- Автор: Валентин Хаджийски
- 10 Sep 2020
- 415
- 19
И така, най-сериозният проблем пред българското училище е сегрегацията – не само на богати и бедни, на деца от големите градове и останалите, деца от образовани и необразовани семейства, българчета и циганчета... но и на добри и лоши училища, успеваеми и неуспеваеми ученици, отличници и двойкари. Сегрегацията е пагубна и за качеството на обучението, и за бъдещото развитие на децата, и за съдбата на нацията. Дали България ще просъществува, зависи от децата. Международните изследвания на уменията на учениците (PISA) оставят страната в дъното на развития свят. Челниците са страните, залагащи от много десетилетия на ликвидирането на сегрегацията и на eдинното (англ. сomprehensive), включващо (англ. inclusive) училище за всички.
За да не се повтарям, предишния ми коментар по темата, „България се самоликвидира“: Сегрегацията в училище“, е тук: http://glasove.com/interviuta/51853-bylgariq-se-samolikvidira-segregaciqta-v-uchilishte
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/53623_i8D2qJdW31aDdIp2FKXquNlYt2htn5.jpg" style="height:582px; width:571px" /></p>
<p> </p>
<p>Наблюдавайки упадъка на образованието в България ми изглежда, че училищата в чужбина са и <em>time capsules</em> на доброто старо време, както го помнят учителите и родителите, и Ноеви лодки на българската духовност сред глобалния потоп. Удовлетворението ми от работата на учител – и на малки деца – в българско неделно училище в Ню Йорк е огромно, несравнимо с нищо предишно, което съм вършил и върша. Общността на възрастните, обединени от децата, е най-забележителната общност, в която някога съм членувал. И децата са щастливи – като не слушат, ги плашат, че няма да ги заведат на българско училище в неделя. И ние сме били понякога щастливи в училище навремето, но не по този начин. Как се получава това? Основният принцип на училището ни е инклузивността и топлата семейна атмосфера за всички. Така би трябвало да стане навсякъде из българските училища.</p>
<p>Американският президент Буш II бе цар на християндемократическото лицемерие, титулувано „състрадателен консерватизъм“ (<em>compassionate conservatism</em>). Лозунгът му в образованието беше <em>nо child left behind</em> („да не изоставяме ни едно дете“). Законът с това име създаде проблеми на американското образование, но самата фраза е точна. Обект на доброто образование са <em>всички</em> деца в страната и региона, обект на добрия учител са <em>всички</em> деца в класа.</p>
<p> </p>
<p>Класът трябва да отразява правдиво многообразието на човешкия вид, на обществото. Децата да свикват отрано със средата, в която ще живеят после. Децата и с изявени дарби, и със специални нужди – и физически, и умствени, да учат в общи класове с всички останали деца. Специални класове, като във Финландия, да има само за глухи и слепи деца.</p>
<p> </p>
<p><strong>Сегрегацията е зло </strong></p>
<p> </p>
<p>Вече няма спор, че прекаленото социално неравенство е зло. Задачата на добрата държава е да го намалява. Задачата на добрата социална и градоустройствена политика е да няма гета – нито за бедни, нито за богати. В САЩ архипелазите от гета за бедни и богати сега почти напълно предопределят образованието, което децата в тях ще получат. Сегрегацията по успех (т.е. по социален капитал) произтича от – и на свой ред води до – сегрегацията по богатство. В училищата за бедни почти не се учи. Но и в училищата за богати – горе-долу също. В горния курс на скъпите частни училища в децата научават кокаина и валиума, прихващат булимията, анорексията и синьокръвния сплин (хандра). Но и у нас при социализма деленето на добри и лоши училища обричаше децата в лошите на неучене, а децата в добрите се разслояваха на добри и лоши горе-долу в същата пропорция като в обикновеното училище.</p>
<p> </p>
<p>Въпреки големите психологически различия между момичетата и момчетата разделянето на девически и мъжки училища или класове не е добро. Момчетата от малки трябва да се учат на приятелство с момичетата като с равни и да ги уважават, момичетата – да не се плашат и отстъпват на момчешката грубост, но и сами да не бъдат груби или високомерни с тях.</p>
<p> </p>
<p>Опитите да се десегрегират училищата със социално инженерство – като политиката на <em>busing</em> в САЩ във втората половина на 60-те години, дето бедни бели деца от гето-училище в единия край на града задължително и масово се карат с автобуси в черно гето-училище в другия край и обратното – не успяха и създадоха излишно социално напрежение. Целта трябва да е да се премахнат самите гета, но докато ги има, училищните райони трябва да са очертани така, че да осигуряват диверсификация на децата (нещо като <em>gerrymandering</em> на избирателните райони в Америка). Гето училището трябва да изчезне преди гетото.</p>
<p> </p>
<p><strong>Равенството</strong></p>
<p> </p>
<p>В България конституционното право на всеки гражданин на образование ще се гарантира само когато всички квартални, градски и селски училища станат поне приблизително еднакво добри, като във Финландия. Изисквания за броя на учениците, закриване на добри училища заради малък брой ученици не бива да има. Но организационното поглъщане на слабите училища от добрите, като в Шанхай, трябва да се насърчава. Държавата трябва да осигури равноправно, пропорционално и достатъчно щедро като за страна от ЕС финансиране на училищата. Пари да не се пестят, както (уж) знаели старите българи. Добрите частни (независими) училища, когато ги има, трябва да се дофинансират от държавата, но само ако приемат пропорционално и ученици за безплатно обучение. В България засега няма условия за религиозни училища, нито за обучение по религия в светското училище – БПЦ и другите изповедания просто още нямат нужната педагогическа и обща организационна култура. Ако се появят съвременно образовани и просветени педагози свещеници или монаси – жени и мъже – това може да промени нещата.</p>
<p> </p>
<p><strong>Материалното равенство </strong></p>
<p> </p>
<p>на децата в училище предполага безплатно обучение за всички – включително безплатни учебни пособия, вкл. таблети, и индивидуални занимания за нуждаещите се – премахване на платените частни уроци, безплатни екскурзии, спектакли и други извънкласни прояви, безплатно хранене по време на училище, пълно медицинско, стоматологично и психологическо обслужване в училищните кабинети. Училището, както във Финландия, може да предлага и други семейни услуги, които да не зависят от материалното положение на семействата – но прогресивните данъци да компенсират това на бюджета.</p>
<p> </p>
<p>Всички фактори за материално неравенство между децата трябва да се елиминират. Например равноправната форма на облеклото, в зависимост от богатството и традициите на региона, може да е униформа – безплатна, практична, естетически привлекателна – и това ми изглежда наложително за България; униформа се носи и в конфуцианските страни, и в елитните училища в Ню Йорк. В страни с по-високо социално равенство като Финландия или с популистки моди и ниски цени на дрехите като САЩ това може да е свое, свободно „небрежно“ облекло, достъпно за всички семейства.</p>
<p> </p>
<p>Облеклото – всекидневно и тържествено – е важно за формиране поведението на децата. На концертите на нашата „Гергана“ рокличките на девойчетата (всъщност съвсем евтини) и папионките на момчетата създават и празничност, и осезаема галантност в отношенията им. Т. нар. „народна носия“ е бутафорна, скъпа, нехигиенична и <em>uncool</em>. С какъв тип сценично поведение и отношение между половете се асоциират османските гайтанлии потури и бабаитското перчене?</p>
<p> </p>
<p>Абсолютно недопустими са екстравагантните и скъпи абитуриентски чалга-тоалети и свързаните с това циркове. В Ню Йорк на баловете на най-богатските частни училища виждаме стандартна <em>black tiе</em> мода – за момчетата (често нает) стандартен смокинг с риза и жилетка плюс собствени папионка и лачени обувки, за момичетата – стандартна (понякога наета) рокля, консервативна за нашите разбирания. Превозът на децата става с автобуси или съвместно наети лимузини-таксита, в които се качват по десетина. Веднага след официалната част на бала всички се преобличат „за плаж“ – фанелки и шорти. Видяхме вече и пловдивско училище, дето децата още отначало отиват на бала по фанелки.</p>
<p> </p>
<p><strong>Равенството по достойнство</strong></p>
<p> </p>
<p>означава всяко дете да има шанс се изявява откъм силните си страни и да получи одобрението и възхищението на другите, всеки да се учи да преодолява слабостите си, като се учи от по-добрите, никой да не е унижаван от никого заради слабостите и грешките си. Децата трябва да се учат да си помагат и да се харесват, като се приемат каквито са. Който има проблеми, получава съдействие от всички, който е по-способен в нещо, има отговорност да помага на другите. И способностите, и неспособностите трябва да се демистифицират – „ако правиш това и това, ще постигнеш това и това“. Децата трябва да израстват всеки ден, да преодоляват заедно трудностите, постоянно да опитват нови дейности. В практиката децата могат сами да преценят наличието или липсата на талант в коя да е област в сравнение с другите и така сами да усетят с какво искат да се занимават в бъдеще. </p>
<p> </p>
<p>Равенството е равенство в достойнството, а не в способностите и знанията. Училището трябва да възпитава на първо място достойнство. Целта на обучението е развитието на личността – всеки, неависимо от ума, силата, красотата и успеха си, е добър в правенето на нещо полезно. Не трудът, не дисциплината сами по себе си са лоши или трудни и пъдят децата, а неравенството по достойство. Неравенството по квалификация не е унизително. Равни по важност са и предметите, и бъдещите професии. Социалната връзка, „обменът на услуги“, самореализацията на всеки зависи от насрещното уважение на останалите. Както гражданите трябва да са „равни по достойнство и права“ независимо от богатството и връзките си, така учениците в класа трябва да са равни по достойнство независимо от успеха и социалния капитал, с който идват в училище. </p>
<p> </p>
<p>В класа трябва всекидневно да се създава отборен дух, <em>team spirit</em>, с общи трудности, победи и поражения. Който се затруднява или не може да допринесе смислено в една дейност, му се намира веднага мястото в друга, в която може - никой не остава извън борда.</p>
<p> </p>
<p><strong>Групи деца от различна възраст</strong></p>
<p> </p>
<p>Сегрегирането на децата, родени в една година, в „кохорти“ е късен продукт на масовото общество и „цивилизацията“. В традиционните общества, както и през българското Възраждане в училище, децата в една група за игра и учене са от различна възраст. Общуването на деца от различна възраст помежду си е много важно за развитието им – малките се учат от големите и се идентифицират с тях, големите се учат да гледат малки деца и по-добре разбират проблемите на родителите си и учителите. Голяма е тук ролята на общоучилищните дейности, в които работят възрастово разнородни групи: хорове (при тях сякаш е най-лесно), драматични и други групи. Взаимното опознаване на всички деца в едно основно училище и на родителите им е важно за формирането на единна общност и референтна група.</p>
<p> </p>
<p>В неделното училище в чужбина е нормално децата от един клас да са на различна възраст – те тръгват на училище по различно време и с различно владеене на български, по-често се повтаря класът – винаги съгласувано с родителите – но това не е крамолно, напредналите деца често прескачат класове – и това също се приема нормално от всички. В един наш първи клас има деца от на възраст от 6 до 10 години. В детския хор и в музикалния театър има още по-голям възрастов диапазон – от 7 до 14 г. в една група. Често децата от голямата (концертната) група на хора се грижат на репетиции и концерти на децата от малката (подготвителната) група, сред които има и техни братчета и сестричета.</p>
<p> </p>
<p><strong>Преодоляване саможивостта на децата</strong></p>
<p> </p>
<p>Електронните развлечения са предимно самотни – превръщат децата в саможиви малки старчета. А общуването им в училище по повод електронните игри е вредно за учението. Но и четенето на другите малки старчета, които се научават да четат като картечници още на 4-5 години, е саможиво занимание. Срамежливостта е комплекс за различие, страх от евентуално неуважение и унижаване от останалите. В срамежливостта в чужбина обаче често има и елемент на езикова бариера.</p>
<p> </p>
<p>Всеки час трябва да се създава структурирана среда за такива деца да общуват – например рецитиране на добре научен (наизуст) и добре разбран текст – да не трябва да мислят какво да кажат, но да имат и свобода да импровизират. Или да им се възлагат малки „презентации“ – да донесем нещо от къщи и да разкажем за него. Децата отпърво се спъват и червят, но бързо се окопитват. Учителят направява дискретно реакциите – конфликтните бързо се преосмислят, но деликатно и с наблягане на личния опит на всяко дете. Положителните реакции се подкрепят.</p>
<p> </p>
<p><strong>Момичета и момчета</strong></p>
<p> </p>
<p>По изоставане на момчетата от момичетата по успех (PISA) България е твърде назад в класациите – при 15,5 годишните деца то е 3,5 г., а при водещите страни е 1 година. Обикновено за причина се сочи липсата на достатъчно мъже учители в прогимназията, които да осигурят ролеви модели, но слагането на повече мъже в класните стаи не е достатъчно. Нужна е цялостна преориентация на работата в часа.</p>
<p> </p>
<p>Момичетата в основното училище навсякъде в света имат по-висок успех по всички предмети освен природознание. Разликата става видима още в предучилищна възраст. Момичетата имат самоконтрол, седят на мястото си по-дълго, понякога до края на часа (е, и те често се смъкват на пода в търсене на нещо, което не са загубили). Вдигат ръка, преди да говорят, чакат си реда повече или по-малко. Повече слушат учителя и следват указанията му. Сами активно предлагат какво да е следващото указание. Завършват си работата и са организирани.</p>
<p> </p>
<p>В прогимназията момичетата започват да си учат уроците по-рано и прекарват двойно повече време над тях. Четат повече, планират си по-добре времето. При тях трябва да се неутрализира склонността към запаметяване без разбиране. Но това не е трудно. В училище виждаш какво престъпление е било хилядолетия жените да не се образоват и да се държат в подчинение – без съмнение най-голямата загуба за човечеството на интелект и енергия за добро.</p>
<p> </p>
<p>Кумулативните оценки от редовно предавани домашни и участие в дискусии снижават успеха на момчетата. Въобще традиционният урок има малка пригодност за повечето момчета. Добре се приемат уроците, в които резултатът е някакъв продукт – картичка за осми март, модел на самолет с надписи. Момчетата обичат уроците под формата на игра със състезателен елемент, но и с проява на отборен дух. Добре е винаги да им се измисли посред час някаква двигателна дейност. Да се възлага отговорност на един за работата на друг, но без каране и обиди между тях. Да се поставят проблеми, които предполагат откривателство. Да се създава внезапна драма с нещо изненадващо или ново.</p>
<p> </p>
<p>Момчетата харесват учителите, които се шегуват – особено ако е и смешно, но още повече тези, които са откровени и споделят собствените си трудности пред тях. Много е важно учителят да приема детето като равноценен индивид. Да му помага да преодолява всякакви трудности, например логопедически, да се докаже като равно на другите.</p>
<p> </p>
<p><strong>Родителите</strong></p>
<p> </p>
<p>Инклузивното обучение ангажира цялото семейство. Училището става център на семеен и „общинен“ живот. Богатството и социалното положение на родителите се изнасят „пред скоби“ – никой в училище не се интересува от тях, всички са равни. Политическите, делови и други различия също се оставят на закачалката в антрето. Всички са обединени от най-голямата си ценност – децата. Това е единственият формат, в който съм виждал българи в чужбина да се обединяват дългосрочно и ефективно, в който са организирани, инициативни, щедри и с добър вкус.</p>
<p> </p>
<p>Родителската общност активно помага в обучението. Особена е ролята на квалифицираните баби като помощник-учители – това е сериозен ресурс в почти всяка българска община, неизползван. С атмосферата си на по-висока духовност и с фокуса си на децата училището трябва да се превърне с желано място за семействата. С читалищната си дейност за цялото семейство училището става истински обществен център – какъвто засега не може да бъде БПЦ. Доброто училище функционира и като църква – общността на родителите организира семейни празници и акции на взаимопомощ в нужда.</p>
<p> </p>
<p><strong>Учителите</strong></p>
<p> </p>
<p>Учителството трябва да стане занимание за професионалисти – висшето образование трябва да стане задължително като са за лекарите, научната работа и научните степени (истинските) не бива да са рядкост. Във Финландия от 1979 г. насам обучението на учителите става само в университетите, учителството е високопрофесионална дейност, уважавана и желана. Учителските специалности набират кандидати от горните 25% по успех от гимназиалните класове. В 2010 г. 6600 кандидати се борят за 660 места в програмите за начални учители в осемте университета.</p>
<p> </p>
<p>Заплатите във Финландия са по-високи от средните и растат с до една трета през първите 15 години, плюс най-добрите възможни социални придобивки, но липсва американскатa прекалена синдикална защитеност (<em>tenure</em>) – договорите са едногодишни. Учителите трябва всяка година да работят сериозно, не да имитират. Учителството е, както казват в Америка, <em>24/7 </em><em>job</em>, заема всяка минута от времето ти; това реално е край и на „частните уроци“.</p>
<p> </p>
<p>Сред учителите – и в основното училище – трябва да има повече мъже, и разбира се, хора от малцинствата. Циганчетата трябва да задължително имат и възпитатели цигани. Най-важното обаче е идеализмът и сърдечната връзка с децата. Коравосърдечните не стават за учители. Добрите учители създават обстановка, в която подобните им се множат. В нашето училище всички учители – на възраст от 20 до 60+ – и с най-различни биографии, са и екип, и са добри приятели, които често се събират и в извънработно време и постоянно общуват. От друга страна, в такава среда лошите не се задържат, а вече не могат и да проникнат.</p>
<p> </p>
<p>Друг важен принцип на учителя е нонконформизмът и недопускането на лицемерие в училище – децата веднага го усещат и се затварят в черупките си. Учителят трябва да казва това, което наистина мисли, с максимална искреност и достоверност, и не използва клишета (например псевдопатриотични), но и с максимална деликатност. Интересът му към децата трябва да е неподправен, той трябва да анализира заедно с тях грешките им и използва всяка проява на истински интерес у тях, за го развие.</p>
<p> </p>
<p>Детето учи от желание да се хареса на възрастните, към които е привързано. Такива хора са малко и е много важно учителят да е сред тях, и да работи с детето достатъчно дълго време. Практиката да се сменят често учители в началото училище е вредна. Най-голямата услуга, която родителите и учителите могат да направят на детето, е да му създадат емоционална защитеност, като го приемат безусловно като личност, а не като носител на успеваемост. Взискателността има смисъл едва след това, тя расте само на почвата на доброжелателността.</p>
<p> </p>
<p>Трябва да се създаде по-привлекателен образ на учителската професия и да се привлекат всички най-добри сили на нацията в учителството. Каква част от потенциала на хилядите учени хуманитари и културтрегери реално се оползотворява? Работил съм в БАН, помня пилеенето на времето и фрустрацията на много иначе качествени хора от липсата на реално приложение на силите им. Те трябва да прекарват част от времето си в класните стаи, и в основното училище също. Това ще направи живота им много по-цялостен. В САЩ много от най-добрите студенти прекарват известно време след завършване в програмата <em>Teach for America</em>. Още повече това се отнася до младите пенсионери. Оркестрите, театрите, операта, творческите сдружения трябва да си възпитават публиката още от пелени, както прави Пламен Карталов. Интелектуалците да си възпитават читателите и слушателите отрано. И днес вече почти никой не ги разбира, а утре?</p>
<p> </p>
<p><strong>Двуезичието</strong></p>
<p> </p>
<p>В България то е още непознато, САЩ доскоро – също. Двуезичието в България се асоциира с циганчета (и турчета), в САЩ с латиноамериканчета – т.е. с бедност, неуспеваемост и липса на <em>cool</em>. От интервютата си с американски студенти навремето бях смаян колко от тях смятат майчиния си испански (езика на Сервантес и Лорка!) за „второкласен“ език от Третия свят и не искат да го говорят. В България, казват, 43% от първокласниците са циганчета, а това личи и по снимките на училища в нета, и сигурно при голяма част от тях проблемът с училището е проблем с разбирането на български, и той автоматично ги обрича на изоставане и фрустрация, особено ако семейството не е благоразположено към училището.</p>
<p> </p>
<p>Нашият съученик в първи клас Махмуд, за който казах преди време, говореше български, но опростено и неправилно и сигурно почти нищо не разбираше. Но се очакваше той сам, с магическа пръчка, да почне да разбира и учи наравно с нас. Това впрочем често и става, като с много български деца в Америка, които научават английски за няколко месеца в обикновено американско училище. Но не винаги става с децата от малцинствата, които се чувстват изолирани и по други причини, често никога не научават добре езика и не могат да получат добро образование и място в живота, от което се оплаква Тило Сарацин. За тях е нужно двуезично обучение от първия ден, което значи двуезични учители и учебни пособия. Както в неделните училища в чужбина двуезичието и в България не е лукс, а насъщна нужда – двуезичните учители учат децата на български език през майчиния им.</p>
<p> </p>
<p>Двуезичието трябва да започва в семейството. Разноезичните семейства са често срещани сред българската диаспора и ще стават все повече и България. В нашето училище всички деца учат английски в американското си училище от понеделник до петък, а в неделя учат български при нас. Някои учат и събота в други етнически училища – например руски и гръцки. Почти всички са родени в САЩ, почти половината са от смесени семейства, в много от които се говори на два или три езика или никога не се говори български. И в Америка някои родители в такива семейства се страхуват от късно проговаряне и говорят на децата си само на английски, който обикновено е с акцент и не съвсем правилен. Това е голяма грешка.</p>
<p> </p>
<p>Съвременните педагогически изследвания показват, че в такива семейства децата трябва да учат едновременно и двата (трите) езика от най-ранна възраст. Дори това да доведе до известно забавяне на проговарянето им, то ще бъде компенсирано по-късно. Детето има сензитивни периоди за усвояването на фонетиката, според съвременните представи – до края на първата година от живота си, които не трябва да бъдат пропускани. Двуезичните деца след време показват по-висока способност за концентрация (<em>executive control</em>) и превключване на вниманието в ситуации с несигурни правила или постоянна смяна на правилата, каквито са много ситуации в живота. Да не говорим, че да знаеш още един език е да имаш един нов свят.</p>
<p> </p>
<p>В чужбина постоянно срещаш чудесата на двуезичието. Децата говорят български с очарователен американски или пък руски акцент, който с всяка нова задача за рецитиране и актьорска игра все повече изтънява. Детето научава от букварчето думата “светулка“ и си спомня, че на майчиния му руски тя е „светлячок“. „Защо така си приличат?“, пита то. „Защото преди много години в България и в Русия са говорили на един език, а после станали различни“. „Как се е казвал този „един език“, руски ли?“ – „Славянски“. Усмивка, тупване с пръстче по челото – разбрано.</p>
<p> </p>
<p><strong>Учебният процес</strong></p>
<p> </p>
<p>Въпреки разпространените твърдения, че във Финландия се учи по-малко, програмата там е традиционна и една от най-строгите в света – физика, химия, биология, философия, музика и поне два езика. Но обучението почива на доверието и доброволността. Никой не учи насила, повтарянето на класа е нещо нормално, който не му се учи много, му се дава възможност да се подготви за по-„неука“, но също толкова необходима за обществото професия. На когото му се доучи, но по-късно, му се дава възможност да го направи, като си смени средното училище.</p>
<p> </p>
<p>Равнището на децата в един клас е различно още в предучилищна възраст, разликите в социалния им капитал – огромни. Ефективното обучение е възможно само с индивидуален план за всяко дете, който се прави от учителя в началото на годината. Всяко дете да се развива със своето темпо и други особености, учителят работи с него и индивидуално – всеки час по няколко минути. Това предполага малки класове – до 15-20 ученика – и наличие на помощник-учители, които могат да бъдат и доброволци – вкл. квалифицирани пенсионери, свободни родители, практикуващи докторанти и студенти. Общите дейности в класа да са насочени не към запаметяване и повтаряне на преподаденото, а към общо решаване на проблеми. Всяко дете, всеки час да участва със свой съдържателен принос в дискусията и работата.</p>
<p> </p>
<p>Оценките (качествени или количествени) трябва да са обективни, а не ласкателни, но в началното училище не бива да „изпитване“ и те не бива да се съобщават пред всички, а да се използват за подобряване на индивидуалната работа. Оценките трябва да се въвеждат в компютърна система, достъпна за родителите заедно с учебния план за детето, изискванията на външното оценяване и друга подходяща училищна документация. Ролята на тестовете трябва да се намали, резултатите да не се обявяват публично.Такава компютърна система ще е и в помощ на учителите – тя ще замени сегашните хартиени дневници, материални книги и други тефтери. Тя ще е и платформа за постоянно общуване между родители и учители, и средство за ограмотяване и компютризиране на всички семейства. В нашето неделно училище учителите компенсират донякъде липсата на такава система с подробни имейли до родителите – поне един общ за седмицата от ръководството и един от класния до родителите от класа, плюс индивидуални имейли и телефонни разговори. </p>
<p> </p>
<p><strong>Практичност и самостоятелност</strong></p>
<p> </p>
<p>Основната работа в клас трябва да е практическа – съвместно решаване на практически задачи, свързан с учебния материал. Четивото се разиграва като сценка, с текста в ръка, илюстрира се в същото време от децата и на дъската. Детето усвоява само опита, който отговаря на интересите и способностите му в момента и за всеки нов материал си има определен учебен прозорец. Ученето не е самоцел. Всеки нов материал се свързва с опита на децата и с практически контекст, също в хуманитарното знание. Защо например учим това по история? Наш ученик в четвърти клас ходи и в гръцко училище и баща му разказва, че там казват децата да се гордеят, че макар негърци, са се ориентирали правилно, понеже (подразбира се) има два вида хора – елини и варвари. И ние, в ХХI в., в Ню Йорк, стъпяме пак в опинците на отца Паисия и Кирила Философа – не праща ли Бог дъжд еднакво на всички народи?</p>
<p> </p>
<p>Не можем да знаем какви са способностите и интересите на детето, за да ги развиваме самостоятелно, преди да изпробваме възможно най-много различни занимания в групата. При нас понякога по български се налага да се премине с момчетата и към смятането – таблицата за умножение, обикновени дроби, дори многочлени. Децата не насмогват на момичетата с диктовката, но искат да се изявят – вдигат ръка и показват на бялата дъска какво са научили в американското училище. Казваме как се как се казват тези на неща на български – и неусетно пак към темата на урока.</p>
<p> </p>
<p>Работата на учителя е „многопистова“ с бързите и бавните деца. Той винаги има в ръкава си допълнителна работа за бързите, не ги оставя да се отегчат и отвлекат. Възлага им следващата задача, преди да са изпълнили предишната. Склонността им към повърхностностно отмятане на точките се преодолява с контролни въпроси, поправка на грешките, свързване с миналия опит. Бавните, но старателни деца не бива да се безпокоят, винаги трябва да се потвърждава, отвоюва връзката с тях.</p>
<p> </p>
<p>Във времето на „Гугъл“, „Уикипедия“ и безбройни телефонни апликации най-важното практическо умение е способността за самостоятелно учене цял живот и особено да знаеш как да намериш нужната информация. В основата му е владеенето на езика, наличието на богат речник, умението да анализираш и категоризираш – логическото деление. Като всяко друго умение, то се учи с показване и упражнение.</p>
<p> </p>
<p><strong>Четенето в епохата на мултимедиите</strong></p>
<p> </p>
<p>Четенето с разбиране е най-важното умение, което се придобива в училище. Но за днешните мултимедийни деца четенето е тежък труд, след прочитането на текст от пет реда са изтощени, сякаш са прекопали два декар алозе. . Някъде след средата на 90-те с всеобщото разпространение на РС под Уиндоус и на интернета – ние се снабдихме с двете у дома през лятото на 1996 г. и с истински работещ имейл в началото на 1997 г. – настъпи някакъв Рубикон в отношението на децата към четенето. След него те са напълно различни. Още навремето Тимоти Лийри нарече РС „новотo LCD“. Освен липсата на упражняване, главният враг на четенето са телевизията и видеоигрите. Училището се бори за вниманието на децата с комерсиалните развлечения, но също с „образователните“ играчки, които са не по-малко вредни.</p>
<p> </p>
<p>Борбата за образованието на децата сега е борба с принципа на <em>instant gratification</em>. Историята на културата винаги е борба за еманципация на духа от тиранията на формата. Историята на традиционното изобразително изкуство от ерата на фотографията е история на борбата му с фотографията – художественият образ се стреми да се отдалечи колкото може от фотографската достоверност – импресионизъм, поантилизъм, кубизъм... абстрактен експресионизъм. Историята на професионалната музика в ерата на радиото и масовия комерсиален звукозапис е борбата с масовите комерсиални жанрове. Но на свой ред комерсиалното всмуква всичко от високата култура, което може да налапа – няма модерен симфоничен ефект със странни инструменти, останал неизползван във филмите на ужасите; контракултурата от 60-те бързо става мейстрийм комерсиална култура.</p>
<p> </p>
<p>Радиото и масовият звукозапис дават за пръв път възможност да се определи „чрез лева“ какво наистина харесват масите, и то не е най-доброто. Преди това е било невъзможно – имало е каста професионални музиканти, които създавали музика съобразно професионалните си стандарти и кодекс на честта, и каста на професионални меценати, които се съобразяват с тях. До 20-те години Пучини е бил забавна музика, свирена по кафенетата. Освен това родината на музиката е църквата и връзката им не прекъсва чак до модерната епоха – Маскани с великденската процесия в „Кавалерия рустикана“, Пучини със службата в Тоска. Сега високочелите стандарти нямат тези „служебни“ предимства и училището трябва да ги възпитава с много труд и индивидуален подход.</p>
<p> </p>
<p>Много „екранни“ деца се научават да четат бързо и механично, без разбиране. Ако детето не започне да чете до края на втори клас достатъчно бързо или не разбира текста, това ще го травмира завинаги. Никакви „облекчения“ на материала не помагат, щом няма мотивация за учене. Истинското разбиране е това, което прави текста (смисления) прозрачен, то е активно конструиране на смисъл. Разбирането винаги „непълно“, не е копие, а творчески акт с елемент на произвол, в който възникват и нови, неподозирани дотогава смисли. Като случайната мутация на ДНК, слагаща началото на нов признак, нов биологичен вид. </p>
<p> </p>
<p><strong>Разбирането при четене</strong></p>
<p> </p>
<p>Сарацин привеждаше силни примери на функционална неграмотност – само 46% от немците и 25% от американците разбират, че „една хилядна“ и „0.1%“ са едно и също; спада и общата способност да се разбира сложен текст. Интернет не помага – там не се четат дълги и сложни текстове. 50% от немците почти не четат или четат само вестници с кратки съобщения и прости изрази. От едната трета, които четат книги, 70% са жени. Знаем, че положението в България не е по-розово – напротив.</p>
<p> </p>
<p>Разбирането предполага наличие на речник, но не спира до знанието на думите – то изисква читателят активно да конструира смисъла, а не пасивно да го извлича наготово. Читателят мобилизира своя жизнен опит и въображение, внася в процеса на четенето своите цели, интереси и потребности. Той визуализира прочетеното – „вижда“ героите, ситуациите, обстановката, идеите, конфликтите – прогнозира и обобщава. Четеното е диалог с неспирната вътрешна реч на читателя, с потока на съзнанието му. Виждаш високоинтелигентно дете с активен, непрестанен поток на съзнанието – вечно загрижено за нещо отсъстващо. Чете като картечница, но често механично, умът му хвърка другаде. Намираш бързо какъв текст би съвпаднал с вътрешния му „текст“. Може да е съвсем нещо просто – нещо в читанката, за безпомощното пиленце и майчината защита. Детето е жалостиво. Когато чете пред класа, клякаш до него, хващаш го за ръчичка – а то ти я стиска нервно, притеснява се още. Не пропускаш нито един случай в клас да срещнеш погледа му съзаклятнически. Винаги проявяваш непресторен интерес към нещата, с които се занимава. Ето сега иска да прочете приказката на куклата. Децата слушат, силно се влияят едно от друго, ти използваш сензитивните моменти за влияние.</p>
<p> </p>
<p><strong>Театърът, музика</strong><strong>та и децата от малцинствата</strong></p>
<p> </p>
<p>Тило Сарацин набляга най-вече на природоматематическите знания, но обучението по изкуствата, особено по музика, е не по-малко важно. Например за циганчетата в българското училище музиката може да е повратна точка в отношението им към учението. В позната ни книга Сарацин разказва с голямо въодушевление за документалния филм <em>Rhythm is it</em>, дето виждаме 250 случайно подбрани ученика от 10 до 20 г. възраст от три берлински основни училища и едно непълно средно – много от тях от малцинствата или наглед такива, които без колебание ще определим като „изоставащи“. В 2003 г. заедно с Берлинската филхармония за шест седмици те подготвят балета „Пролетно тайнство“ от Стравински, представен с огромен успех.</p>
<p> </p>
<p>Британският хореограф Ройстън Малдум е героят на продукцията. „Казвате, че искате да внушите на всчко дете чувство за собствена значимост. Но във филма се вижда, че се отнасяте с тях доста грубо“ – питат го в интервю. Той отговаря: „Заедно се смеем, заедно <em>пушим</em> зад вратата... но децата трябва да знаят, че вярвам абсолютно в способностите им и няма да търпя никакви глупости. Те много бързо усвояват, че съм раним като тях и няма да понеса, ако не се отдават напълно, а се задоволяват с дреболии. Казвам на всеки: „ако работиш заедно с всички, трябва да използваш цялата си енергия и концентрация. Било Мадона, било рапър, попзвезда – всички, които харесвате и за които мислите, че всичко им се удава лесно, знаят какво е дисциплина. Дисциплина, дисциплина, дисциплина.“</p>
<p> </p>
<p>Практиката ни показва, че едва ли има по-добър метод за обща, междуполова и междувъзрастова социализация, мотивация за работа и въодушевяване на децата с „високочели“ идеи от музикалния театър в училище. Спортът обикновено е полово, възрастово и по телесни качества сегрегиран: гимнастичките с гимнастички, щангистите с щангисти от една възраст. Музикалният театър не изисква игрища, зали и екипи – може да се прави и в класната стая, но най-добре стои на сцената. Въздействието е несравнимо.</p>
<p> </p>
<p><strong>Музиката и четенето</strong></p>
<p> </p>
<p>Обучението по музика изисква продължително фокусиране на вниманието, разчитане на сложна нотация, превеждането му в точни речеви и двигателни реакции, разпознаване и научаване на звукови образци, запаметяване на дълги пасажи, следене и възпроизвеждане на ритми, разбиране на съотношения, изпровизация в размите на установени правила. Това са все преносими умения, пренасят се към речта и четенето: имат значение и за фонологическата възпримчивост, разпознаването на речта при фонов шум, развитието на слуховата работна памет.</p>
<p> </p>
<p>Изследванията показват, че обучението по музика има физиологическо въздействие върху развитието на мозъка – изменения в структурата на бялото вещество в мазолестото тяло, дъговидното снопче и по-плътното сиво вещество на двигателната и слуховата кора. Нервното развитие се формира в сложно взаимоотношение между наследствеността и средата и може да се промени значително от обучението.</p>
<p> </p>
<p>С което отстъпвам думата на специалист по музикална педагогика. Колегата <strong>Магдалена Душкина</strong>, концертираща пианистка и учителка по музикален театър в училище „Гергана“ в Ню Йорк, е пионер на българския детски музикален театър в чужбина заедно с актрисата Джина ДиДонато. Макар съвсем млада (няма 30) и „глобално“ образована в Америка, преди това и в Япония, Маги има подчертан интерес към мисията на българската интелигенция за въпитанието на децата и за поддържането на светилника на разума, а също учудващо дълбоки (и според мене правилни) за поколението си политически възгледи. Тя отговори на няколко мои въпроса.</p>
<p> </p>
<p><strong>[</strong><strong>Интервю с пианистката Магдалена Душкина</strong><strong>]</strong></p>
<p> </p>
<p>- <strong><em>Музиката е неотделима част от „либералното“ или „хуманистично“ образование от античността до </em><em>Р</em><em>енесанса – „образованието на свободния човек“: </em><em>тя</em><em> дори е част от „квадривиума“ – </em><em>по-</em><em>„научните“ изкуства</em><em>,</em><em> заедно с аритметиката, геометрията и астрономията. Каква е реално ролята й в общото образование днес, когато децата повече от всякога са потопени в (комерсиална) музика?</em></strong></p>
<p> </p>
<p>- Музиката има голяма и важна роля в общото образование и личностното развитие – тя се възприема едновременно по емоционален, умствен, физически и интуитивен път. Но има дебат в научните среди дали музиката може да се смята за „еволюционен процес“ при хората или не е жизнено важна от биологична гледна точка. Американски учени като психолога Стивън Пинкър от Харвард смятат, че музиката не е жизненоважен фактор за оцеляването на човешкия организъм, но е средство, което ни обогатява умствено и ни носи несравнимо удоволствие. Но според него и „музикалността“ (това, което наричаме талант) е резултат на процеса по естествената селекция на оцеляване на организма, който стимулира и развива умствения ни апарат. От тази гледна точка, според това как точно решаваме да използваме музиката, нейната роля може да бъде позитивна и изключително важна за интелектуалното и социално развитие на човека, или пък да няма такава роля и просто да ни създава удоволствие – познавам много интелигентни хора, които никога не са имали формално музикално образование.</p>
<p>Това, че музиката влияе подсъзнателно на всички хора, е безспорно – държавните, религиозни и други институции и корпорациите редовно използват музикални произведения, песни, химни и други музикални средства, често и комерсиални музикални звезди и известни музикални стилове, за да влияят и налагат подсъзнателно собствените си интереси, начин на мислене или продуктите си върху обществото. Децата са жертви на музикалната индустрия и на големите комерсиални звукозаписни компании, които дирижират детските музикални вкусове и поведение. Тук идва ролята на родителите, учителите и приятелите да обогатят детския музикален вкус и да използват музиката за изграждане на позитивни знания и като образователно средство.</p>
<p> </p>
<p><strong>- <em>Може </em><em>л</em><em>и музиката да помогне за събуждане на интереса на децата към ученето? (Т.е. у тези, които по начало не се интересуват). </em></strong></p>
<p> </p>
<p>- Когато децата усвояват познания чрез практични музикални игри и техники в класната стая, това може да направи учебния процес по-приятен и по-забавен и децата да възприемат този клас като любим. Ако едно дете обича класовете си и предметите които учи, ученето е по-ефективно и децата идват на училище с интерес. Затова всички учители имаме отговорността не само да предаваме информация на децата, а да ги заинтересуваме, да отворим тяхното въображение, и да им покажем защо ние самите обичаме да преподаваме тези науки.</p>
<p> </p>
<p><strong>- <em>Има ли музиката роля за развитието на интелигентността на децата?</em></strong></p>
<p> </p>
<p>- В зависимост от правилния подход, обучението по музика води до голямо развитие на интелигентността на човека. Но искам да поясня, че става въпрос за <em>практич</em><em>еск</em><em>о</em> музикално обучение, където децата свирят на музикални инструменти, слушат музика, танцуват, пеят и пляскат и участват в музикални ансамбли от най-различен вид. Не става въпрос за сухото теоретично музикално обучение, когато детето седи на чин с учебник по музика и учи информация за композиторите. Свидетел съм как заради намален бюджет по музикално обучение много от българските училища са свели музикалния предмет точно до едно такова неефективно сухо обучение. В такава ситуация е по-добре въобще да няма музикален клас, защото познавам много хора, които като ученици са били отблъснати от тези ограничени теоретични програми без практика и до ден днешен си припомнят за този досаден клас и никога не биха отишли на класически концерт поради това.</p>
<p> </p>
<p><strong>- <em>Може ли обучението по музика да учи на импровизация, свобода на изследване, нонконформизъм, критическо мислене, "с</em><em>п</em><em>особност за съждение"? Как става това? </em></strong></p>
<p> </p>
<p>Практическото музикално обучение, било свирене на пиано или пеене в хор, е чудесна лаборатория, в която децата могат да експериментират, да пробват нови и необятни за тях неща, да се научат на самоизява и себеуважение, да придобият самочувствие или опознаят телата си и как работи мозъкът им, къде отива мисълта им, да се научат на концентрация, да развият паметта си и физическата си координация, да направляват въображението си, и най-важното, да изразяват емоциите си по артистичен и музикален начин.</p>
<p> </p>
<p>Винаги казвам на моите ученици, че трябва да мислят за себе си като атлети [спортисти], защото в пеенето и свиренето на пиано, ние се учим на това как да контролираме и развиваме мускулите си и умствено да направляваме телата си да правят това, което ги командваме в даден момент. Професионалните пианисти имат много общо с професионалните тенисисти – идеалния баланс между това да можем да упражняваме пълен контрол над телата си и същевременно да сме с напълно отпуснати мускули (релаксирани), за да можем в нужния момент да натиснем правилния клавиш, да изсвирим точния пасаж, да изразим най-красивия и правилен звуков нюанс. И всичко това в стотна от секундата, в пълна концентрация, и след дисциплината на много часове усърдна работа. Една от най-добрите книги, от които съм се учила за вътрешната психология на сценичния изпълнител, е книга, написана за психологията и концентрацията на професионалния тенисист, „Вътрешната игра на тенисиста“ на Тимоти Галуей (<em>The Inner Game of Tennis: The Classic Guide to the Mental Side of Peak Performance</em> by W. Timothy Gallwey).</p>
<p> </p>
<p>Говорейки за дисциплината, усвояването на музикален инструмент е дългосрочен процес, който учи децата от малка възраст на търпение, планиране, регулярност и постоянство в техните желания. Защото не можеш днес да искаш да изсвириш една пиеса, а утре друга, тъй като така никога няма да научиш нито едната, нито другата пиеса. Изисква се дълго време на търпение, докато се постигнат съществени неща.</p>
<p> </p>
<p>Изучаването на произведенията на големите автори в класическата музика, Бах, Бетховен и Моцарт, както и на съвременните композитори, на майсторите в джаза и фолклора, в рока и попа, създават исторически контекст за културата и начина на мислене на обществото в даден период. Често в тези музикални творби децата за първи път в своя житейски опит учат за дълбоки и сложни емоционални ситуации, за драматизма и структурата на музикалните произведения, за това как да взимат решения и правят изводи според фактите, предоставени им от музикалния текст, за това как да построяват собствена интерпретация на композицията.</p>
<p> </p>
<p><strong>- <em>Музиката като нравствено възпитание: </em><em>в</em><em>ярно ли е, че „музикалната горница“ учи на „благородни чувства“? В стара Европа например пианото е върхът на прилежанието, сръчността и чувствителността на буржазната </em><em>девойка</em><em>, основно средство за семейно развлечение и възпитание на децата.</em><em> Спомням си цитат от стар съветски учебник по есететика: „ако над главата ми постоянно звучеше Петата симфония на Бетовен, не бих бил способен на долна постъпка“. </em></strong></p>
<p> </p>
<p>- Музиката обогатява емоционалните ни способности, големите композитори и музикални произведения, музикалният драматизъм и интерпретацията, разбира се, ни учат на хуманизма и гения на човешкия интелект. Музиката ни дава ясен пример на контрасти, на добро и зло. Така и литературата, хуманитарните науки, религията и психологията също ни учат на тези неща. Но дали това ни прави „по-добри“ хора, т.е. с „по-благородни“ чувства и постъпки, е трудно да се каже. Много от известните изпълнители и композитори не са се славели с добър характер, както и не са били лесни хора за комуникиране в личен план. Като музикант и преподавател искрено се надявам на това. Защото всеки учител вярва, че може да помогне на неговите ученици да станат по-добри хора и един ден да водят по-качествен и може би „благороден“ начин на живот.</p>
<p> </p>
<p><strong>- <em>Музиката е много по-достъпна от четенето. Четенето сега е тежък труд дори за най-подготвените първокласници. Може ли музиката да помогне за подобряване способността на децата да усвояват езика и в частност да четат?</em></strong></p>
<p> </p>
<p>- Музикалното образование може да се използва при малки деца за ускоряване на научаването да се чете. В момента имам четири ученика по пиано на 4 и 5 годинки, които по време на нашите уроци се учат и да четат. Много от пиеските които те свирят имат текстове и някаква историйка. Думите съвпадат с ритъма и ние редовно си ги попяваме. По този начин децата усвояват и четенето на текста, и чувството за ритъм в музиката, ударенията на думите, и не на последно място, координацията на едновременното четене, произнасяне и свирене на пианото с правилните ноти и и пръсти.</p>
<p> </p>
<p>Често ритъмът и мелодичната интонация на някои от тези пиески, или пък на песничките, които моите ученици по пеене изучават, помагат интуитивно да се научи правилното произношение на думите и да се прочитат по срички в темпото на песента. Редовно съм виждала детенце, което се плаши, като види голям текст и не иска да го прочете, но се впуска съвсем лесно да проччете много повече текст и с по-сложни думи в рамките на една песен, без да осъзнава това, просто защото вниманието му е насочено към музиката и историята на сценката в песента.</p>
<p> </p>
<p><strong>- <em>Музика и двуезичие (многоезичие): ученето на текстове на песни като похват на езиковото обучение – така е при нас – песни и стихотворения наизуст за развитието на речта (rote learning); музика и мултикултурност.</em></strong></p>
<p> </p>
<p>Музиката също може да помогне и за бързото научаване на чужд език, най-вече за правилното му изговаряне. В нашето училище „Гергана“ повечето от децата са с основен английски език и учат български като втори. Те произнасят българския език с английски акцент и това е съвсем естествено, защото двата езика по различен начин използват мускулатурата на лицето и говорния апарат. За да се научат децата правилно да произнасят думите, една от идеалните техники е да пеят песни на български в нашите хорови групи и в класовете по музикален театър, защото при пеенето на песни и вокални упражнения сричките и звуците на всяка дума се изговарят бавно и преувеличено, с динамика и интонация под ритъма на музикалното произведение и при едно такова практикуване на всеки звук многократно децата се научават да сформират нова мускулна памет за новия език и нова техника на използване на говорния си апарат. Съдя по себе си също, тъй като се научих да говоря без български акцент на английски език съвсем несъзнателно, пеейки заедно с моите ученици по време на техните уроци и също с хоровете където работя като ръководител или корепетитор.</p>
<p> </p>
<p>Разбира се, всички тези преподавателски наблюдения и ефективността на музиката върху човешкия мозък са доказани от много научни експерименти и от техниките на музикотерапията. Музикотерапията се практикува още от 50-те години в Америка, но само през последното десетилетие набира голямо обществено внимание, тъй като високите технологии в медицината и прогреса в знанията за мозъка могат да се приложат на практика да се разбере какво точно става в мозъка, когато участваме в музикален процес – било слушане на музика, пеене, или свирене на инструмент. Резултатите са благоприятни и много пациенти от най-различна възраст с умствени заболявания – говорни, Даун синдром и други, често се лекуват с музикотерапия.</p>
<p> </p>
<p>Един от най-известните примери за успеха на музикотерапията, който заинтересува медиите и е причина за голямото внимание напоследък към тази дисциплина, е успеха на американската сенаторка Гейбриъл Гифърдс да възвърне почти напълно говорната си способност, след като в 2011 г. претърпя тежка мозъчна травма – простреляна бе в главата като жертва на атентат. Лекарите поставят Гейбриъл в горните 5% пациенти с подобни травми, които успяват да се възстановят така добре. В сп. <em>People Magazine</em> през февруари т.г. тя споделя за лечението си:</p>
<p>„Музикалната терапия беше толкова важна в началния стадий на възстановяването ми поради това, че помогна наново да развия различни сектори от мозъка, да сформирам нови говорни центрове и връзки в части от мозъка където те не са били преди травмата“.</p>
<p> </p>
<p><strong>- <em>Музика и социализация: детският хор – школа за </em><em>работа в екип</em><em>? </em><em>Каква е в</em><em>ажността на разновъзрастовите групи деца</em> <em>– </em><em>според мене </em><em>детският хор е идеалната разновъзрастова група – в ученето и спорта например това е трудно постижимо. Колко полезни са </em><em>обаче </em><em>групите за „фолклор“ за градски деца, които го учат като чужд език?</em></strong></p>
<p> </p>
<p>- Всички детски музикални ансамбли, без значение от възрастта на децата, от това колко са напреднали, или дали са начинаещи в музиката, от това какъв е типа на ансамбъла – хор, вокална група, рок банда, камерен ансамбъл, джаз бенд, фолклорна група или оркестър, са един от най-благоприятните, най-икономичните и най-ефективни образователни методи за развитие на децата. Музикалните ансамбли са неотделима част от всяко училище и нашумелите телевизионни формати също могат да покажат колко интересна и удовлетворителна е ансамбловата работа. Групите за фолклор са също толкова важни, колкото всички други. Колкото по-разнообразен е музикалния опит на едно дете, или един ансамбъл, толкова по-добре за развитието на децата.</p>
<p> </p>
<p><strong>- <em>Музика и социализация: амбивалентност на „фолклора“ в българското училище – автентичен фолклор отдавна няма, чалгата не е фолклор, „кутевският“ музеен фолклор е всъщност професионален авторски жанр; идеализацията на „фолклора“ обикновено върви с реакционна политика – шовинизъм, социален консерватизъм, фарисейство.</em><em>..</em></strong></p>
<p> </p>
<p>- Амбивалентност на фолклора има във всяка държава, и истината е, че фолклорът, както всеки друг музикален жанр, не може да съществува във вакуум, и съответно взаимства елементи от най-различни други музикални жанрове и се видоизменя постепенно с времето. Изменянето на фолклора с времето рефлектира музикалните, културни и политически тенденции на обществото в дадения период.</p>
<p> </p>
<p>Затова този жанр е наречен „фолклор“, защото произлиза от обществото за обществото. Не случайно в Америка в 1800-те години са създадени много тъжни и мрачни робски песни, често с религиозен характер – спиричуъли и госпъли (откъдето произлиза и джазът), рефлектиращи жестокото робовладелство през 1700-1865 г.</p>
<p> </p>
<p>В България са създавани песни за турското робство и Балканската война, както и колхозни песни. Фолклорните песни от миналото са с най-разнообразен характер, някои със сериозен, а други с комичен, ироничен или еротичен характер. И в миналото много фолклорни песни са създавани и като политическа опозиция или пък пропаганда. Едно е сигурно, че те директно представят реални емоции от живота и битието на народа в периода, когато песента е била създадена.</p>
<p> </p>
<p>Интересно е да се помисли какво точно е съвременният български фолклор. Аз смятам, че автентичен съвременен фолклор има. И че за да се отговори на това какво представлява съвременният български фолклор, трябва да решим какво означава „фолклор“ като цяло. От такава гледна точка, „чалгата“ също хипотетично може да се нарече „фолклор“, защото рефлектира културните тенденции на един народ в дадено време.</p>
<p> </p>
<p><strong>- <em>Има ли място и „музикалната долница“ във възпитанието? Трябва ли децата да </em><em>играят</em><em> „Бяла роза“? Например аз пиша, че чалгата е долница и няма място в училище, училището е място само за горнични</em><em>те</em><em> неща, но рок музиката има и „горничен“ характер и значи има място. Но Т. Адорно и А. Блум – и много съвременни българи – мислят, че рок музиката (</em><em>и</em><em> Бийтълс) е долница като чалгата и инструмент на корпоративната пропаганда. Според мене добрият рок води детето и до „сериозната“ музика, и до критичните социални идеи, </em><em>а </em><em>добрият хипхоп е едва ли не единствената жива форма на поезията, достъпна на масите</em><em>. </em></strong></p>
<p> </p>
<p>- Опитът ми на професионален музикант показва, че колкото повече разнообразие има в стиловете музика, които слушам или опознавам, толкова повече се развивам като музикант, с богат музикален опит и интерпретация. Според мене границите в образованието на децата, разделящи жанровете на добри и лоши, са изкуствени и не помагат за едно добро образование, понеже децата рано или късно ще бъдат изложени на всякакъв тип музика чрез медиите. Това, което ние можем да направим като преподаватели, е да разграничим музиката по качество на композицията и интерпретацията и да дадем на децата достатъчно качествени музикални знания, за да могат сами да правят тази разлика и сами да могат да правят образовани изводи за това коя музика е добра и коя не. </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
