- Автор: Рени Нешкова
- 10 Sep 2020
- 54
- 9
„Дяловете на хората, които оценяват периода отпреди 1989 г. подчертано добре, са чувствителни. И бих казал, че между двете столетия тези дялове дори са набъбнали, макар че не продължават да растат. Обратно, оценката за времето след 1989 г. е противоречива, но с подчертан негативизъм.“
Това казва изпълнителният директор на „Галъп интернешънъл“ Първан Симеонов за ГЛАСОВЕ.
Поводът е, че най-после излезе новият годишник на „Галъп интернешънъл“ – „Политическият процес и общественото мнение през 2014 г.“ Той е продължение на традиция, започнала от 90-те години на миналия век и възстановена през 2013 г., която според изследователите е била крайно интересна година. Така на пазара вече са книгите за 2013 г. и 2014 г.
Годишникът съдържа обзор на данните от месечните изследвания на агенцията през 2014 г. по отношение на основните институции и партии, както и масовите мнения за икономиката и личните финанси.
Годишният обзор включва и справочник за основните събития за годината, както и данни от общественото мнение по болните теми от миналата година – банкова система, Украйна и т.н.
Но може би най-любопитното е, че този път има и специална глава „Четвърт век след 1989“, където читателят може да проследи как всеки месец са се движили основните индикатори на общественото мнение от началото на 90-те години досега. Това е уникална народопсихологична картина на периода. В тази глава има и доста сравнения как сме оценявали периода преди и след 1989 г. и как го оценяваме сега.
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/47512_CgQJHiNOL4sPvpOwXDymBx6DfhGg6J.jpg" style="height:285px; width:480px" /></p>
<p> </p>
<p><strong>- Какво представляват годишниците, които издава вашата агенция?</strong></p>
<p>- Тези книги са нещо като спешен летопис, текуща история на общественото мнение. И колкото повече време минава, те ще стават още по-ценни като свидетелство на изминалите години, моментни снимки на масовото съзнание. Силно препоръчвам книгите за 2014 и за 2013 г. в комплект - защото 2014 г. бе продължение на 2013 г.</p>
<p>Те са нещо средно между учебник, справочник и историческо четиво. Съдържат море от данни, но нека не ги преразказвам.</p>
<p> </p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/47512_Z1B3w5LOTadMM4q3lv0gmL24bwWLJW.jpg" style="height:500px; width:342px" /></p>
<p> </p>
<p><strong>- Ще споделите ли предварително нещо от тези любопитни изводи за народопсихологията на българина, как той е реагирал на най-интересните събития през годините?</strong></p>
<p>- В книгите от 2013 г. и от 2014 г. има сравнения от типа „преди и сега“. И ако трябва да бъда честен, по някои от основните направления на промените у нас през последните 25 години общественото съзнание изглежда почти непокътнато.</p>
<p><strong>- Това звучи направо смайващо! В какви по-точно направления то е останало непокътнато?</strong></p>
<p>- Става дума за теми като политически права, като възприемане на новата пазарна реалност, като готовност да се живее в новите времена на социално разслоение, като доверие и ентусиазъм по отношение на демократичните инструменти, каквито са изборите например. По тези теми общественото съзнание през 90-те май се оказва не много по-различно от сега. А това са точно основните направления на промените след 1989 г.</p>
<p><strong>- И като се има предвид, че това е период от 25 години, тоест има смяна на поколения, звучи още по-любопитно.</strong></p>
<p>- Слава Богу, новото поколение е различно и дава повече поводи за оптимизъм. В книгата сме дали и малка част от основните изводи от едно мащабно младежко изследване. Младите възприемат нещата много по-позитивно, с по-малко предразсъдъци, с откровеното споделяне, че не познават добре миналото и не се интересуват много от него. Но наистина, нека не преразказвам.</p>
<p><strong>- Има ли промяна в оценката на комунистическото минало за този период?</strong></p>
<p>- Дяловете на хората, които оценяват периода отпреди 1989 г. подчертано добре, са чувствителни. И даже бих казал, че между двете столетия тези дялове дори са набъбнали, макар че не продължават да растат. Обратно, оценката за времето след 1989 г. е противоречива, но с подчертан негативизъм. Хубавото е, че този негативизъм също не расте във времето, дори като че ли си пробива път по-умерена оценка – имало е и добро, и лошо. Но като цяло такъв тип резултати будят известна тревога или най-малкото – размисъл.</p>
<p>Това е само един от любопитните акценти в тази книга. Друг интересен акцент са ретроспективните данни всеки месец десетилетия назад, които са много поучителни и човек може да ги чете с часове, да не кажа – с дни. Защото те показват къде са били пиковете на нашата надежда, на нашите очаквания, на нашия оптимизъм.</p>
<p><strong>- Къде са били най-отчетливо тези пикове?</strong></p>
<p>- Прави впечатление, че доста малко са били онези моменти, когато сме гледали с ентусиазъм собствените си институции, икономиката си и общата посока на развитие на страната. Смените във властта винаги са действали ободряващо, очакванията са подскачали нагоре – повече или по-малко, в зависимост от това дали идва месия. Обществото ни е живяло в една досадна цикличност, свързана с акумулирани очаквания, после разочарования и всичко се повтаря.</p>
<p>Доста малко са моментите, в които сме смятали, че нещата вървят на добре. Ако трябва да кажа нещо успокояващо, то е, че в тези оценки ние далеч не сме сами, това е общ механизъм за съвременните ни общества. Такава е логиката, хората искат още, не са доволни от политиците си. А в това отношение българите имат доста основания, съгласете се.</p>
<p>Някой може да види в данните друг прочит, ние дори насърчаваме алтернативния поглед на проучванията.</p>
<p>Друг интересен акцент в годишника са данните за общественото мнение за банковата система – недоверието през 2014 г. се покачи, но не продължи да расте, паника нямаше, публиката реагира зряло.</p>
<p>Още един интересен акцент в книгата – масовите мнения по темата „Украйна“. Там проличаха нашите инстинкти като общество за нововъзникващи проблеми, пролича разломът Изток-Запад (съвпадащ често у нас с етикетите „ляво-дясно“).</p>
<p><strong>- Изборите в Гърция бяха съвсем наскоро и явно не сте правили проучване, но ви питам като политолог какво мислите за тях. Може ли този избор да промени Европа или подобно нещо да се случи в България?</strong></p>
<p>- Гърция може да се окаже симптом за един по-обширен процес на европейския континент. Процес, в който радикални идеологии стават все по-масови. Те са били екстремни, екзотични, маргинални, споделяли са се от малцина, но сега стават все по-популярни и по-масови. Едното явление е националконсерватизмът, което обикновено наричаме радикално дясно. Виждате какво се случва във Великобритания. Във Франция с годините се утвърждава и може да излезе на първо място сходна формация. В Германия, където подобна тема е абсолютно табу, виждате какво става с антиислямисткото движение ПЕГИДА, да не говорим за богати и уредени държави като скандинавските, като Швейцария, Холандия, Белгия, Австрия, където такива сили са просто популистки явления, но и утвърдени участници в партийната система.</p>
<p>От друга страна, вижда се какво става в Южна Европа – в Испания „Подемос“, в Гърция СИРИЗА. Италия също се оглежда с надежда, че гръцкият вариант за опрощаване на дълговете може да успее, и дали няма още някой да се окаже на печелившата страна.</p>
<p>Така че – разпънат между крайности - на много места в Европа политическият процес е заплашен от радикализация.</p>
<p>И това вероятно ще се задълбочи след случая в Париж. Защото той колкото показа пропастта между западната цивилизация и държавите с ислямско вероизповедание, толкова показа и една пропаст в самото европейско общество между консервативно и либерално. Случаят в Гърция пък показва още един разлом – между евроентусиазма и евроскептицизма, даже евроотхвърлянето.</p>
<p><strong>- Може би тези нови разделителни линии изместват старите социални разделения на бедни–богати, ляво-дясно?</strong></p>
<p>- Допълват ги, пресичат ги и усложняват картината. И така е от десетилетия, но след Париж и Гърция процесът ще се задълбочава.</p>
<p>Да вземем например случая „Шарли Ебдо“: едните казаха, че това е удар срещу свободата на словото, другите опонираха – да, ама тези правиха карикатури и на Христос.</p>
<p>И в България го видяхме. Либералните мислители акцентираха върху свободата на словото, Патриотичният фронт пък го прие като удар срещу една суверенна държава и като война срещу Европа. </p>
<p>На едната страна застанаха социалконсервативни и националконсервативни формации, които казват, че това е криза на либералния мултикултурен модел. От другата страна стоят едни, които казват – напротив, в либералния мултикултурен модел е спасението. В подобна ситуация десните радикали твърде лесно могат да печелят. Но и евроскептичните и антиевропейските сили въобще.</p>
<p>Традиционното разделение ляво-дясно винаги се е пресичало от това разделение – да го наречем най-общо отворено - затворено общество. От едната страна са хора, които държат на либерални ценности, на гей бракове, на въпроси, свързани с природата. От другата страна стоят едни, които казват – стига имигранти, стига източване на социалните фондове, тоест някакво национално затваряне, национализъм</p>
<p>Нещо повече, ние си говорим за радикално десни и радикално леви. Обаче един от най-ласкавите отзиви за победата на СИРИЗА в Гърция дойде от Марин льо Пен. Тоест традиционната скала ляво-дясно тук е оставена настрана и е надделяла другата скала – за и против европейската интеграция, за и против тази Европа.</p>
<p><strong>- Къде сме ние в този процес? Коя партия ще стане носител на новите тенденции, които видяхме примерно в Гърция?</strong></p>
<p>- За послания от типа „потребителски“, „социално-патетични“, чисто ляво популистки има ниша и ние сме го виждали. Ще дам следния пример: след протестите през януари 2013 г. „Атака“ се събуди с многократно увеличена подкрепа. БСП също вдигна процентите, но далеч не толкова. Оказва се, че традиционната левица в България не успява да говори на този език, тя продължава да се обръща към една обичайно-наследствена, предвидима като величина публика и не можа да я надхвърли. Така че вероятно ще има опити за политически проекти, политическо предприемачество в тази ниша. СИРИЗА е предизвикателство за БСП.</p>
<p>Но не изключвам напред да вървят и формации, които към социалния добавят и национален акцент. Не случайно давам пример с „Атака“. Патриотичният фронт също звучи много социално – за НФСБ това е видно. За ВМРО също - тя изостави по-назад етно-историческите теми и с годините отвори потребителски теми, като проблемите с електроразпределителни дружества и т.н.</p>
<p>С две думи, в България (а и в цяла Източна Европа) има добра почва за съчетание на социално и национално. И няма начин да бъде другояче, след като години наред в контекста на прехода и след това тези думи бяха табу. Приемаше се за даденост, че националните държави някак си се размиват в процеса на глобализацията и всичко социално е непрестижно, изостанало, анахронично, водещо към комунизъм и т.н.</p>
<p>Отгласът от СИРИЗА в България може да бъде в две посоки – в опита за създаване на нови леви формации и в съчетаването им с национализъм.</p>
<p><strong>- Коалиционният партньор на СИРИЗА – „Независими гърци“, се определя като десноцентристка формация, но геостратегически призова за завой към Русия. </strong></p>
<p>- Този пример е точно илюстрация на това, за което говорехме – че ляво-дясното в случая няма толкова значение, по-скоро е обща опозиция срещу тази Европа, каквато виждаме в момента.</p>
<p>Впрочем, аз лично не съм голям оптимист за съдбата на СИРИЗА, защото популистката вълна, на която тя идва, ще трябва да се срещне с реалността, която никак не е розова за Гърция. Изглежда ми, че това движение има доста предпоставки за неуспех, които се коренят в нещо много просто – СИРИЗА изглежда повече като социален бунт, отколкото като проект. И не ми се струва, че имат ясна визия и план. Те напипват срещу какво са основните сили в гръцкото общество, но не напипват за какво са. Ако наистина се стигне до излизането им от Еврозоната, за тях това ще бъде крах. Ако се опитат да играят против европейските правила – също ще бъде крах. Струва ми се, че СИРИЗА е възможно да се срути под тежестта на собствените си обещания. Но – пак казвам - аз се интересувам от явлението повече като европейско, а не толкова като гръцко. </p>
