Ален дьо Беноа: Дългът може да унищожи всички държави

<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/49744_z90pJJRHgDPBhcmn3QKIBVt7olsb4w.jpeg" style="height:530px; width:530px" /></p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p><span style="font-size:14px"><strong>- Дългът! Всички са обсебени от него и несъмнено с пълно право. Но как се стигна дотук?</strong></span></p> <p><span style="font-size:14px">- Възможността, дадена на домакинствата да вземат заеми, за да покрият текущите си разходи или да си купят жилище, бе голямата финансова иновация на капитализма след Втората световна война. От 1975 г. това позволи да се компенсира намалялото платежоспособно търсене, резултат от свиването на заплатите и несигурността на труда. Така в продължение на десетилетия кредитът беше истинският двигател на икономиката.&nbsp;</span></p> <p><span style="font-size:14px">В САЩ тази тенденция бе окуражена през 90-те г. с даването на все по-благоприятни условия за кредит, без никакво разглеждане на платежоспособността на хората, които вземаха заеми. Когато избухна финансовата криза през 2008 г., Щатите задлъжняха още повече, за да попречат на банките да затънат. Тогава свръхзадлъжнелите държави станаха пленници на своите кредитори, което същевременно ограничи тяхното поле за маневри в социалната и политическата сфера.&nbsp;</span><span style="font-size:14px">Днес те се оказват обхванати в една лихварска система, тъй като нямат друга алтернатива, освен да продължат да вземат заеми, за да плащат лихвите по своя дълг (Франция взема назаем за тази цел 50 млрд. евро годишно), което увеличава още повече размера на дълга.</span></p> <p><span style="font-size:14px">Резултатът: общият обем на световния дълг достига днес фантастичното число от 200 000 милиарда долара, т.е. 286 процента от световния брутен вътрешен продукт, срещу 142 000 милиарда долара през 2007 г. И тук не е включен делът на банковия дълг или на онзи за обслужване на пенсиите!</span></p> <p><span style="font-size:14px"><strong>- Дългът, натрупан от всички държави, достигна космически нива. Отделните хора и домакинствата знаят обаче много добре, че никой не може да живее вечно на кредит.</strong></span></p> <p><span style="font-size:14px">- Наистина за предпочитане е да не харчиш повече от това, което печелиш. Но проблемът е, че не може да се оприличи бюджетът на една държава на бюджета на едно семейство. Една държава е задължена да прави дългосрочни инвестиции, които задължително трябва да бъдат финансирани чрез заем, тъй като не могат да бъдат финансирани само на базата на текущите приходи.</span></p> <p><span style="font-size:14px">Освен това нациите не са простосмъртни същества: една страна не фалира по начина, по който фалира едно предприятие или един човек. В крайна сметка, когато една държава взема заем, тя не залага собственото си богатство, а това на своите граждани (тя залага част от спестените пари вместо да ги удържа предварително под формата на данък). Постъпвайки по този начин, държавата се подчинява на финансовите пазари. Сумата на дълга показва степента на подчинение на държавата.&nbsp;</span></p> <p><span style="font-size:14px"><strong>- Всички укоряват Гърция и твърдят, че &ldquo;тя трябва да плати дълга си&rdquo;. Мишел Сапен (френският финансов министър - б.пр.) казва дори, че ако Гърция не плати, това ще струва 600 или 700 евро на всеки французин. Но какво трябва да се направи, когато не можеш да платиш?</strong></span></p> <p><span style="font-size:14px">- Да си спомним първо, че противно на това, което се твърди в медиите, скокът на гръцкия дълг се дължи главно на екстравагантните лихвени проценти и на намаляването на публичните приходи, предизвикано от данъчните амнистии, от които се възползва най-вече олигархията.</span></p> <p><span style="font-size:14px">Що се отнася до Мишел Сапен, той говори какво ли не. В действителност заемите, които Франция е отпуснала на Гърция, вече са вписани в сметката на френския държавен дълг, който Франция, не по-малко от Гърция, няма намерението (нито средствата) да плаща.&nbsp;</span></p> <p><span style="font-size:14px">Наистина няма никакво бъдеще за Гърция вътре в един Европейски съюз, който се стреми да конституционализира политиката на сурови икономии, за да сложи намордник на народния суверенитет: както каза без преструвки Жан-Клод Юнкер, говорител на либералните удушвачи и в допълнение председател на Европейската комисия, <em>&ldquo;не може да има демократичен избор срещу европейските договори&rdquo;</em>. Гърция няма друг избор, освен да мине под масата или да я обърне, т.е. да не изпълни задълженията си по дълга и да излезе от еврото.</span></p> <p><span style="font-size:14px">Тези, които укоряват Гърция, би трябвало да се опитат да разберат, че ако нравоученията са приложими за частния дълг (срв. немското <em>Schuld, </em>&ldquo;дълг&rdquo;, и <em>schuldig</em>, &ldquo;виновен&rdquo;), те не са такива по отношение на държавния дълг. Когато една държава взема заем, тя не се ангажира морално, а просто сключва финансово споразумение. Стойността на това споразумение е подчинена на политическите изисквания, в този смисъл нито една държава не може да изстисква до кръв своя народ с единствения мотив, че подписаните споразумения винаги трябва да се спазват (<em>pacta sunt servanda</em>).&nbsp;</span><span style="font-size:14px">Наистина икономиката на крепостничеството е непоносима: не може да се изисква от един народ да изплати дълг, сключен в миналото в негова вреда. </span></p> <p><span style="font-size:14px">Не липсват примери впрочем, които показват, че задължението да се изплати един дълг, никога не се е смятало за абсолютно.&nbsp;</span><span style="font-size:14px">Дългът на Еквадор бе отменен през 2008 г., този на Исландия - през 2011 г. В Полша, с идването на власт на Лех Валенса през 1990 г., кредиторите на страната намалиха дълга й с 50 процента. Когато нахлуха в Ирак през 2003 г., САЩ опростиха иракския дълг, за да осигурят платежоспособност на властта, която сложиха в Багдад. Що се отнася до Германия, добре би било тя да не забравя, че след войната германското &ldquo;икономическо чудо&rdquo; стана възможно единствено благодарение на споразумението от Лондон от 27 февруари 1953 г., което заличи половината от външния й дълг. Това е най-доброто доказателство, че когато един дълг стане непоносим, няма друго решение, освен да бъде анулиран или преструктуриран.</span></p> <p><span style="font-size:14px"><em>Превод от френски: Галя Дачкова</em></span></p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p>