- Автор: Лияна Панделиева
- 10 Sep 2020
- 846
- 40
21 юли, 14 ч. местно калифорнийско време. В притихналата аудитория със студенти по време на обикновен учебен час джиесемите, до един с изключен звук, едновременно започват да грачат пронизително. Този звук се чува и от други помещения. Всички вадят телефоните и виждат SMS с идентичен текст: изписан е номерът на автомобил, в който преди минути е било качено отвлечено дете.
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/54018_IrIgJlimemRAajoEUXDnAHUn2zwbHd.jpg" style="height:420px; width:600px" /></p>
<p> </p>
<p><span style="line-height:1.6em">Няколко милиона жители на САЩ получават съобщението с този панически алармен звук, което се чува независимо от настройките на всеки мобилен телефон. Между 15 и 30 минути са необходими колата да бъде локализирана. Съобщението се изпраща не само в града, където е извършено отвличането, но и в съседните щати.</span></p>
<p> </p>
<p>Някой би предположил, че след отвличането колата ще бъде скрита някъде и детето ще бъде прехвърлено на друг автомобил. Да, но всеки собственик на улично видеонаблюдение ще надникне какво е заснела камерата за последния час. Колкото и бързо да се движи автомобилът, неговият път ще бъде засечен.</p>
<p> </p>
<p>САЩ е държавата, в която сигурността и качествената грижа за децата са издигнати в религия. Не че там не се случва насилие над подрастващите под всякакви форми, но децата от години са национална ценност и борбата за тяхното добруване се води с всички средства и от всеки жител, който притежава грам социална отговорност. Съществува държавна политика за подкрепа на семействата, за добруването на всяко дете. Именно в САЩ детските съдилища разрешават всеки казус приоритетно в името на всяко дете в риск, за тях работят специални съдии, специални прокурори.</p>
<p> </p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/54018_OFv3UMVnGaRfkUBt0YOFBKSX7K7u6g.jpg" style="height:270px; width:270px" /><br />
<strong><em>Актрисата Ейми Бренеман се превърна в най-добрия разказвач по темата за правата на децата, отговорността на хората и ролята на институциите в излъчвания шест години американски сериал „Съдия Ейми“.</em></strong></p>
<p><br />
</p>
<p>В Америка, ако майката на нашия тригодишен Христо, който е още в медикаментозна кома в "Пирогов", бе оставила по същия начин детето си да бъде гледано от случайно избрани хора и те самите не сигнализират веднага социалните служби, в затвора отиват и тя, и „гледачите“. А в ситуация, идентична с побоя над Христо, момчетата ще бъдат осъдени на много години затвор, детето ще бъде отнето от майката и дадено на приемно семейство. </p>
<p><br />
<br />
В България обаче все още се води диспутът дали са в правото си тези родители, които публично шамаросват децата си, а някои направо ги налагат жестоко. Смазваща е философията за "едно премерено шамарче навреме", което според случая може да е всякакъв побой. Нагласата на обществото ни е да гледа на малчуганите като на даденост, а повечето хора обясняват, че със своите деца могат да правят каквото си щат. Това, което „щат“, наричат възпитание.<br />
В случая на тригодишния Христо се надигна вълна от защита към майката, защото никой не гледал от нейния ъгъл на самотна, отговорна за прехраната на своя мъничък наследник, принудена да пътува зад граница, за да заработва насъщния.</p>
<p> </p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/54018_WclTSkKjfZsk5QK6RD7PkOqMnZkHFo.jpg" style="height:389px; width:520px" /><br />
<strong><em>Нека е ясно едно: дали става дума за дете на циганка, насилено от пастрока си, защото майката проституира в Испания, или говорим за бяло дете, което бере душа вече четвърти ден, защото майка му го е поверила на хора, избрани на око, няма никаква разлика по същество.</em></strong></p>
<p> </p>
<p>За да е съвсем нагледно, публикувам снимка на своето дете на 3-годишна възраст.</p>
<p> </p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/54018_9VWFZRrVe856op00T1YHGArzyyjF3q.jpg" style="height:600px; width:400px" /></p>
<p> </p>
<p>Не просто илюстративна снимка, взета от мрежата – ето така изглежда тригодишно дете, спящо спокойно в креватчето си, редом със синия заек. И сега да си представим как това малко същество от снимката, за което майката е целият му свят, е оставено в ръцете на непознати хора, защото изглеждат приемливи... на вид. И за да допълним представите си, докато ангелчето от снимката спи, към него приближават непознатите хора, изтръгват го грубо от съня, разплакват го, а после му крещят, удрят го, ритат го, хвърлят го, блъскат го в стените и това просто не спира. Докато го смазват от бой, му правят и видео. </p>
<p> </p>
<p>Писателят Ерих Кестнер, който чрез книгите си е сред най-добрите познавачи на детската душевност, от името на свой герой казва: "Той се загледа след малкото момиченце. Знаеше колко дълбоко мъката може да потисне детското сърце и за разлика от повечето възрастни, не беше забравил това".</p>
<p><br />
<br />
Майката на Христо трябвало да изкарва прехрана. А на каква сума се остойностява не просто мъка, а нечовешки ужас и напълно неразбираема и неспираща болка? </p>
<p> </p>
<p>В мрежата един татко реагира, че като студент в САЩ синът му е бил много търсен детегледач и чудесно се занимавал с деца – какво пречело и тези две момчета да са добри. Да направим важно уточнение: детегледачество в САЩ не може да е по-дълго от 4 часа, за да не се почуства гледаното дете изоставено от родителите си. Ако същото симпатично и грижовно момче бе оставено да отглежда деца на семейството за 48 часа, съседите щяха да повикат полиция, социални и който още им хрумне. Санкциите са жестоки.</p>
<p> </p>
<p>Какво може да предприеме у нас самотна майка без никакви близки (а явно и без приятелки, без близки семейства, без нито един човек край себе си, когото да познава достатъчно добре). Макар в никой закон да не е регламентирано прехвърляне на права за отглеждане на дете на гледач, реално хиляди хора оставят малчуганите си на новото си гадже, на съседката, на близка приятелка.<br />
Няма съмнение, че всеки възрастен в криза, който трябва да намери временна грижа за детето си и може да си плати за нея, с надлежно проучване и предварителен опит ще бъде сигурен в чии ръце е детенцето.</p>
<p> </p>
<p><em>Темата в този трагичен случай може да бъде разделена на няколко части и те нямат нищо общо с натоварването с вина или с оневиняването на участниците.</em></p>
<p><br />
Първият въпрос се отнася до ценността на децата в културата ни. Оказва се, че преобладаващата част от родителите считат за грижа яко нахранване, гарантирано обличане и компютър (екстрите растат според възможностите). И до днес, особено в провинцията, битува културата, че дебелото дете е добре гледаното дете.</p>
<p> </p>
<p>Никой не може да каже каква част от родителите виждат в детето си своето бъдеще и доколко дългосрочна е визията за неговото развитие. Не става дума за родителски амбиции и преследване на неумолими цели, а как ще протече личностното изграждане и най-вече кои ценности ще приеме като растящ самостоятелен човек. Ако създаването на автономна личност с познание за света, за културата на общуване е приоритет, родителите (един, двама или цяла фамилия) ще инвестират себе си в детето, то ще бъде приоритет не като дундуркане и тъпкане с мекици, а като всеобхватна грижа. Когато израстването, възпитанието, житейската подготовка, примерите за взаимна отговорност и активната социална позиция са част от израстването не само на детето, но и на неговия родител, тогава се получава екип, който заедно се справя с предизвикателствата.</p>
<p> </p>
<p>За българите все още е верую, че с малките деца няма за какво да се говори, защото не разбират. Затова се стига до страшни трагедии, когато осиновените случайно попаднат на този факт в най-болезнената възраст на пубертета; стига се до траен разрив, когато истините са омотани в мълчание или недомлъвки дори в биологичните семейства.</p>
<p><br />
Истината е, че няма такова дете, което е на възраст да разбира човешка реч, което да не може да приеме каквато и да е информация, поднесена от човека, на когото вярва. Осиновяване, развод, смърт, раздели – всичко е понятно, когато подкрепата и честността са политика в семейството.</p>
<p> </p>
<p><strong>Няма малки деца, но твърде много са емоционално ограничените и незаинтересовани родители.</strong></p>
<p> </p>
<p>Светкавичната реакция на бурната фейсбук опозиция е, че хората от немотия са тръгнали да работят в чужбина, че само така гарантират издръжката и живота на децата си.</p>
<p> </p>
<p><em>Да уточним: какъв живот? С немощни и болни възрастни роднини? Дали е много по-трудно детето да бъде взето в чужбина? Несъмнено. Но това е родителството. Изпращането на пари за храна и джиесем не е грижа, а счетоводна операция. </em></p>
<p> </p>
<p>В България все още се коментира колко бой може да понесе едно дете, когато „не слуша“. Всъщност децата доброволно следват авторитети – признати въз основа на техния ограничен житейски опит, но „неслушането“ е пряко отражение на липсата на родителски авторитет. А това да си три пъти по-висок и пет-десет пъти по-тежък от него и от позицията на своя ръст да нанасяш удари е най-срамното нещо, което кой да е възрастен човек може да направи.</p>
<p> </p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/54018_IrIgJlimemRAajoEUXDnAHUn2zwbHd.jpg" style="height:420px; width:600px" /></p>
<p> </p>
<p>Стотици деца у нас са обект на постоянен физически и психически тормоз и съседите никога не звънят в полицията за това. Не е тяхна работа. Освен това нали те самите си знаят как възпитават своите деца. Тоест: родителите насилници живеят в същата съседска и близка среда като тази, която те създават. И причината никой да не звъни на "Закрила на детето" или в полицията не е дори безразличие, а разбирането, че това са обичайни възпитателни мерки.</p>
<p> </p>
<p>Стигаме до ситуацията, в която двете пълнолетни момчета Александър и Патрик нанасят продължителни побои на малката душичка Христо. Историята не звучи много ясно: майката възложила грижата за детето си на едното момче, но се присъединило и другото.</p>
<p> </p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/54018_iK85LzajKzH9G2wvtBeGxQbgFgr38S.jpg" style="height:480px; width:600px" /><br />
<strong><em>И двамата в комбина, с ей с тези бицепси, са показали на тригодишния Христо какво могат. </em></strong></p>
<p> </p>
<p>Самият Патрик е син на самотна майка, проблемно дете, въпреки пълнолетието си е завършил само девети клас. Факт е, че нито едно от семействата на двете момчета детегледачи не е проявило никакъв интерес към това как полагат тази грижа. Напълно вероятно е и двамата да са излъгали, че са започнали работа на морето например и няма да ги има. Така контролът е изключен. Съседите също не са счели за нужно да попитат как е детенцето – това не е тяхна работа. Самият Христо бил кръстен на барабаниста в една група и всички са го познавали. Майката не е помолила никого от тях да проверява дали всичко е наред.</p>
<p> </p>
<p><em>Всички тези факти изключват възможността майката на Христо да е направила избор отговорно и с пълното убеждение, че детето й е в сигурни ръце. Повечето хора, които са втрещени от майчинското решение, коментират, че нито куче, нито коте биха поверили на кого да е.</em></p>
<p> </p>
<p>Мекият вариант на оценка на родителското решение на Христовата майка е „недооценяване на ситуацията“. Мнозина със съчуствие коментират, че никой не знае каква е позицията на майката.</p>
<p> </p>
<p>Всъщност изобщо не е нужно някой да я знае, защото обяснението може да е отлично, но не върши работа. Цената плаща тригодишният Христо.</p>
<p><br />
До момента, в който едно дете не е върховна ценност за своите родители и то не е център на истинско внимание (не на тъпкане с вафли), на възпитание, на житейска подготовка, то всички оправдания за престъпно нехайство изглеждат приемливо за хората със сходна нагласа. </p>
<p> </p>
<p>Дали щеше обаче да се вдигне същият вой, ако майката беше проституираща циганка, а „гледачите“ бяха роми от квартала?<br />
Не, нямаше. Там нещата са ни известни, при циганите и без това "нещата" се случват така.<br />
И тук стигаме до институционалната отговорност. Дори когато механизмите за работа с деца в риск са разписани от години, докато дете не стане жертва до степен на осакатяване, никой по никакъв начин не предприема нещо в негов интерес. Просто няма кой. Превантивната грижа към подрастващите не се случва до момента, в който с обезобразеното си тяло поредното хлапе не е принудило държавата да се размърда (с двигателната сила на медиите).</p>
<p> </p>
<p>Неоспорим факт е, че всяко бебе, родено в уюта на колиба от картон и найлон или криво-ляво измазани отвътре тухли на къща без ток и без вода, е с нулеви шансове за нормален живот. Няма такава институция в държавата, която трайно и като целенасочена политика да следи за това циганските деца да ходят на детска градина и на училище. Пълната абдикация от отговорност към нарастващите малцинствени групи вече показва своите резултати, но нищо не се променя. А няма и да се промени. </p>
<p> </p>
<p>Точно по същия начин няма обществена нагласа за активност в защита на децата и предотвратяване на техните изяви на агресия от всякакъв вид.</p>
<p> </p>
<p>В своя безпосочен, скучен и досаден живот Патрик и Александър са заснемали с телефона си как почти убиват човешко същество. И двете момчета са с толкова недоразвита ценностна система, че по нищо не се различават в действията си от бебетата, израснали в гетата.</p>
<p> </p>
<p>Те не са изключение обаче - те са вече част от правилото.</p>
<p><br />
Преди три месеца 16-годишно момче бе убито в Борисовата градина – явно от друг млад човек. Престъплението ще си остане в аналите. Преди месец в автобус млади хора нападнаха баща и син, защото били цигани. Това, че бащата работи от години в книжно издателство, не му е било написано на челото. За късмет медиците го спасяват. Преди няколко дни други млади хора пребиха възрастен мъж в Борисовата градина, защото така искали. Ако ги хванат – в което всички с голямо основание се съмняваме – нищо няма да им се случи – това вече го знаем със сигурност. Междувременно свидетелите вече отказаха да свидетелстват - едно е сигурно - ако го направят, после няма кой да ги защити. </p>
<p> </p>
<p><em>В държава, в която невинните са наказвани всеки ден, а виновните са винаги на свобода, дневният ред на политиците е на светлинни години от всичко, което побърква обществото. </em></p>
<p> </p>
<p>И целият парламент да бъде засипан с домати в знак на презрението на хората към идейната, политическа и всяка друга немощ на законотворците, това не е спирачка пред свобода на всеки случаен човек, независимо от възрастта му, да бъде толкова невъздържан и брутален, колкото му душа иска. </p>
<p> </p>
<p>На нас ни остава да се надяваме, че лекарите ще спасят живота на Христо. А темата за това колко важни са децата за нас, остава открита. </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
