- Автор: Рени Нешкова
- 10 Sep 2020
- 403
- 9
„Навремето имаше една знаменита история във в. „Демокрация”. От администрацията на Националната агенция по приходите (НАП) ми поръчаха да нарисувам един календар за Новата година с 12 политици. Тогава Иван Костов беше премиер и естествено, също трябваше да бъде нарисуван. И аз го нарисувах, както си го рисувах във вестника – една глава, която отзад е права като дъска и всичко е съсредоточено напред към нос и уста.” Историята, която разказва Чавдар Николов, е показателна за отношенията между два свята – този на твореца и на овластения чиновник. Сатиричните творби на Чавдар Николов са злободневни коментари на смешното и абсурдното в нашето всекидневие. Но те не са еднодневки, защото са умни и носят по-дълбокия подтекст на гротеската. Той умее елегантно да разкрие глупостта и посредствената, маскирана във властта като помпозна претенция.
Чавдар Николов е роден през 1959 г. Завършва през 1994 степен PgDip по визуална комуникация в Бирмингамския институт по изкуство и дизайн, Великобритания. Докато е в Лондон, публикува 15 работи в сатиричното издание „Прайвит Ай”. Негова карикатура е приета и одобрена лично от принц Чарлз по повод обявяването му за уелски принц.
В момента Николов е политически карикатурист във вестник „Преса”. Сътрудничил е на вестниците „Демокрация”, „Новинар”, „Стършел”, АНТИ, „Седем” и други.
Носител е на много награди, има отличие от много голям конкурс в Синтра, Португалия, за политическа карикатура на ООН.
<p><strong>- Не много отдавна датски евродепутати поискаха забрана на класически детски приказки, защото насаждали насилие. Като карикатурист какво мислиш за този тип т.нар. толерантност? Вас също могат да ви обвинят в нетолерантно отношение към политиците?</strong></p>
<p>- Могат да ни обвинят, но да забранят карикатурата е невъзможно. Най-малкото защото пазителите на карикатурата са англичаните, а те непрекъснато се дърпат за нещо с Европейския съюз. Няма да стане това, разбира се.</p>
<p>Преди около осем години точно датски карикатуристи решиха да нарисуват пророка Мохамед. Вдигна се голям шум по света, но се получи нещо любопитно. Карикатуристите от Дания не отстъпиха и заявиха, че в духа на тяхната традиция и култура те могат да рисуват каквото си поискат. Но от друга страна, от принципите на политическата карикатура знаем, че когато една карикатура е без конкретен повод, така да се каже, тя с единия крак гази във вадата на пропагандата. Та при тях имаше подобно нещо, защото бяха минали няколко години от атаката на Световния търговски център в Ню Йорк.</p>
<p>Тогава работех във в. „Новинар” и ние публикувахме и дванайсетте карикатури. Но извън целия този чепат спор - кой крив, кой прав, дали това не обижда някого и т.н., покрай погромите и бунтовете, в които загинаха около петдесетина човека, карикатурите се оказаха най-скъпите в историята на човечеството. Дания изгуби около 140 млн. евро за изпотрошени посолства в арабския свят. Излезе им на датчаните някъде около 12 млн. евро за карикатура, само за отстояване правото на такъв вид цивилизация и свобода. Датските имами веднага отидоха да се жалват в арабския свят. При второто си отиване вече бяха въоръжени с три фалшиви карикатури на пророка Мохамед, които не бяха рисувани от датските карикатуристи. Но преди да стане ясно това, по-семплите умове от онзи свят се превъзбудиха и започнаха погромите. Така че не мога да си представя как някой ще забрани карикатурата или приказките на Андерсен. И коя по-точно? Може би оная, в която царят е гол? Разбира се, някаква толерантност би трябва да бъде съблюдавана, но толерантността на онова цивилизационното ниво, което вече сме постигнали.</p>
<p><strong>- Някои може и да са го постигнали, но други май още не сме?</strong></p>
<p>- Май да. Преди година бях на един семинар на фондация „Конрад Аденауер”, където имаше поканен германски сатирик, който е и колумнист на големия германски вестник „Зюддойче цайтунг”. Та този човек говори как стоят нещата в Германия, като между другото отбеляза, че жертви на хумора и сатирата там са политиците. Докато у нас жертви не са политиците, а хората, които ги рисуват. Понякога карикатуристите на Запад са толкова агресивни, че минават границата, докато у нас е обратното – агресивните са окарикатурените политици, които често минават границата.</p>
<p><strong>- Кой е любимият ти политик за рисуване?</strong></p>
<p>- Сергей Станишев, разбира се! Неговото лицемерие е уникално. Това съчетание на будьоновка с „Кристиан Диор” хич не ми харесва.</p>
<p><strong>- Някой от твоите герои обаждал ли се е да ти търси сметка?</strong></p>
<p>- Не, никога! Освен Лили Павлова, която смята, че я рисувам много дебела. Всъщност се сещам за нещо. На мен наистина не са, но мои главни редактори твърдят, че на тях са се обаждали. Веднъж бяхме в едно телевизионно студио с Дилов-син и ме попитаха същото - дали някой от политиците не е протестирал. Казвам, че не е, а Дилов вика: „Не е, защото те на мен се обаждат, не на тебе!”.</p>
<p>Навремето имаше една прочута история във в. „Демокрация”. От администрацията на Националната агенция по приходите (НАП) ми поръчаха да нарисувам един календар за Новата година с 12 политици. Тогава Иван Костов беше премиер и естествено, също трябваше да бъде нарисуван. И аз го нарисувах, както си го рисувах във вестника – една глава, която отзад е права като дъска и всичко е съсредоточено напред към нос и уста. И изведнъж жената, която движеше проекта, ми вика: „Ще трябва да добавиш цяла глава на Костов!”. Помислих, че се майтапи, но тя съвсем сериозно ми казва, че не се майтапела, и продължава да настоява да му добавя глава. Защо, викам, да му добавям. Защото, казва тя, рисунката не се харесва. На кого, викам, не се харесва рисунката? „На по-вишестоящия в отдел „Личен състав”, ми казва тя. И кой е този по-вишестоящ, питам. Ами шефката на отдел „Кадри” Мария Мургина. Да, точно същата Мургина, на която още тогава запомних името. Казах на тази служителка да не се притеснява, а да даде на Мургина няколко броя на „Демокрация”, за да види, че навсякъде Костов е без задна част на главата и никога не е протестирал. По това време се умуваше дали да не се намали ДДС от 22% на 20%. Казах на тази администраторка, че ако намалят ДДС на 20%, ще сложа задна част на главата на Костов. Минават няколко седмици и служителката отново ми се обажда със същата молба – да направя главата на премиера Костов цяла. Питам дали вече са свалили ДДС, а тя увърта, че още не били го направили, но въпреки това трябвало да оправя главата. Отвръщам, че ако я направя, ще трябва да ми платят още веднъж като за нова рисунка, и тя се съгласява. Отивам с рисунката с новия Иван Костов, отново без цяла глава. А те изпращат човек в Министерския съвет, за да тества рисунката. Представям си го как се крие зад някоя колона и чака Иван Костов – премиера, командира, сатрапа, да излезе от вратата. Излиза Иван Костов и човекът вади рисунката да му я покаже, за да изпробва реакцията, преди да е станало късно и календарът да се отпечата. Костов взема рисунката, поглежда я, казва „Благодаря!” и си я слага в чантата. И нещастният човек най-после си отдъхва. Всичко минава идеално - не са го наругали, не са го били, не са го изпратили в Белене, всичко е ОК. Накрая нещата завършват с хепиенд – календарът излиза с тази карикатура така, както карикатуристът я е предложил.</p>
<p><strong>- Ти рисуваш и европейски политици. Имаш ли си фаворити?</strong></p>
<p>- Аз страдам за Саркози. Той беше толкова цветен и хубав образ, а сегашният Оланд е твърде безличен, като повечето социалисти. В Саркози имаше някакъв заряд, плюс това да не забравяме, че беше и все още е женен за Карла Бруни. Имам една карикатура за Саркози, която направих с голямо удоволствие. Поводът беше, когато той подгони българите и румънците. Нарисувах го как събира разделно отпадъци в сини, бели и червени кофи, на които пише „Liberte, Egalite, Fraternite (свобода, равенство, братство – девизът на Франция – бел. р.). Обама и Путин напоследък ме вълнуват като образи за карикатури. Но българската публика не се радва много на международни карикатури.</p>
<p><strong>- Защо според теб?</strong></p>
<p>- Някакъв особен вид провинциализъм. Какво го вълнува него, че нещо се случва по света.</p>
<p><strong>- Знам, че скоро се върна от Испания. Какво те впечатли там?</strong></p>
<p>- За пръв път отидох в Испания и бях на една невероятна среща с произведения на изкуството, правени от Пикасо, Гоя, Веласкес, Ел Греко. Истинско удоволствие! И ако трябва да се върна на темата за толерантността, то някои неща са несъизмерими. Гоя има една голяма картина „Кралското семейство” – краля, кралицата, инфанти от мъжки и женски пол. Тая картина, направена от Франсиско Гоя, е толкова агресивно разтърсваща срещу кралското семейство, че направо ме шокира. Членовете на кралската фамилия са представени като някакви ужасяващи изчадия, празни и безсмислени чудовища. Как е продължавал да бъде придворен художник, акъла не ми го побира. След такова нещо би трябвало начаса да го уволнят.</p>
<p><strong>- Как живеят испанците?</strong></p>
<p>- Оплакват се, че ги е натиснала голяма бедност напоследък, нямало работа. Една колежка художничка ми обясняваше, че толкова безпризорни деца няма никъде в Европейския съюз като в Испания. Помислих си, че нищо чудно тези безпризорни деца да са български и румънски.</p>
<p>Иначе добре си живея. Исках да си купя някакви материали за рисуване, а тя ми вика, че това може да стане само от 10 до 2 часа, защото след това до вечерта не работели – традиционната сиеста, подремвали си.</p>
<p>Много ме впечатли „Герника” на Пикасо – уникална, мощна, жестока работа. В съседната зала са изложени нещата, които е правел, подготвяйки се за тази работа – рисунки, които не изглеждаха никак добре. Просто видях процеса – накрая той е изчистил всичко излишно, като в карикатура, да има само едно развитие – много силно, диктаторско, авторитарно. Не ти позволява никаква друга мисъл да мине през главата ти и да те отклони.</p>
<p><strong>- Някои ни сравняват донякъде по манталитет с испанците. Забеляза ли нещо такова?</strong></p>
<p>- Нищо такова няма. Испанците се грижат за всичко. А такива битовизми като у нас да стъпиш на някоя плочка и да ти влезе вода до коляното, просто забрави! Вярно, аз се движех в центъра на Испания и все пак не сравнявам България с Бурунди. Но дори в центъра на столицата на нашата държава виждаш такива олющени и неподдържани сгради, че разбираш - по същия начин българинът не поддържа и себе си – духовно и дори физически.</p>
<p>Чудя се, че все пак съществува това сатирично изкуство, наречено карикатура. Защото, като погледна вестниците на Пеевски, ме хваща страх какво ще се случи, ако той или такива като него успеят да купят всички медии. Но все пак трябва да сме благодарни, че на Гергьовден пак ще ядем агнешко, че на 1 май няма да ни вали радиационен дъжд. Ние понякога сме такива егоистични същества българите, че често забравяме онова, което беше преди години. Много лесно забравихме на какъв хал, в какъв изолатор живяхме. А сега мога да отида и да видя „Герника” на Пикасо, когато си пожелая. Преди щяха да ме пуснат, само ако имам някакви специални заслуги към някого, и то евентуално, на 10-20 години веднъж. Тази свобода не може да се оцени нито на 200, нито на 200 000 кебапчета.</p>
<p><strong>- Как си обясняваш надигащия се евроскептицизъм и национализъм в Европа?</strong></p>
<p>- Измеренията са различни, но причината е една – алчност. Алчността на западняците, които се тормозят, че част от европейските пари отиват и за нас, колкото и да са малко. Приемат ни в Европа, но ще ни пускат по нещо, когато те решат, когато искат. Няма да ни допускат до добра работа, ще метем улиците и ще чистим. А тук остават на власт някакви носталгици, защото младите напускат страната. Има един руски дипломат по времето около Съединението, когато изгонват Батенберг. Това е записано в хрониките на историята. И той обяснява на един турски дипломат: „Абе ти какво си мислиш, свалянето на Батенберг ни струваше 300 000 златни лева, но не може да се докаже.”</p>
