- 13 Sep 2026
- 581
- 0
Френският външен министър Жан-Ноел Баро заяви в ефира на France 5, че Русия вече е избрала кого да подкрепя на президентските избори през 2027 г. – Марин льо Пен и „Националния сбор“, – а след това разшири тезата си до всички кандидати, които се отнасят с недоверие към Европейския съюз. „Всеки кандидат, който се съмнява в Европейския съюз, ще бъде подкрепен по един или друг начин, пряко или непряко, от Владимир Путин“, каза Баро. На въпрос дали това твърдение се основава на разузнавателна информация, той отговори, че е негово „дълбоко убеждение“. Френският анализатор Арно Бертран нарече изказването „безумно“ и предупреди, че така критиката към ЕС вече се превръща от легитимна политическа позиция в подозрение за сътрудничество с врага. По тази логика, пише той, сред „агентите на Путин“ биха попаднали Шарл дьо Гол, Филип Сеген, Жан-Пиер Шевенман и 55% от французите, които отхвърлиха Европейската конституция на референдума през 2005 г.
Френският министър на Европа и външните работи Жан-Ноел Баро предизвика остра полемика във Франция с изказване, което на практика поставя под общ знаменател евроскептицизма и благоприятното отношение на Москва към определени политически сили.
Думите му прозвучаха в предаването „C à vous“ на France 5, посветено на опасността от чужда намеса в президентските избори през 2027 г.
Водещият попита Баро директно дали според него Русия вече е „избрала“ кандидат във Франция.
„Разбира се“, отговори министърът.
След уточняващ въпрос кого има предвид, той назова „Националния сбор“, Марин льо Пен и по думите му „крайната десница“. Но веднага след това разшири обвинението много по-далеч от конкретна партия:
„И по-общо – не искам да заклеймявам едните или другите – всеки кандидат, който се отнася с недоверие към Европейския съюз, ще бъде подкрепен по един или друг начин, пряко или непряко, от Владимир Путин.“
Точно след тази реплика журналистите зададоха ключовия въпрос: това оценка на министъра ли е, или информация, която идва от френските служби?
„Това е мое дълбоко убеждение“, отговори Баро.
Това уточнение е съществено. Министърът не заяви, че разполага с конкретна разузнавателна информация за руска операция в подкрепа на всеки евроскептичен кандидат. Той представи политическа теза: според него Москва по принцип има интерес да подпомага сили, които поставят под въпрос Европейския съюз.
Обяснението му е, че Русия и други „нови империи“ се стремят да отслабят Европа, защото отделните европейски държави са по-лесни за натиск, докато обединени в ЕС представляват огромна икономическа и политическа сила.
„Това, което те мразят повече от всичко, е европейското семейство“, заяви Баро. По думите му, когато Франция и останалите страни действат поотделно, те са по-малки от световните суперсили, докато заедно в Европейския съюз представляват една от най-големите икономики в света.
Министърът включи в тази логика не само Марин льо Пен и „Националния сбор“, но и Жан-Люк Меланшон, за когото отбеляза, че също няма особен „апетит и симпатия“ към Европейския съюз.
Така обвинението вече не се отнасяше до конкретно доказана руска намеса, финансиране или операция за влияние, а до политически критерий: отношението към ЕС.
Арно Бертран: Критиката към ЕС вече се представя като сътрудничество с врага
Тъкмо тази част от изказването предизвика реакцията на Арно Бертран – френски предприемач и анализатор, известен с коментарите си за геополитиката, Китай и променящия се световен ред.
Според него казаното от Баро „показва колко далеч е стигнала Франция“.
Бертран обръща внимание не толкова на отношението към Русия, колкото на вътрешнополитическата последица от думите на министъра: ако недоверието към Европейския съюз само по себе си прави един кандидат естествен обект на руска подкрепа, тогава критиката към ЕС престава да бъде нормална позиция в демократичния спор и започва да се представя като форма на сътрудничество с външен противник.
Той припомня, че критиката срещу наднационалната конструкция на Европа съвсем не е руска или путинска идея и има дълбоки корени във френската политическа традиция.
Дьо Гол срещу наднационална Европа
Най-силният исторически пример е Шарл дьо Гол.
На знаменитата си пресконференция от 15 май 1962 г. френският президент категорично отхвърля идеята за наднационална Европа и защитава „Европа на държавите“. Според него реална политическа Европа може да бъде изградена само върху съществуващите нации и държави, а не чрез разтварянето им в наднационална конструкция.
Дьо Гол не е против европейското сътрудничество – напротив. Но за него държавата остава основният носител на политическата легитимност, властта и отговорността.
Съвременният Европейски съюз, особено след Маастрихт и последвалите договори, се разви именно в посока на много по-силни наднационални институции – Европейска комисия, Европейски парламент, Европейска централна банка и правен ред, който има примат в редица области над националното законодателство.
Затова Бертран задава очевидния въпрос: ако недоверието към подобна конструкция автоматично поставя политика в категорията на силите, които Путин би подкрепил, как трябва да бъде определена политическата философия на Дьо Гол?
Филип Сеген: „Демокрацията е немислима без нацията“
Другият пример е Филип Сеген – една от най-ярките фигури на френския голизъм.
На 5 май 1992 г., в една от най-известните речи в Националното събрание, Сеген атакува договора от Маастрихт и предупреждава, че той отнема ключови елементи от националния суверенитет.
Според него европейската интеграция се изгражда от „олигархия от експерти, съдии, чиновници и управляващи“, които вземат решения от името на народите без достатъчен демократичен мандат.
Сеген формулира теза, която и днес стои в центъра на спора за ЕС: демокрацията не може да съществува без политическа общност и национален суверенитет.
Той не отхвърля Европа, а настоява за друга Европа – такава, в която нациите остават политически субекти.
Жан-Пиер Шевенман и „не“-то от 2005 г.
Бертран припомня и Жан-Пиер Шевенман – една от най-известните фигури на френския републикански суверенизъм от левицата.
Шевенман беше активен противник на проекта за Европейска конституция през 2005 г. и защитаваше „републиканското не“ – не срещу Европа като цивилизация или сътрудничество между европейските народи, а срещу прехвърлянето на още власт към наднационални институции.
На 29 май 2005 г. французите отхвърлиха проекта за Договор за създаване на Конституция за Европа с 54,67% „не“ срещу 45,33% „да“.
Това не е периферно малцинство, а абсолютно мнозинство от подадените действителни гласове – над 15,4 милиона французи.
Тъкмо затова Бертран иронизира, че ако критерият на Баро бъде приложен назад във времето, 55% от френските избиратели от 2005 г. биха могли да бъдат представени като хора, чиито политически предпочитания обслужват Москва.
Какво стана с вота от 2005 г.
Бертран отива още по-далеч и твърди, че вотът на французите е бил пренебрегнат, защото отхвърлената Европейска конституция по-късно фактически е била въведена чрез Договора от Лисабон.
Тук е необходимо уточнение.
Юридически Договорът от Лисабон от 2007 г. не е същият документ като отхвърления през 2005 г. Договор за Европейска конституция. Той има различна правна форма и изменя съществуващите европейски договори, вместо да ги заменя с един конституционен текст.
Но е вярно, че значителна част от институционните промени, съдържащи се в проекта за Европейска конституция, бяха запазени и въведени чрез Лисабонския договор.
По-важното от гледна точка на демократичния спор е друго: този път французите не бяха питани на референдум.
След решение на Конституционния съвет френската конституция беше изменена от Конгреса на парламента на 4 февруари 2008 г. с 560 гласа „за“ срещу 181 „против“, а след това Договорът от Лисабон беше ратифициран по парламентарен път. Предложенията ратификацията отново да бъде подложена на референдум бяха отхвърлени.
Именно този исторически фон прави сегашния спор толкова чувствителен във Франция.
Реална чужда намеса или политическо несъгласие
Безспорно е, че опитите на чужди държави да влияят върху избори, да финансират партии, да провеждат тайни информационни операции или да манипулират общественото мнение са легитимен въпрос за националната сигурност.
Самият Баро твърди, че Франция се готви за подобни опити преди президентските избори през 2027 г. и че разполага с правни и институционални инструменти за тяхното разкриване.
Но неговата реплика поставя друг въпрос: къде свършва борбата срещу действителната външна намеса и къде започва политическото заклеймяване на вътрешни опоненти?
Защото „кандидат, който се отнася с недоверие към Европейския съюз“ не е юридическа категория, нито доказателство за чуждо финансиране или контрол. Това е политическа позиция, която съществува от десетилетия във Франция и се среща както вдясно, така и вляво.
Реакцията не закъсня. Лидерът на „Изправи се, Франция“ Никола Дюпон-Енян определи думите на Баро като „недостойни“, „обида“ и „клевета“. Франсоа Аселино, който открито настоява Франция да напусне ЕС, обвини министъра, че „измисля руска намеса“, вместо да спори по същество с критиците на Съюза.
Бертран: Патриотизмът се преименува на предателство
Най-острият извод на Арно Бертран е, че във Франция се извършва обръщане на самите понятия.
Хора като Дьо Гол са се противопоставяли на наднационалната интеграция именно защото са поставяли на първо място независимостта и суверенитета на Франция. Да се представя днес подобна позиция като белег за чужда лоялност, според Бертран, означава патриотизмът да бъде преименуван на предателство.
Той предупреждава, че ако ЕС се превърне от политически проект, който може да бъде подкрепян, критикуван или променян, в догма, чиято критика поражда подозрение в нелоялност, самият демократичен дебат се изпразва от съдържание.
Това е и същинският въпрос, който думите на Баро поставиха в навечерието на френските президентски избори през 2027 г.
Не дали Русия се опитва да влияе върху европейската политика – подобни опити трябва да бъдат доказвани и преследвани, когато съществуват.
А дали самото несъгласие с Европейския съюз вече може да бъде използвано като политическо доказателство за близост до Русия.
Защото ако критерият стане не доказаната намеса, а отношението към ЕС, границата между защита на демокрацията и ограничаване на демократичния спор става опасно тънка.
Източници:
France Diplomatie – официален препис от интервюто на Жан-Ноел Баро по France 5: https://www.diplomatie.gouv.fr/fr/presse-et-ressources/decouvrir-et-informer/actualites/france-5-entretien-de-jean-noel-barrot
Arnaud Bertrand, Substack, 6 септември 2026 г.: https://substack.com/@arnaudbertrand/note/c-330728894
Министерство на вътрешните работи на Франция – официални резултати от референдума от 29 май 2005 г.: https://www.archives-resultats-elections.interieur.gouv.fr/resultats/referendum_2005/000/000.php
Assemblée nationale – речта на Филип Сеген от 5 май 1992 г.: https://www2.assemblee-nationale.fr/decouvrir-l-assemblee/histoire/grands-discours-parlementaires/philippe-seguin-5-mai-1992
CVCE – пресконференцията на Шарл дьо Гол от 15 май 1962 г.: https://www.cvce.eu/obj/conference_de_presse_de_charles_de_gaulle_paris_15_mai_1962-fr-3b8ab11e-fce8-4dbc-a814-570bc16908eb.html
Vie publique – Жан-Пиер Шевенман за референдума през 2005 г.: https://www.vie-publique.fr/discours/146770-interview-de-m-jean-pierre-chevenement-president-du-mouvement-republic
Assemblée nationale – ратификацията на Договора от Лисабон: https://www.assemblee-nationale.fr/dyn/13/questions/QANR5L13QE9017
