- Автор: Явор Дачков, "Гласове"
- 17 Яну 2026
- 5668
- 27
Явор Дачков разговаря с Валентин Вацев за пренареждането на силите и консервативния обрат в света, за европейската милитаризация и рисковете пред България в година, когато се сменят фаворитите на властта. Разговорът е записан на 13 януари 2026 г. в Ехо Медия Студио.
Краят на войната в Украйна няма да настъпи скоро. Руските цели не влизат в смисловия хоризонт на западната пропаганда, а Тръмп вече не се интересува от този конфликт. Кремъл ще воюва за демонтирането на украинската държава до неутрална и проруска, с много по-малка територия. Заявките на Европа за мирен контингент са празни работи. ЕС няма да се разпадне, но формата на съюза ще се промени, връщайки се към историческите си модели на обединение - от Карл Велики през Наполеон до Хитлер. България продължава да живее в андрешовска увереност, че може да остави „колата в калта“ и да се скрие под бюрото, докато началниците се разберат - поведение, което означава изпадане от историята. Не е невъзможно Източна Румелия да се озове под турска икономическа доминация, а Софийският санджак и Северна България да останат в зоната на евентуалното руско и европейско влияние.
Симпатичен ли е или не, Костадин Костадинов ще бъде ръководител на единия от двата политически фаворита на България през 2026 г. Вторият е президентът Румен Радев и очакваната президентска партия, която ще се роди тази година. ГЕРБ е „задгробният живот на БКП“, а Борисов - „омалено и леко смехотворно копие на Живков“; „те са изпуснали политическата и историческата вълна на развитие“. ПП–ДБ са местен филиал на „най-важната и най-силната политическа партия в света“ - Американската демократическа партия. Днешните неолиберали не просто напомнят троцкизма - „същото в нови дрехи“. „Соросианството“ е „новият троцкизъм“ на XX и XXI век. БСП е "неуспешен проект, който принадлежи на българската история“.
Още акценти:
„В света се извършва консервативен поврат насякъде по своему, който не е дело на консерваторите, а на самата история.“
Тръмп искрено вярва, че Америка може да се върне икономически в 60-те години на XX век и геополитически в 30-те години на XIX век – към времената на доктрината Монро. Тогава Америка е „блестяща, великолепна“ и „жестока“ - голям промишлен хегемон.
Путин е по-близо до историческия модел на Иван Грозни, отколкото до Петър Велики: „бунтуващи се боляри, объркано население, насилие, безвластие, държавата се клати“. А „в душата си“ Путин е либерал. „Путин може да приключи войната за денонощие“, но това означава катастрофа за руския управляващ елит. Нужна е мобилизация от поне 300 хиляди души, но „не му разрешават“ – руският олигархат е „абсолютно против“. „Санкциите срещу Русия все пак работят“ и войната е „много скъпа“.
Дори в Китай има елементи на консервативен поврат. Там действат два конкуриращи се политически лагера: единият се свързва с т.нар. „китайски комсомол“, който не е подчинен на партията. Този лагер е проамерикански и проолигархичен, „непрекъсната контра“ на Пекин и държи силни икономически позиции в Южен Китай.
„Европа не може да стане райска градина.“ Европа търси нова идентичност с връщане към „историческата патетика“ на Карл Велики, Наполеон и Хитлер: милитаризация и стремеж към самостоятелна европейска армия „без НАТО“ и „леко с гръб към Америка“. Европа „се готви да воюва“ и „както винаги досега ще воюва отново с Русия“ – „те не го крият“.
„Брюкселската бюрокрация не знае какво да прави, но е готова да лее кръв, за да запази привилегиите си.“
Хитлер е забранена фигура, но „Хитлерова Европа“ е била интегрирана и обединена. Срещу Москва са воювали „почти всички европейски държави“ чрез свои доброволци. Нацизмът е бил „любимата идеология на културна Европа“ и „дори в Швейцария“.
Европейският чиновник е „истеризиран“, защото НАТО „до голяма степен се обезмисля“. „НАТО е нераждала мома“ – „не е воювало“. Това са „няколко десетки хиляди натовски офицери и генерали“, които се страхуват, че скоро няма да са нужни.
„Тези 35 години демокрация и преход към щастливо бъдеще“ са „годините на успеха на българяните“ – „между 5 и 10%“ от населението. „Те не приемат православната култура“ и „не са убедени, че са славяни“. Това е „малката българска нация“, която не дава възможност за национално обединение.
Живков ми каза, че превратът на 10 ноември е реваншът на „българските троцкисти“, които е изгонил през 1956 г. от ръководството на партията: „Изгоних ги през вратата, върнаха се през прозореца“. Троцкизмът вярва в „безкрайната класова борба“ и „световната революция“, а целта е „проклетата империалистическа държава САЩ да се удави във водите на Атлантическия океан“. „Соросианството е троцкизмът на нашето време.“
Българските групировки от началото на прехода са били силно мотивирани и свързани с руските олигархични кръгове. Преходът започва „под огромно руско влияние“ – Андрей Луканов „се изживяваше като руския губернатор на Княжество България“.
