Мария Дерменджиева: Къде щяхме да сме, ако имахме църква, а не синод

<p><strong>- Какво ти направи най-силно впечатление на конференцията, която е посветена на църквата и ЩАЗИ, църквата и Държавна сигурност?</strong></p> <p>- Повечето от участниците от германска страна бяха &nbsp;известни дисиденти. Една част от тях след промените са направили политическа кариера, а другите, които са завършили богословие, са пастори. Имаше и няколко по-млади колеги, които се занимават с изследователска дейност в сферата на църковните въпроси - до каква степен църквите и тайните служби са имали влияние в обществото. Аз съм чела много за тези неща, но когато го чуеш от участници в събитията като разкази от първо лице, е съвсем друго. В ГДР църквата е била едно от убежищата за инакомислещите, за хората, които не са приемали тоталитарната държава. Тъй като църквата има една специфична независимост от държавата, то и ЩАЗИ, и Германската единна социалистическа партия (ГСП), управляващата и единствената, са приели, че е по-добре несъгласните с режима да се събират в лоното на църквата и да си говорят каквото си искат, отколкото да излизат и да демонстрират на улицата. Поради това църквата се е превърнала в едно пространство на свобода и дори на свободомислие. В храма са се събирали не само вярващи, но и всякакви хора, които имат непоносимост към режима. Там са намирали пространство и различни групи &ndash; за защита на жените, включително и срещу домашно насилие, група за мир, екологични и всякакви правозащитни организации. Около тези групи се създава и опозиционното гражданско движение на ГДР&nbsp; някъде в средата на 1980-те години. Другият много важен аспект е, че всички, които са били по един или друг начин репресирани като инакомислещи, са получавали възможност да се образоват по най-различни желани специалности в университетите и да завършат например богословие без никакъв проблем. Така че една голяма част от източногерманските опозиционери завършват богословие, което също е много интересен факт. След промените част от тези хора се отдават на политическа кариера, други отиват да служат в църквата.</p> <p><strong>- Разликите със съдбата на нашите дисиденти от годините на режима е потресаваща&hellip;</strong></p> <p>- Германски пастор разказа нещо интересно. В една от големите църкви в Лайпциг &bdquo;Свети Томас&rdquo; Бах е бил кантор, а известният Хор на момчетата и днес продължава да пее кантатите му. В същата тази катедрала малко преди промените ръководителят на хора се обръща към дисидентите, намерили убежище в храма, и им казва: &bdquo;Демокрацията съвсем скоро ще стане абсолютен факт. И аз ви предлагам да се включим в този процес &ndash; една част от вас да се присъедини към социалдемократическата партия, другата част да се присъедини към опозиционната партия. И после всички ще се съберем в общинския съвет и пак ще сме заедно.&rdquo; Така и става.</p> <p><strong>- Звучи парадоксално, но може би германците са били сплотени около църквата и заради травмата от Втората световна война. Същият комплекс обаче е причината да приемат тоталитаризма и разделението на Германия много по-кротко в сравнение със съседите си поляци и чехи?</strong></p> <p>- Този комплекс продължава да съществува и той се удвоява след втората комунистическа диктатура в ГДР. Точно тук е проблемът &ndash; в началото пред очите на света те не смеят да кажат нищо и при източногерманците идва вторият удар с диктатурата на ГСП. След тази втора травма идва още по-трудното проговаряне и преосмисляне на миналото. Тук може да се направи един паралел с Унгария. При унгарците също го има този проблем &ndash; няма семейство, което между 1920-те и 1950-те години да не е било репресирано. И после идва проблемът с комунизма.</p> <p><strong>- Не идва ли усложнението и от там, че след войната Съветският съюз е от страната на &bdquo;добрите&rdquo;, Западът си затваря очите за милионите убити и репресирани в съветските лагери? Всъщност дисидентите от соц лагера получават много малка или никаква защита от Запада, поне в първите десетилетия след войната.</strong></p> <p>- След като са минали в източния блок, тези държави са от страната на &bdquo;победителите&rdquo;. От тази гледна точка у тях имало някаква гордост, че не са от &bdquo;лошите&rdquo; германци, с това се обяснява и носталгията на източните немци, изградили Германската демократична република. Това са обикновено партийните функционери.</p> <p><strong>- Може ли да има помирение между враждуващите страни там след падането на режима и каква е ролята на църквата?</strong></p> <p>- Оказало се е много трудно. В началото е имало опити да се организират срещи между жертви и палачи, опит за сближаване, опит за помирение, които са приключвали с много съмнителен и частичен успех. Но църквата е изиграла наистина важна роля заради нейното усилие да даде това пространство за свободомислие. Тя продължава да играе много сериозна роля и в бившите източногермански провинции, за разлика от другите посткомунистически държави, и особено България, в които църквите не са играли такава роля.</p> <p><strong>- Ти познаваш Румъния, същото ли е било като в България?</strong></p> <p>- В Румъния, където освен че селата им днес са много живи, не обезлюдени като нашите, църквата също е жива, обърната към хората и проблемите им. Не говоря за това, че мнозинството румънци са много вярващи, става дума за социалните функции на румънската православна църква. Жива е и католическата им църква особено в районите близо до Полша. В манастири се създават работни места за сираци, създават се социални патронажи, създават се места за бездомници, кухни. За мен беше много впечатляващо, че тяхната църква има право да създава неправителствени организации и фондации, които могат да финансират различни проекти. Едно от тези неща е по-богатите манастири, които имат много имоти, подкрепят един куп проекти, свързани с преосмислянето на комунистическото минало. В такива манастири правят училища за ученици, които в рамките на определен период научават историята на комунизма. В едно такова лятно училище, където съм била, учениците можеха да се явят на конкурс. Не си представям тук някой да предостави такава възможност на наши ученици - да напише есе за комунизма, защото преди това те е трябвало да са били на подобно училище. Две неща са важни да се кажат за румънците. Едното е, че с проучването на историята на комунизма се занимават само млади хора, родени след 1990 година, включително и в държавните институции. Защото там има и държавни институции, които изследват комунизма и престъпленията на тези режими. И другото важно нещо е, че в училищата като факултативен предмет от 2008г. се изучава история на румънския комунизъм. Има написан такъв учебник, вече с второ и трето издание.</p> <p><strong>- Как румънците оценяват революционните събития от 1990г., когато Чаушеску и жена му бяха разстреляни без съд показно и милиони зрители видяха това по телевизиите?</strong></p> <p>- Доста е противоречива тази оценка, може би защото все още има живи участници в тези събития. И румънците, и германците също казаха, че дисидентите не са особено почитани в страните си. В обществото не е изразена признателност и някаква почит към тези хора. Тук не говорим за обезщетения за хора, изтърпели реални репресии, а за едно морално публично признание и, ако щете, на едно държавно ниво в нито една посткомунистическа държава. Не е направено достатъчно. Но в България не е направено нищо. Мисля, че това е едно от важните неща, изиграли ролята да стигнем дотук. Ние например не се гордеем с това, че сме имали съпротива на комунизма. Ние заклеймяваме комунизма, заклеймяваме насилието, заклеймяваме репресиите на Държавна сигурност, но не се обръщаме към жертвите по подобаващ начин. Да признаем обществено значимата роля на тези хора и това е един много голям грях на всички нас.</p> <p><strong>- Например онова, което се случи с изгонването на сирийските бежанци от село Розово? </strong></p> <p>- Да, точно в такива случаи като в село Розово. Макар че една телевизия бе поканила свещеник, но това е по-скоро инцидентно. Мисията на църквата е да внуши милосърдие, любов и грижа към ближния. Тя трябва да бъде посредник между хората в някакви конфликтни ситуации. Тук не можем да кажем, че има и помен от идея за такова нещо. Църквата мълчи по същия начин, по който мълчат и държавните институции. Ако ние имахме църква, а не синод, тоест тя да бъде посредникът и помирителят между хората. Ако църквата бе истинско духовно средище, което създава връзки между хората, помага в проблемни ситуации, много от нещата щяха да изглеждат по друг начин. Но това е въпрос и на образование и на възпитание. Толкова са се изтъркали изрази като &bdquo;духовни ценности&rdquo;, че на човек му е неудобно да ги произнася, но точно за това става дума, за истинските ценности, за духовността и за вярата.</p> <p><strong>- Как стана така, че румънците ни изпревариха в стандарта на живот, а уж тръгнахме от едно ниво, дори ние бяхме по-добре от тях. Да не говорим за тяхната революция, която трудно ще се нарече &bdquo;нежна&rdquo;. Църквата ли при тях изигра решаваща роля да смекчи донякъде ударите на т.нар. преход?</strong></p> <p>- Църквата и в Румъния има някакви мутренски задкулисия и там видях свещеници със златни ланци и кадилаци, но редовият румънец, който е вярващ, намира подкрепа в храма. Не съм чувала у нас някой да е търсил подкрепа в църквата и това е като обща нагласа, като обща настройка. В Германия например е въведена системата &bdquo;служба за пастирска грижа&rdquo;, каквито има в полицията, в армията, в центровете за кризисни ситуации, в диаконията (социалната служба на църквата). Навсякъде, където има човешко страдание, някой е сполетян от внезапна трагедия, пасторската служба в Германия може да му бъде опора в трудния момент. Звучи екзотично за нашите реалности, но по време на акции на полицията, какъвто беше случаят в Лясковец, там щеше да има и пастор. В Германия съществува проблем с различни националистични младежки движения и футболни агитки. В тези случаи техните пастори задължително са при протестиращите и се опитват да осъществят диалог между тях и полицията. При всички прояви, където е възможно да има насилие, църквата е там.</p> <p><strong>- Събра се гигантско недоверие към властта, към институциите, което подхранва омразата и апатията на хората и срива всякаква преспектива и вяра, че е възможно нещо добро да се случи. Прекъсната ли е тази духовна връзка?</strong></p> <p>- Хората гледат на църквата като на държавните институции, облечени с власт. Към нея се гледа така, като част от властта. Разбира се, далеч съм от мисълта да обобщавам. Сигурна съм, че в нашите църкви има и достойни свещеници, особено сред младите. Един германец ми зададе въпрос &ndash; колко принадлежащи към православната църква има от нашето население. Ами как да му отговоря, като ние не сме се записали никъде в епархиите си. Естествено, това не е случайно &ndash; някои от висшият клир са готови да се лишат дори от църковния данък, но миряните да нямат никакъв глас в църковни избори. Нашата Българска православна църква след Освобождението се опитва тепърва да изгражда някакви благотворителни средища. И със Закона за счетоводството и бюджета от 1946г. всички благотворителни институции на БРЦ се монополизират от държавата &ndash; приюти и общежития за сираци, домове за стари хора. Опитите тогава на църквата да си ги върне, се провалят. Не съм чула сега някаква част от бюджета на църквата да отива за благотворителност. Всъщност не знам дали БПЦ се отчита някъде. Учила съм в Австрия и си спомням в едно село от 500 семейства, католици. Моите спомени от тези часове по богословие са прекрасни. Няма значение каква е деноминацията на религията. Има значение вярата в доброто.&nbsp;</p>