- Автор: Явор Дачков, "Гласове"
- 20 Фев 2026
- 6595
- 35
Явор Дачков разговаря с икономиста и лидер на „България може“ Кузман Илиев за служебната власт и политическите сценарии след изборите. Разговорът е записан на 18 февруари 2026 година в Ехо Медия Студио.
Чрез служебния кабинет на Андрей Гюров и „домовата книга“ ПП-ДБ се имплантират отново във властта, когато обществото е потресено от ролята им в трагедията „Петрохан“. В управлението се вкарват кадри от либералното НПО лоби - Андрей Янкулов от „Антикорупционния фонд“, оказвал натиск на МВР да не се разследва сектата, Иван Христанов, заявил като своя мечта смяната на името на храм-паметника „Свети Александър Невски“, Трайчо Трайков, Надежда Нейнски и други от същия политически кръг. Това е механизъм за колониално управление - внедряват се хора, дава им се ефирно време, поставят им се задачи и във времето навлизат в обществото като политически проекти. Профилът на кабинета е ясно партиен, връщат се зависимости и мрежи на влияние с потенциално опасни последици за социалния мир и българското общество. Още повече, че този състав очертава рамка за възможна бъдеща управленска конфигурация около Румен Радев и градската десница - в ситуация, в която всяко обвързване с тях носи риск от бърза ерозия на общественото доверие и висока политическа цена.
Още акценти:
Случаят „Петрохан“ разкрива двойни стандарти и мрежи за влияние на неправителствени организации, институции и политически среди. НПО-структури, които публично се борят с мафията, се оказват в позиция на подкрепа и протекция на паравоенна секта. Представители на ПП-ДБ финансират инициативи, подписват меморандуми и поддържат контакти; кметът на София, бивш министър на околната среда изкачват „Петрохан“; издават се разрешения за оръжеен арсенал и дейности с военен характер. Налице е сливане на държавни механизми с частни структури и формиране на „държава в държавата“ - симбиоза между власт, активизъм и финансиране, напомняща прото-мафиотски модел, а не функционираща демократична система. Проява на изключително лош вкус и на усещане за дефицит на демокрация е политическата общност, която в момента е най-грешна в очите на българите и е в обяснителен режим, да й се връчи властта по служебен път. Това е страшно. Това означава, че сме повредили всички механизми за контрол.
Съвременният западен елит все повече се откъсва от християнските си корени и навлиза в идеологически модели с квазирелигиозен характер. Аферата „Епстийн“ показва морална деградация и ценностен разпад на част от елитите. Русофобията придобива духовни и цивилизационни измерения, а не само геополитически. Противопоставянето срещу Русия се превръща в идеологическа конфронтация със силно антиправославни измерения. Римокатолицизмът и протестантството, формирали западния светоглед, традиционно са в противопоставяне с православието, а Русия се възприема като цивилизационен център, който оспорва западната духовна и икономическа доминация.
При евентуална ескалация на войната в Украйна съществува риск България да бъде въвлечена в конфликта чрез решения на съюзнически формати без пряка национална полза. Сценарии около Приднестровието или разширяване на бойните действия в Черноморския регион могат да изискват бързи решения за участие във военни структури, предаване на командване или логистична подкрепа. Ключов въпрос остава способността на политическото ръководство да защити националния суверенитет и да се противопостави на външен натиск.
Политическият проект около Румен Радев има потенциал за силна електорална вълна, защото се захранва от обществено недоволство и антистатукво настроения. Подобна „анти“ мобилизация може да доведе до изключително висок резултат - около или над 30 процента и възможност за доминираща парламентарна позиция. Рискът започва след изборите. ПП-ДБ са силно дискредитирани, а всяка коалиция с тях би довела до бърза ерозия на общественото доверие и висока политическа цена за президентския проект. Ключовият въпрос остава управленският капацитет. Предстоят стратегически избори с висока степен на риск - енергетика, икономика, възможна ескалация на войната и натиск за военно участие. Оттук нататък решаващи ще бъдат хората около проекта, съставът на листите и способността да се защитят националният суверенитет и българският интерес. Очакванията са високи, но задачата е изключително трудна.
Енергийната политика на Европа води до системно унищожаване на въглищните мощности и подкопаване на индустрията. Въглеродните квоти функционират като изкуствен данък — чрез административно ограничаване на разрешенията цената се повишава от няколко евро до десетки и над сто евро за тон, което прави производството от въглища икономически неизгодно независимо от реалното търсене на електроенергия. Това не е пазарен процес, а механизъм за принудително закриване на цели отрасли. България губи стратегически ресурс, превръща се от износител във вносител на електроенергия и става зависима от външни доставки, включително от държави извън Европейския съюз.
Когато не работи единият блок на АЕЦ „Козлодуй“ и не можем да изнасяме ток, имаме голям проблем. България понякога е шампион по най-високи цени на борсата - плащаме два-три пъти по-високи цени от Франция и Германия. Сега за януари ние сме нетен вносител. И това се дължи на унищожението на въглищните централи и на коленопреклонната, самоубийствена политика пред брюкселския „зелен диктат“.
Зелената политика се превръща в идеология със силно религиозни характеристики. След краха на комунизма утопичното мислене на левите се прехвърля в климатичната политика, където се появяват концепции за „виновния човек“, апокалиптични сценарии и идеи за ограничаване на населението. Новата идеологическа рамка поставя екологичните цели над икономическото оцеляване и социалната стабилност, което води до деиндустриализация, енергийна несигурност и загуба на конкурентоспособност.
Прекъсването на руските тръбопроводни доставки пренарежда газовия пазар и увеличава разходите на Европа. Газ, струвал около 10 евро за мегаватчас преди кризата, се връща като втечнен на цена многократно по-висока. Значителна част от доставките запазват руски произход, но преминават през посредници и схеми, което увеличава печалбата на търговците и натоварва европейската икономика. Континентът плаща повече за същия ресурс, но губи конкурентоспособност и индустриален потенциал, но получава политическа зависимост.
Американската стратегия цели прекъсване на енергийната връзка между Европа и Русия и пренасочване на зависимостта към доставки, контролирани от Съединените щати или техни партньори. Това създава икономическо и политическо влияние върху европейските държави чрез енергийни цени, дългово финансиране и военни разходи. Европа се превръща едновременно в пазар и инструмент на геополитическо противопоставяне.
Европейската икономика навлиза в период на високи дългове, индустриален спад и социално напрежение. Държави като Италия и Франция достигат нива на задлъжнялост, които трудно могат да бъдат обслужвани без инфлация и парично разширяване. Европейската централна банка е принудена да поддържа финансовата система чрез евтини пари, което създава риск от инфлационни процеси и отслабване на валутата. Паралелно индустриалният модел на Германия се разклаща заради високите енергийни цени, а милитаризацията на икономиките създава нови вътрешни напрежения в Европа.
