877–1878 г. е да наложи на Османската империя изпълнението на решенията на Посланическата конференция от 1876 г. Русия в случая действа като санкционен орган от името на всички Велики сили спрямо Османската империя. Предвидените минимални териториални придобивки за Русия не засягат Балканския полуостров и са по-скоро бонус за това, че тя се натоварва да прокара волята на Европа, проливайки кръвта на своите войници. Всяка друга от Великите сили също е можела да обяви война на Османската империя на същото основание, но странно защо никоя не желае да се жертва за българите.
Сключените от Русия с Австро-Унгария и Англия договори третират основно границите на бъдещото Българско княжество и статута на автономната провинция Румелия, докато руските териториални придобивки в Бесарабия и Кавказ не пораждат някакви значими спорове. При това Виена и Лондон, без да са воювали, получават териториални компенсации, надхвърлящи тези на Русия.
От тази гледна точка българската свобода е продукт на удовлетворяването в много по-голяма степен на австро-унгарския и британския империализъм, отколкото на руския. Да не говорим, че възникването на две нови граници на Балканите по-скоро затруднява руското придвижване към Проливите, отколкото да го улеснява.
Начинът, по който Русия влиза във войната, също не е демонстрация на чиста имперска амбиция. Александър II прави всичко възможно да избегне военното решение. Когато накрая прибягва до него, той го прави крайно плахо, сключвайки предварителни споразумения с Австро-Унгария, в чийто фокус руската страна поставя създаването на свободна българска област, а не руски териториални придобивки.
Нашата историография е склонна да критикува руската дипломатическа подготовка за войната, доколкото тя прави компромиси с българския национален ареал, но не се взема предвид, че тя все пак постига твърди гаранции за създаването на свободна българска територия.
Защото войната от 1877–1878 г. можеше и да не бъде Освободителна, а втора Кримска. Ако срещу Русия се беше появила мощна европейска коалиция, резултатът от войната щеше да е много по-различен, но със сигурност ние не само нямаше да видим свободата, а щяхме да бъдем подложени на сеч, съпоставима с арменския геноцид.
Затова Петербург избира да играе на сигурно и залага първостепенно на създаването на българска държава, а определянето на нейните граници се очаква да се случи в резултат на развоя на войната и на съотношението на силите след нейния край — нещо, което никой в началото на 1877 г. не може да предвиди какво ще бъде.
От друга страна, нито една балканска държава не постигна едновременно освобождение и национално обединение. Получавайки свободата си от Русия, въпросът за националното обединение се превърна в наша, българска отговорност. С която ние не се справихме. Главно по вина на българските русофоби, които съумяха да загубят в рамките на пет години две войни. Докато Сърбия съумя за същото време шест пъти да увеличи територията си, следвайки строго русофилска политика. Но това е тема за последващ анализ.
2. За коварните имперски замисли на Русия са изписани сигурно хиляди книги. Те обаче удобно се правят, че не забелязват разликата между руския и австрийския подход в освобождаването на християнските народи от османска власт.
И сърби, и гърци, и българи получиха свободата си вследствие на руско-турски войни, но Русия не присъедини към себе си и педя сръбски, български или гръцки територии. Австрийският подход е малко по-различен. Хабсбургите отнеха Унгария от Османската империя и я присъединиха към себе си. Цялата. Същото се случи с Трансилвания, Хърватско, Босна и Херцеговина. Ама за това не се пишат изпълнени с гняв книги, прогресивни историци не си късат ризата и не кълнат гневно Виена. За тях Русия е многократно по-виновна за приписваните ѝ намерения, отколкото Австрия за осъществените действия.
3. Трябва да сме наясно с огромния късмет, който имаме, че Русия по време на Възраждането ни е абсолютна монархия.
Една парламентарна демокрация едва ли би започнала война за освобождаване на чужд народ. А когато става въпрос за българския – никога това не би се случило. Ние имаме шанса, че единствено от монарха и руското обществено мнение е зависело дали империята ще влезе във войната. При една многопартийна система много трудно се прокарва решение за започване на освободителна война. Подобен пример от тази епоха не може да бъде даден.
Затова пък може да се даде обратният пример. В края на XIX век, по време на арменските кланета, Англия и Франция изразяват бурно недоволство от провеждания геноцид, обществата им са максимално разгневени на Турция, но правителствата им се задоволяват да отправят само остри дипломатически ноти до Високата порта. Но когато по същото време Турция отказва да удовлетвори задълженията на турската хазна към двама френски предприемачи – Лорандо и Тубини, френският флот окупира турския остров Митилин и го освобождава чак когато нейните граждани получават дължимите им суми.
4. Акцентирането върху етническия състав на руската армия.
Вече стана всеобща мода да се подчертава, че нашата свобода е дело на руски, украински, полски, финландски и войници от всевъзможни други етноси. Ако един чужденец слуша подобни изказвания, той ще реши, че нас са ни освобождавали интернационални бригади, подобни на тези от гражданската война в Испания. Всичко това се прави, за да се разпръсне на много страни онази почит и благодарност, която дължим на руснаците. Защото точно руската армия, рекрутирана в създадената от руснаците Руска империя, под заповедите на руския император, освобождава България. А това, че нейният състав е многонационален, е характеристика и за още много други армии. Но за тях тази черта никога не се извежда на преден план. Нещо повече – по време на Първата световна война германска армия формално не съществува, но никой не пише, че под Вердюн и Сома са се сражавали пруси, баварци, саксонци, всеки от които наистина е бил обособен в свое национално подразделение.
Ако приложим същия подход към нашата армия по време на Балканската война, тогава трябва изрично да споменаваме, че Одрин пада под напора на българи, власи, цигани, турци и др. Да не говорим, че в щурма на крепостта участват цели две сръбски дивизии, за които също удобно забравяме да споменем в учебниците си по история.
5. За ролята на опълченците.
Когато се говори за военните сили, освободили България, постоянно се посочва на първо място българското опълчение, а след това и многонационалната руска армия. Ако застанем пак на гледната точка на чуждестранния наблюдател, бихме решили, че основният фактор във войната е българското опълчение, а руската и румънската армии са играели по-скоро спомагателни функции.
Разбираемо е желанието ни да максимализираме участието си в делото по освобождението на собствената ни родина, но все пак става въпрос за един военен контингент от 7000–7500 души, ръководен от 136 офицери, от които само 15 са българи. Като вземем предвид числеността на руската Дунавска армия, която варира между 180 000 и 250 000 души, можем реално да оценим тежестта и значимостта на българското опълчение във войната. По отношение на броя на загиналите данните сочат за 1347 загубили живота си българи и 98 115 руски войници.
Разбира се, тук може да се даде примерът за отбраната на Шипка, която ние разглеждаме като ключово сражение в цялата война и където опълчението играе ключова роля, но и тук нещата не са еднозначни. Първо, проходът е отбраняван от пет дружини на българското опълчение, което се равнява на малко повече от един руски пехотен полк (който се състои от четири батальона), но също така и от два руски полка – Брянския и Орловския. Второ, донякъде под влиянието на поезията на Вазов, ние си въобразяваме, че битката за върха трае само три дни. Три дни е само българското участие – на 24 август българското опълчение е изтеглено в Габрово, но сраженията продължават още цели пет месеца. И за най-тежки се приемат не първите три дни, а месец януари, когато, без да се водят боеве, турската и руската армия дават по около 10 000 жертви, причинени от зверския студ.
Прави впечатление, че броят на българските опълченци е сравнително константен. Техният брой в началото на войната е 7000, а в края – 7400. Ако те са представлявали уникална бойна единица, руското командване щеше да се опита да сформира допълнителни опълченски части, а не да придвижва подкрепления от Казан, Санкт Петербург и Хелзингфорс, които се намират на около 3000 км от зоната на бойните действия.
Цялото това повествование няма за цел да принизи ролята на българските доброволци в освобождението на България, а да разкрие как тяхната саможертва и патриотизъм се използват за обрисуването на един русофобски наратив, който точно опълченците, българските доброволци в руската армия, биха възприели като кощунствен.
6. Постоянното изтъкване на грешките на руското командване и неуспехите на руската армия.
Че те обективно съществуват, не може да се спори, но все пак Руско-турската война от 1877–1878 г. е най-кратката от всичките дванадесет войни между двете държави. А за една територия е от огромно значение колко време ще бъде театър на бойните действия. Мизия и Тракия са били такъв само девет месеца. Вероятно, ако вместо руската беше тръгнала да ни освобождава пруската армия, войната щеше да приключи и по-бързо, но по това време Бисмарк заявява в Райхстага, че „целите Балкани не струват костите даже само на един померански гренадир“.
Войната също така щеше да свърши по-бързо, ако английският флот не бе положил всички усилия да прехвърли армията на Сюлейман паша от Адриатическо море на беломорското пристанище Дедеагач. Което прави освен това англичаните косвени съучастници в кланетата в Стара и Нова Загора.
А ако възприемаме петмесечната руско-румънска обсада на Плевен за сериозен провал, как да определим петмесечната българо-сръбска обсада на Одрин през Първата балканска война?
7. За пълното безсмислие на Санстефанския мирен договор.
Виждате ли – това бил предварителен договор, сключен между Русия и Турция, в който български представител дори не участва и който няма никакво влияние върху по-нататъшното развитие на България. Това едва ли не е основният аргумент, който трещи отвсякъде на всеки от последните национални празници.
Само да си представим каква щеше да е пропагандата днес, ако в Сан Стефано бе сключен договор, който ограничаваше свободните български земи само на север от Стара планина. Сега Русия ни се представя като касапин на България, а тогава щеше да е подобие на д-р Ханибал Лектър.
Дори само защото Санстефанска България съвпада донякъде с границите на Българската екзархия и двата български вилаета, очертани на Цариградската конференция, се създава един континуум на българския национален хинтерланд, който се превръща в национален идеал и детерминанта на нашето развитие до 1944 г. А щом и днес честваме 3 март, идеалът продължава да живее и днес. И това е онази сакрална и кръвна връзка, която ни обединява с паметта на нашите предци и ни прави устойчиви срещу модерните вълни на интерпретациите на историята. Русофобството не успява да ни превземе не защото ние толкова обичаме Русия, а защото иска да скъсаме връзките с нашето минало, иска да поругаем костите и паметта на нашите деди и прадеди, които много добре са разбирали имало ли е робство или е нямало и защо е трябвало да се жертват за Македония.
Освен идеологическото си значение, Санстефанският мир има и грамадно практическо приложение. Смята се, че Берлинският договор е зачеркнал изцяло санстефанското дело. Но той само го е ревизирал и е установил различни степени на самостоятелност за българската нация. Формално тя е най-голяма за Княжество България, следва Източна Румелия, която, ако изключим външната политика, е всъщност напълно самостоятелна държава – нещо подобно на съществуващите по това време британски доминиони: Канада, Австралия и Нова Зеландия.
Македония също не е напълно забравена. Член 23 от Берлинския договор предвижда широка автономия на българските земи, останали извън Княжество България и Източна Румелия. Този член едва ли би съществувал, ако не беше Сан Стефано. Друг е въпросът защо вече Княжество България и неговите западни покровители след 1887 г. не правят нищо за имплементирането на този член на практика.
8. Как сме заплатили финансово свободата на Русия.
Много често се споменава за т. нар. окупационен дълг, който, виждаш ли, покривал руските разходи за войната и с чието изплащане ние сме възмездили поне материалните разходи на Русия по нашето Освобождение.
Проблемът е, че този дълг нито покрива финансовите разходи на Русия за воденето на войната през 1877–1878 г., нито пък сме го изплатили напълно. Окупационният дълг произлиза от разходите на Руската империя за поддържане на военни контингенти в Княжество България и Източна Румелия в първите девет месеца от тяхното съществуване, когато те не разполагат нито със собствени въоръжени сили, нито с данъчна администрация, която може да осигури тяхното финансово обезпечение. Тези руски разходи са определени на 55 млн. златни лева. За 35 години ние изплащаме общо 27 млн. лева, а след 1912 г. практически спираме с изплащането на дълга. След 1917 г. Ленин ни опрощава останалите вземания, както ни опрощава и дълга към Русия от 1909 г. на стойност 82 млн. лева, с който сме си откупили независимостта.
Преките военни разходи на Русия за войната възлизат на около 900 млн. рубли, а 400 млн. са косвените стопански загуби, свързани с недостига на работна ръка в селското стопанство, реквизициите на добитък, ангажирането на железниците с обслужването на армията и затварянето на проливите за търговско корабоплаване. Руското министерство на финансите осигурява необходимите средства за войната, като отпечатва необезпечени със злато банкноти на стойност 415 млн. рубли (което означава инфлация) и като емитира вътрешни и външни заеми на стойност 700 млн. рубли. За изплащаните с десетилетия стотици хиляди инвалидни, вдовишки и сирашки пенсии и AI не успя да събере данни. Цялостният размер на тези разходи става по-ясен, когато се съпостави с всички приходи на руския държавен бюджет за 1876 г., които са 560 млн. рубли. Толкова по въпроса как сме си платили Освобождението. Че и надплатили.
Ангажирайки огромни човешки и материални ресурси, българските русофоби ще продължат да водят своя поход срещу 3 март. На този ден те ще заливат с истерията, лъжите и злобата водещите медии в държавата, превръщайки националния ни празник в повод за собственото му обругаване и принизяване. Но резултатът им ще продължава да бъде ялов.
Причините са поне две. Първата е, че им липсва алтернативният разказ. Освобождението ни може всячески да бъде преиначавано, но не може да бъде игнорирано. Няма разказ за нашето бъдеще без 3 март 1878 г.
Втората причина е в самите изпълнители на омаскаряването на празника. Няма как да отречеш значимостта на Освобождението, без да демонстрираш подлост, лицемерие и злост. Не случайно най-ярките русофоби в страната са и най-мразените медийни фигури. Затова и реакциите, които предизвикват, са противоположни на търсените. Може да се каже, че русофилството у нас се крепи и на всеобщата неприязън към русофобите. Като ги гледаш, наистина ти идва да станеш русофил.
Свързани текстове от същия автор: Търновската конституция - между мита и реалността
Войната, която неочаквано свърши
