"През 1976 г. открих ебола. Сега се страхувам от невъобразима трагедия"

<p><strong>- Проф. Пио, като млад учен в Антверпен, сте бил част от екипа, който откри вируса ебола през 1976 г. Как стана това?</strong></p> <p>- Все още си го спомням много точно. Един септемврийски ден пилот от авиокомпанията &quot;Сабена&quot; ни донесе син термос и писмо от &nbsp;лекар в Киншаса, по онова време в Заир. В термоса, пишеше той, има кръвна проба от белгийска монахиня, която наскоро почина от мистериозна болест в Ямбуку, отдалечено село в северната част на страната. Той искаше да изследваме пробата за жълта треска.</p> <p><strong>- В наши дни ебола може да бъде изследвана само в много добре обезопасени лаборатории. Как се защитихте тогава?</strong></p> <p>- Нямахме представа колко е опасен вирусът. А по онова време в Белгия нямаше добре обезопасени лаборатории. Ние просто носехме нашите бели лабораторни престилки и предпазни ръкавици. Когато отворихме термосът, ледът вътре се бе разтопил и едната от епруветките се бе счупила. Кръвта и парчетата стъкло плуваха във водата от леда. Извадихме другата, непокътната епруветка от разлятата течност и започнахме да изследваме кръвта за патогени, използвайки методите, които бяха стандартни по онова време.</p> <p><strong>- Но жълтата треска очевидно не е имала нищо общо с болестта на монахинята.</strong></p> <p>- Не. А тестовете за треската Ласа и коремен тиф също бяха отрицателни. Тогава какво можеше да бъде? Надеждите ни зависеха от това дали ще успеем да изолираме вируса в пробата. За да направим това, го инжектирахме в мишки и други лабораторни животни. През първите няколко дни не се случваше нищо. Тогава си помислихме, че патогенът може би е бил повреден от недостатъчното охлаждане в термоса. Но след това едно след друго животните започнаха да умират. Ние започнахме да осъзнаваме, че в пробата се съдържа нещо много смъртоносно.</p> <p><strong>- Но сте продължили?</strong></p> <p>- От Киншаса пристигнаха други проби от починалата монахиня. Точно когато бяхме готови да започнем да изследваме вируса под електронен микроскоп, от Световната здравна организация ни наредиха да изпратим всички проби в лаборатория с високо ниво на сигурност в Англия. Шефът ми искаше обаче работата ни да стигне до заключение без значение как. <span style="color:#212121">Той взе една епруветка с материал от вируса, за да го разгледа, но ръката му трепереше и той я изпусна върху крака на един колега. Епруветката се разби. Единствената ми мисъл беше: &quot;По дяволите!&quot;. Веднага дезинфекцирахме всичко и, за щастие на нашия колега, той&nbsp; носеше дебели кожени обувки. Нищо не се случи на някой от нас.</span></p> <p><strong>- Накрая сте били в състояние да създадете изображение на вируса, използвайки електронен микроскоп.</strong></p> <p>- Да и първата ни мисъл бе: &quot;Какво по дяволите е това?&quot; Вирусът, който търсехме толкова време, беше много голям, много дълъг и подобен на червей. Нямаше прилики с жълтата треска. Вместо това приличаше на изключително опасния вирус Марбург, който, подобно на ебола, причинява хеморагична треска. През 60-те г. вирусът е причинил смъртта на няколко лабораторни работници в Марбург, в Германия.</p> <p><strong>- Страхувахте ли се в този момент?</strong></p> <p>- Не знаех почти нищо за вируса Марбург по онова време. Когато днес разказвам на моите студенти за него, те си мислят, че идвам от каменната ера. Но аз всъщност трябваше да отида в библиотеката и да потърся в атласа по вирусология. Скоро след това американският Център за контрол на болестите съобщи, че това не е вирусът на Марбург, а свързан, но непознат вирус. Разбрахме, че междувременно стотици хора вече са починали от този вирус в Ямбуку и района около него.</p> <p><strong>- Няколко дни по-късно вие ставате един от първите учени, които заминават за Заир.</strong></p> <p>- Да. Починалата монахиня и нейните сестри бяха от Белгия. В Ямбуку, който е бил част от белгийско Конго, те работеха в малка болница към мисията. Когато белгийското правителство реши да изпрати някого там, веднага предложих да отида като доброволец. Бях на 27 г. и се чувствах като героя от моето детство, Тентен. И, трябва да призная, бях опиянен от възможността да проуча нещо напълно непознато.</p> <p>&nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/42835_SgBjrOmDXaIAVBGq9U9aDOZb3LmSMZ.jpg" /></p> <p><em>Малко момиче, за което има съмнения, че е заразено с ебола</em></p> <p>&nbsp;</p> <p><strong>- Имаше ли място за страх или най-малкото за притеснение?</strong></p> <p>- Разбира се, беше ни ясно, че си имаме работа с една от най-смъртоносните инфекциозни болести, които светът е виждал - и нямахме никаква идея, че тя се предава чрез телесните течности! Можеха да са комари. Носехме защитни костюми и латексови ръкавици и аз дори бях взел назаем чифт мотоциклетни очила, за да покрия очите си. Но в жегата в джунглата бе невъзможно да се носят противогазите, които бяхме купили в Киншаса. Въпреки това пациентите, заразени с ебола, които лекувах, вероятно са били също толкова шокирани от вида ми, колкото и от силното си страдание. Аз взех кръв от около 10 от тези пациенти. Много се тревожех случайно да не се убода с иглата и така сам да се заразя.&nbsp;</p> <p><strong>- Но явно сте успял да се предпазите от заразяване.</strong></p> <p>- Е, в един момент вдигнах висока температура, с главоболие и диария&hellip;</p> <p><strong>- &hellip; симптоми, подобни на ебола?</strong></p> <p>- Точно така. Веднага си помислих: &quot;По дяволите, това е!&quot; Но се опитах да запазя хладнокръвие. Знаех, че симтомите, които имам, могат да бъдат от нещо съвсем различно и безобидно. И би било глупаво да загубя две седмици в ужасната палатка за изолация, която бе направена за нас, учените, за най-лошия случай. Така че просто останах сам в стаята си и зачаках. Разбира се, не можех да мигна, но, за щастие, на следващия ден се почувствах по-добре. Беше стомашна инфекция. Всъщност, това е най-хубавото нещо, което може да се случи в живота ви: да погледнете смъртта в очите, но да оцелеете. Това промени целия ми подход, целия ми възглед за живота по онова време.</p> <p><strong>- Вие сте също един от хората, дали името на вируса. Защо ебола?</strong></p> <p>- В този ден нашият екип седя до късно през нощта - с по няколко питиета - в обсъждане на въпроса. Категорично не искахме да наречем новия патоген &quot;вируса от Ямбуку&quot;, защото това щеше да заклейми мястото завинаги. На стената бе закачена карта и американският ръководител на екипа ни предложи да дадем на вируса името на най-близката река. Това беше река Ебола. Така че около 3 или 4 часа сутринта бяхме открили името. Но картата беше малка и неточна. По-късно научихме, че най-близката река е друга. Но Ебола е хубаво име, нали?</p> <p><strong>- В крайна сметка сте открили, че белгийските монахини несъзнателно са разпространили вируса. Как е станало това?</strong></p> <p>- В болницата си те редовно инжектирали на бременните жени витамини, използвайки нестерилизирани спринцовки. Така те заразили много млади жени в Ямбуку с вируса. Казахме на монахините за ужасната грешка, която са направили, но поглеждайки назад, бих казал, че сме били твърде внимателни в подбора на думите си. Клиники, които не са спазвали това и други хигиенни правила, са функционирали като катализатори на допълнителни огнища на ебола. Те драстично ускориха разпространението на вируса или направиха възможно неговото разпространение. Дори в сегашната епидемия от ебола в Западна Африка, за съжаление, има болници, които играят тази срамна роля, както в началото.&nbsp;</p> <p><strong>- След Ямбуку посвещавате следващите 30 г. от професионалния си живот на борбата срещу СПИН. Но сега ебола отново ви настигна. Американските учени се опасяват, че в крайна сметка стотици хиляди хора могат да се заразят. Очакваше ли се подобна епидемия?</strong></p> <p>- Не, съвсем не. Напротив, аз винаги съм мислел, че ебола, в сравнение със СПИН или маларията, не представлява кой знае какъв проблем, тъй като огнищата й винаги са били кратки и локални. Около юни за мен стана ясно, че в сегашната епидемия има нещо фундаментално различно. Горе-долу по същото време оганизацията &quot;Лекари без граница&quot; би тревога. Ние, фламандците, сме склонни да бъдем доста сдържани, но в този момент аз започнах наистина да се тревожа.</p> <p><strong>- Защо Световната здравна организация реагира толкова късно?</strong></p> <p>- От една страна, защото персоналът в нейния африкански регионален офис не е съставен от най-способните хора, а от политически назначения. А централата в Женева претърпя големи бюджетни съкращения, които бяха договорени с държавите-членки. Отделът за хеморагична треска и този, който отговаря за управлението на епидемичните извънредни ситуация, бяха силно засегнати. Но от август Световната здравна организация си възвърна лидерската роля.</p> <p><strong>- Всъщност съществува добре установена процедура за ограничаване на огнищата на ебола: изолиране на заразените и наблюдение на тези, които са имали контакт с тях. Как може да се случи катастрофа, като тази, която виждаме сега?</strong></p> <p>- Мисля, че това е, което хората наричат перфектната буря: когато всяко индивидуално обстоятелство е малко по-зле от нормалното и след това те се комбинират за създаването на бедствие. И в тази епидемия има много фактори, които са били неблагоприятни от самото начало. Някои от засегнатите страни са току-що възникнали след ужасни граждански войни, много от техните доктори са избягали и здравните им системи са сринати. В цяла Либерия, например, през 2010 г. имаше само 51 доктори и много от тях вече са починали от ебола.</p> <p><strong>- Фактът, че тази епидемия възникна в гъсто населения граничен район между Гвинея, Сиера Леоне и Либерия&hellip;</strong></p> <p>- &hellip; също допринася за катастрофата. Защото хората там са изключително мобилни, беше много по-трудно от обичайното да се следи кой е бил в контакт със заразените. Тъй като в този регион мъртвите традиционно се погребват в градовете и селата, в които са родени, силно заразни с вируса на ебола трупове пътуваха през границата в пикапи и таксита. Резултатът бе, че епидемията пламна на различни места.</p> <p><strong>- За първи път в историята вирусът достигна до метрополии като Монровия и Фрийтаун. Това ли беше най-лошото, което можеше да се случи?</strong></p> <p>- В големите градове - особено в хаотичните гета - е невъзможно да се намерят тези, които са били в контакт с пациентите, без значение колко големи са усилията за това. Ето защо се тревожа толкова много и за Нигерия. В страната има мегаполиси като Лагос и Порт Харкорт, и ако вирусът на ебола стигне до там и започне да се разпространява, ще последва невъобразима катастрофа.</p> <p><strong>- Напълно ли сме загубили контрол над епидемията?</strong></p> <p>- Винаги съм бил оптимист и смятам, че сега нямаме друг избор освен да опитаме всичко, наистина всичко. Добре е, че САЩ и някои други страни най-накрая започнаха да помагат. Но Германия или дори Белгия, например, трябва да направят много повече. И трябва да е ясно за всички нас: това не е просто още една епидемия. Това е хуманитарна катастрофа. Ние не просто се нуждаем от медицински персонал, но също така от специалисти по логистика, камиони, джипове и храна. Такава епидемия може да дестабилизира цели региони. Мога само да се надявам, че ще бъдем способни да я овладеем. Наистина никога не съм мислел, че може да стане токова зле.</p> <p><strong>- Какво наистина може да се направи в ситуация, когато всеки може да се зарази по улиците и, както е в Монровия, дори такситата са заразени?</strong></p> <p>- Спешно се нуждаем от нови стратегии. В момента помощниците вече не са в състояние да се грижат за всички пациенти в медицинските центрове. Така че членовете на семействата, които са се грижели за пациентите, трябва да се научат как да се предпазват сами от заразяване, доколкото това е възможно. Възпитателната работа в момента е най-голямото предизвикателство. Сиера Леоне експериментира с тридневен вечерен час, опитвайки се да изравни кривата на инфекцията поне за малко. В началото си помислих: &quot;Това е пълна лудост&quot;. Но сега се чудя &quot;защо не?&quot; Най-малкото тези мерки не са наложени с военна сила.</p> <p><strong>- Тридневен вечерен час звучи малко отчаяно.</strong></p> <p>- Да, доста е средновековно. Но какво можеш да направиш? Дори през 2014 г. едва ли има някакъв друг начин, за да се преборим с вируса.</p> <p><strong>- Мислите ли, че сме изправени пред началото на пандемия?</strong></p> <p>- Със сигурност ще има пациенти, заразени с ебола, от Африка, които ще дойдат при нас с надеждата да бъдат излекувани. И те дори могат да заразят няколко души тук, които могат да умрат. Но епидемия в Европа или Северна Америка бързо ще бъде овладяна. Повече се тревожа за много хора от Индия, които работят в търговията или промишлеността в Западна Африка.&nbsp;Може само един от тях да се зарази, да замине за Индия, за да види роднините си по време на инкубационния период на вируса, и когато се разболее ще отиде в обществена болница. Докторите и сестрите в Индия също често не носят предпазни ръкавици. Те незабавно ще се заразят и ще разпространят вируса.</p> <p><strong>- Вирусът постоянно променя генетичната си форма. Колкото повече хора се заразят, толкова по-голяма е вероятността той да мутира&hellip;</strong></p> <p>- &hellip; което може да ускори неговото разпространение. Да, това наистина е апокалиптичен сценарий. Хората всъщност са просто случайни домакини за вируса, а не най-добрите. От гледна точка на вируса, не е желателно неговият домакин, в който патогенът се надява да се размножи, да умре толкова бързо. За вируса би било по-добре да ни позволи да останем по-дълго време живи.</p> <p><strong>- Може ли вирусът изведнъж да се промени така, че да започне да се разпространява по въздуха?</strong></p> <p>- Имате предвид като морбили? За щастие, това изглежда доста невероятно. Но мутация, която ще позволи на пациентите, заразени с ебола, да живеят няколко седмици по-дълго, е възможна и би благоприятствала развитието на вируса. Което обаче ще позволи на пациентите с ебола да заразят много, много повече хора отколкото сега.</p> <p><strong>- Но това все пак е само спекулация, нали?</strong></p> <p>- Със сигурност. Но това е един от много възможни пътища, чрез които вирусът би могъл да се промени, така че да се разпространява по-лесно. А е ясно, че вирусът мутира.</p> <p><strong>- Вие и още двама ваши колеги написахте статия за &quot;Уолстрийт Джърнъл&quot;, в която подкрепяте тестването на експериментални лекарства. Мислите ли, че това може да е решението?</strong></p> <p>- Пациентите вероятно биха могли да бъдат лекувани най-бързо с кръвен серум от оцелели от ебола, дори ако това бъде изключително трудно, като се имат предвид хаотичните местни условия. Ние трябва да разберем сега дали тези методи, или експериментални лекарства като <span style="color:#323333">ZMapp, наистина помагат. Но определено не трябва да разчитаме напълно на нови лечения. За много хора те ще дойдат прекалено късно в тази епидемия. Ако те помагат, трябва да бъдат на разположение при следващото огнище.</span></p> <p><strong>- Започна изпробването на две ваксини. Това ще отнеме време, разбира се, но може ли само ваксина да спре тази епидемия?</strong></p> <p>- Надявам се, че случаят не е такъв. Но кой знае? Може би.</p> <p><strong>- По време на първото огнище в Заир болница с лоша хигиена е била отговорна за разпространението на болестта. Днес се случва почти същото нещо. Прав ли е бил Луи Пастьор, когато казва: &quot;Микробите ще имат последната дума&quot;?</strong></p> <p>- Разбира се, ние сме много далеч от това да обявим победа над бактериите и вирусите. ХИВ все още е тук; само в Лондон петима хомосексуалисти се заразяват всеки ден. Все по-голям брой бактерии стават резистентни към антибиотиците. И все още виждам пациентите, заразени с ебола в Ямбуку, как умират в своите колиби и ние не можем да направим нищо друго, освен да ги оставим да умрат. Същото е и днес. Това е много потискащо. Но също така ми дава много силна мотивация да направя нещо. Аз обичам живота. Ето защо правя всичко, което мога, за да убедя силните на този свят най-накрая да изпратят достатъчно помощ за Западна Африка. Сега!</p> <p><em>Der Spiegel</em></p> <p><em>Статията е публикувана на адрес</em>:&nbsp;<a href="http://www.theguardian.com/world/2014/oct/04/ebola-zaire-peter-piot-outbreak">http://www.theguardian.com/world/2014/oct/04/ebola-zaire-peter-piot-outbreak</a></p> <p><em>Превод от английски: Галя Дачкова</em></p>