- Автор: Гласове
- 04 Ное 2026
- 726
- 0
Либералът Петко Каравелов учи в Русия и като премиер отстоява Съединението въпреки съпротивата на Петербург. Консерваторът Константин Стоилов следва право в Германия, воюва като доброволец в защита на Съединението, а десетилетие по-късно възстановява отношенията с Русия и работи за международното признаване на Фердинанд. Двамата се разминават по въпроса колко власт да има князът, застават от различни страни при Стамболов и управляват в години, когато всяко решение на София отеква в европейските столици. Вазов застава на страната на Стоилов, Алеко - на Каравелов, а двамата политически съперници търсят по различни пътища повече свобода за България да решава сама.
Петко Каравелов и Константин Стоилов принадлежат на различни политически школи, но животът им преминава в решаването на един и същ въпрос: как освободена, разделена и зависима от Великите сили България да стане държава със собствена воля.
Днес имената им са останали върху улични табели, училищни фасади и в кратките списъци на българските министър-председатели. Каравелов обикновено се появява край Съединението, Стоилов - край помирението с Русия. Между тези две учебникарски определения изчезва почти цяла епоха: борбата за конституцията, усилието да се създадат съд, администрация и държавни финанси, конфликтът с короната, насилието над противника, цената на чуждия заем.
И двамата са образовани в чужбина. И двамата могат да разговарят с Европа на нейния политически език. И двамата знаят, че подкрепата на една велика държава може да бъде необходима и опасна едновременно. Но предлагат различни отговори за устройството на свободна България. От сблъсъка и сближаването им се вижда как националната независимост постепенно придобива съдържание - чрез решения, институции и отговорност.
Двама възпитаници на различни светове
Петко Стойчев Каравелов е роден на 24 март 1843 г. в Копривщица. По-големият му брат Любен е бъдещият писател, публицист и ръководител на революционната емиграция. Петко поема друг път. След обучение в Копривщица и Енос заминава за Русия. В Москва посещава историко-филологически и юридически университетски занятия, а по-късно преподава. Руската интелектуална среда оставя трайна следа в политическото му мислене.
Петко Каравелов през 1881 г. Снимка от колекцията на Националния военноисторически музей, дарена от Димитър Карастоянов през 1956 г.
По време на Освободителната война Каравелов работи в щаба на руската армия. След нея заема административни длъжности, сред които вицегубернатор на Видин. В Учредителното събрание през 1879 г. влиза като човек с широка подготовка и силен политически темперамент. Бързо се нарежда сред водачите на либералите.
Константин Стоилов е десет години по-млад. Роден е на 23 септември 1853 г. в Пловдив, в заможно търговско семейство. Учи при Йоаким Груев, завършва Робърт колеж в Цариград през 1871 г., следва право в германските университети и през 1877 г. получава докторска степен в Хайделберг. Продължава юридическата си подготовка в Париж.
Константин Стоилов по време на Учредителното събрание, [1879 г.]. Снимка от фотоателие „Н. С. Хитров Светлописец“
През 1878 г. започва работа в Пловдивския губернски съд, а през следващата година оглавява Софийския губернски съд. В Търново се явява като млад, отлично подготвен юрист и представител на консервативното течение. Участва в изработването на конституцията, а след избирането на Александър Батенберг става негов частен секретар и началник на политическия му кабинет.
Диплома на Константин Стоилов за завършено образование в Робърт колеж със степен „бакалавър“. Цариград, 27 юли 1871 г. Ръкописен оригинал на латински език
Държава, която трябва да се построи
Освобождението през 1878 г. не оставя на българските политици завършена национална държава. Берлинският договор установява автономно и трибутарно Княжество България под върховенството на султана. Южно от Балкана се създава Източна Румелия - османска провинция с административна автономия и генерал-губернатор християнин. Македония и голяма част от Тракия остават под пряко османско управление. Националният въпрос остава отворен.
Княжеството трябва да изгради собствените си учреждения, докато международните му възможности са ограничени. Русия има огромен авторитет на освободителка и съществена роля във военната организация. Австро-Унгария защитава позициите си на Балканите. Великобритания се противопоставя на разширяването на руското влияние. Османската империя пази правата си по договора. Българските решения неизбежно попадат в това съперничество.
Обществото е предимно селско, стопанството - с ограничени капитали, а образованите кадри са малко. Конституционните правила трябва да започнат да действат там, където няма дълга практика на свободен парламентарен живот. Властта предоставя и работа, обществено положение, достъп до поръчки и влияние. Затова спорът за принципите бързо се преплита с борбата за държавната служба.
В тази среда се оформят либералите и консерваторите. Разделението е съществено: колко власт да има князът, колко широко да бъде народното представителство, как да се съчетаят свободата и управляемостта.
Конституцията: първият голям избор
В Учредителното събрание Каравелов защитава широко народно представителство и граждански свободи. Сред консерваторите Стоилов настоява за по-силна изпълнителна власт и повече гаранции срещу политическата неопитност и резките обществени колебания. Консервативните предложения включват двукамарно представителство и институции, които да ограничават непосредственото надмощие на изборното мнозинство.
Зад тези позиции стоят различни опасения. Либералите се страхуват, че тесен кръг около княза може да присвои държавата. Консерваторите се боят, че неопитно представителство ще направи управлението нестабилно. И двете страни говорят за бъдещето на България, но всяка намира заплахата на различно място.
Снимки на членовете на българското Учредително събрание в Търново, 1879
Приетата на 16 април 1879 г. Търновска конституция утвърждава еднокамарно Народно събрание и широки за времето политически права. Либералите печелят основния спор. Князът обаче запазва значителни правомощия, включително назначаването и освобождаването на министрите. Така още в началото се създават условия за съперничество между короната и парламентарното мнозинство.
Каравелов оглавява първото си правителство в края на 1880 г., след кабинета на Драган Цанков. Стоилов остава близо до двореца. Скоро конституционното разногласие ще престане да бъде спор между депутати и ще се превърне в изпитание за самото съществуване на установения ред.
1881 година: от двете страни на преврата
На 27 април 1881 г. Александър Батенберг извършва държавен преврат. Следват извънредни пълномощия и прекъсване на нормалното действие на Търновската конституция. Стоилов подкрепя този курс и заема постове в управлението. Каравелов е отстранен и напуска Княжеството.
Това е най-ясното им принципно разминаване. Стоилов приема ограничаването на конституционния режим като средство за по-силна и подредена власт. За Каравелов извънредното управление е посегателство върху политическата свобода. В Източна Румелия продължава опозиционната си дейност, работи като учител и става кмет на Пловдив.
Константин Стоилов със съпругата си Христина Тъпчилещова и петте им деца - Стоил, Христо, Петко, Борис и Мария
През 1883 г. конституционното управление е възстановено. Системата на пълномощията не е решила основните противоречия, а отношенията между княза, руските представители и българските политически дейци са допълнително изострени. Стоилов участва като правосъден министър в кабинета на Цанков. Каравелов се завръща и през 1884 г. отново оглавява правителството.
Съединението: предпазливият премиер поема отговорността
При Съединението ролята на Каравелов трябва да бъде определена точно. Революционната подготовка в Източна Румелия е дело на Българския таен централен революционен комитет, Захари Стоянов и местните дейци, подкрепени от военни и обществени сили. Министър-председателят не е организаторът на пловдивската акция.
Преди 6 септември Каравелов възразява срещу предприемането ѝ в този момент. Смята, че е необходима благоприятна международна обстановка, особено подкрепа от Русия. Опасява се от война и от политическа изолация. Това е предпазливост на държавен ръководител, но също и преценка, която събитията изпреварват.
Петко Каравелов със съпругата си Екатерина и дъщерите им Виола и Лора
След провъзгласяването на Съединението застава зад него. Правителството подкрепя приемането му от княза, мобилизацията и мерките за защита. Каравелов носи отговорност за превръщането на революционния акт в държавна политика. Съгласието на кабинета е отбелязано и в княжеското слово пред Народното събрание.
Русия се противопоставя на извършеното Съединение и изтегля офицерите си от българската армия. Значителна част от войската е съсредоточена към османската граница, защото там се очаква непосредствената опасност. Сърбия обаче решава да използва кризата за своя изгода.
Каравеловият избор през тези седмици е особено важен: първоначално поставя руската подкрепа сред условията за безопасен успех, но след извършеното Съединение отказва да се оттегли от националната цел заради липсата на такава подкрепа.[6][8]
Войната: единият управлява, другият отива на фронта
На 2 ноември 1885 г. Сърбия напада България. Настъплението застрашава София, докато български части трябва спешно да бъдат прехвърлени от юг. В сраженията при Сливница на 5–7 ноември българската армия спира противника, след което преминава в настъпление.
Каравелов участва в политическото ръководство на отбраната. Заедно с княза, министрите и военните представители обсъжда защитата на столицата. Като премиер и финансов министър носи отговорност за държавните средства, реквизициите и снабдяването. Националният военноисторически музей отбелязва личното му участие в изпращането на обозите с храна и боеприпаси.
1886 година: противници в общ кабинет
Превратът срещу Батенберг на 9 август 1886 г. отваря нова криза. Организиран от русофилски офицери, той отстранява княза, но не осигурява трайна политическа власт. Следват контрапреврат, връщане на владетеля и окончателната му абдикация.
Каравелов не бива да бъде смесван с организаторите на детронацията само защото е русофил. В дните след преврата опитва да възстанови гражданското управление и да намери изход от кризата. Между 12 и 16 август оглавява временно правителство. Външен министър в него е Константин Стоилов. Двамата конституционни противници за кратко се оказват в един кабинет.
След абдикацията Каравелов влиза в регентството със Стефан Стамболов и Сава Муткуров, но скоро го напуска. Разногласията за изхода от кризата и отношенията с Русия стават непреодолими. Стамболов поема водещата роля в съпротивата срещу руския натиск.
Константин Стоилов в Санкт Петербург по време на посещението на княз Александър I Батенберг в Русия, 1880 г.
Стоилов участва в дипломатическите мисии за намиране на нов княз. През лятото на 1887 г. за кратко е министър-председател, когато се осъществява изборът и идването на Фердинанд Сакскобургготски. Каравелов се противопоставя на този избор.
Фердинанд заема престола без необходимото международно признаване. Така въпросът за личността на монарха се превръща и във въпрос за положението на държавата. Ще изминат почти девет години, преди противоречието да получи дипломатическо разрешение.
Стамболов: съюзник за единия, преследвач за другия
През 1887 г. Стоилов става министър на правосъдието при Стамболов. Сътрудничеството им показва, че бъдещият лидер на Народната партия участва и в ранното изграждане на режима, срещу който по-късно ще се обяви. През декември 1888 г. напуска кабинета след разногласия и постепенно се нарежда сред водачите на легалната опозиция.
За Каравелов годините са несравнимо по-тежки. През 1887 г. е задържан и малтретиран във връзка с подозренията около русофилските бунтове. След убийството на финансовия министър Христо Белчев през 1891 г., при покушение, насочено срещу Стамболов, Каравелов отново е арестуван. През 1892 г. получава петгодишна присъда по обвинение за съпричастност. В историческата литература обвинението е оценявано като неоснователно и политически мотивирано.
Затварят го в Черната джамия. В борбата за освобождаването му съществена роля има съпругата му Екатерина Каравелова — самостоятелна обществена фигура, която понася политическите преследвания заедно със семейството си. След падането на Стамболов Каравелов остава в затвора още месеци и излиза с амнистия през декември 1894 г. Отказът да моли Фердинанд за помилване изразява убеждението му, че не трябва да признава лична вина, за да получи свободата си.
Гробът на Петко Каравелов до олтарната стена на столичния храм „Св. Седмочисленици“. Преди преустройството си в църква сградата е известна като Черната джамия и служи като затвор, в който Каравелов е държан
Опитът на тези години обяснява част от политическата му непримиримост. Конституцията е гаранция срещу възможността държавата да се превърне в средство за разправа. Същевременно тази непримиримост понякога затруднява намирането на политически съюзници и компромиси.
Стоилов на власт: обещанието за нормален политически живот
На 19 май 1894 г. Стоилов поема управлението след падането на Стамболов. Първоначално събира представители на различни опозиционни среди, а през същата година изгражда Народната партия. Тя обединява дейци от старата консервативна традиция и бивши източнорумелийски народняци. Сред водещите личности около управлението са Иван Евстратиев Гешов, Теодор Теодоров, Михаил Маджаров и Константин Величков. По-късно министър става и Иван Вазов.
Най-тежката политическа сянка върху Стоиловия кабинет пада с убийството на Стамболов през юли 1895 г. След отстраняването си бившият премиер е подложен на преследване и ограничения. Правителството отказва да му даде паспорт за заминаване на лечение в чужбина. На 3 юли е нападнат в София и след три дни умира от раните си.
Убийството на Алеко Константинов през май 1897 г., също по време на Стоиловото управление, добавя още една трагедия. Приетото обяснение е, че нападателите са целели спътника му Михаил Такев. Смъртта на писателя е част от насилствения партиен живот на епохата, без това да доказва лично нареждане на министър-председателя.
Русия и Европа: търсене на пространство за България
Външната политика на двамата трудно се побира в днешната представа за постоянен избор между Русия и Европа. Русия е европейска велика сила и част от системата, която урежда българския въпрос. Самите западни държави имат различни интереси. Понякога София получава подкрепа от Лондон срещу Петербург, друг път търси руска помощ за достъп до френски капитал.
При Каравелов русофилството е трайно, но не заличава националната му позиция през 1885 г. По-късно стремежът към помирение с Русия и недоверието към Фердинанд го отделят от Стамболов. Оттук идва трудността му да съчетае демократичния идеал, привързаността към Русия и необходимостта от действащо управление при неблагоприятни условия.
Стоилов достига до друга стратегия: да запази Фердинанд и едновременно да прекрати международната му непризнатост. Помирението с Русия трябва да укрепи държавата, без да изисква нова династична криза. Това е голямата дипломатическа задача на управлението му.
Пробивът идва през 1896 г. След смъртта на Александър III вече има условия за сближаване с Николай II. Преминаването на престолонаследника Борис от католицизъм в православие става важна част от разрешението. На 2 февруари е извършено миропомазването му, с което е приет в Православната църква. Князът влиза в остър конфликт със съпругата си, католическите си роднини и Рим. Стоилов подкрепя политическото решение.
Следва признаване на Фердинанд и нормализиране на отношенията с Русия. За кабинета това е успех, защото намалява опасността въпросът за трона непрекъснато да бъде използван срещу България. Признаването обаче не е равнозначно на независимост: Княжеството запазва международноправния си статут до 1908 г.
Помирението не предизвиква еднакъв възторг сред всички русофили. В писмо до Алекси Филипов от февруари 1896 г. Алеко Константинов възразява срещу готовността на руската власт да приеме Фердинанд след дългогодишната борба на българските ѝ привърженици срещу него. Настоява опората да бъде в българския народ и неговите интереси. Това е глас на разочарование от политиката на Русия, изразен вътре в русофилската среда.
Погребението на Константин Стоилов, 1901 г.
Вазов и Алеко: литературата също избира страна
Разделението между двата политически лагера преминава и през литературния живот. Иван Вазов подкрепя Народната партия и през 1897 г. става министър на народното просвещение в Стоиловия кабинет. Алеко Константинов е сред дейците на Демократическата партия и привържениците на Каравелов. За двамата писатели политиката е част от обществената им отговорност.
През есента на 1896 г. спорът стига до лични нападки. След остра рецензия на Пенчо Славейков за Вазовия роман „Нова земя“, народняшкият вестник „Мир“ поставя Алеко начело на своя „Списък на българските идиоти“. Щастливеца отвръща във вестник „Знаме“ със „Списък на българските гении“, в който иронично обявява Вазов за пръв гений на България и осмива решение на Берковския окръжен съд от времето, когато писателят го председателства. Поводът е дело за куче, осъдено да бъде убито, а Алеко пита защо оцелелите ярета не са разпитани като свидетели.
