- Автор: Явор Дачков, "Гласове"
- 28 Яну 2026
- 3447
- 25
Явор Дачков разговаря с политолога Борис Попиванов за влизането на Румен Радев в оперативната политика във време на европейска немощ и американска безпардонност.
Румен Радев има качествата да върне здравия разум в българската политика - не като непогрешим гений, а като политик, който съзнава реалностите. Неговото предимство е, че не е нито антиевропейски настроен, нито е част от въображаема „Коалиция Москва“. Той разбира значението на българската интеграция в ЕС, но и простия факт, че България няма нито историческо, нито географско право да бъде флагман на антируска политика.
Радев вече е показал, че може да разговаря с различни части от обществото - с градската десница по време на протестите и с „Възраждане“ по темата за еврото - и тепърва ще търси сътрудничество и с едните, и с другите, защото е неизбежно. В негов стил е да предлага ситуационни мнозинства, които поставят партийните лидери пред неудобен избор: или да отстъпят от собствените си платформи, или да търсят разбирателство с него. Това е логиката на играч, който не бърза към компромиса на коалицията.
Разговорът е записан на 27 януари 2026 г. в Ехо Медия Студио.
Още акценти:
Непредвидими избори
Това ще бъдат първите избори поне от 2021 г., в които до последния момент няма да има яснота за крайния резултат. Социологическите проучвания по време на активната кампания няма да дават пълната картина, защото значителна част от българските избиратели ще вземат решение в последните седмици, в последните дни и дори в последните часове. Това прави традиционните инструменти за прогнозиране все по-несигурни.
Президентските избори в края на октомври ще бъдат също толкова важни, колкото и парламентарните, защото се очертава цялостно пренареждане на българската политика. Очакванията към политическите фигури стават по-минималистични – не за непогрешими гении, а за хора, които могат да мислят самостоятелно, познават народа, който управляват, не го мразят и не го презират, и съзнават ограниченията на държава, изложена на различни външни ветрове и влияния.
„Тук не е Москва“, „тук не е Вашингтон“ - политиката като агитка
Публичният разговор в България е попаднал в капана на абсолютните крайности. Липсват нюансите и разбирането, че е възможно малко по-нормално поведение. Здравият разум отдавна е в дефицит и именно това се превръща в основната спирачка пред държавата и обществото. Срещу Румен Радев се произвеждат взаимно изключващи се обвинения. От едната страна градската десница настоява, че тук не е Москва, сякаш това трябва да бъде напомняно на президента. От другата страна националисти го обвиняват, че е човек на НАТО, свързан с „Дълбоката държава“ в САЩ. Тези противоположни твърдения не могат да бъдат едновременно верни.
Радев не е лагерен играч, а реалист в кризисна ситуация. В посланията му през годините няма антиевропейска позиция, но има ясно заявена граница - че не подобава на България да бъде ястреб и военнолюбив фактор. Това не е антиевропейска, а реалистична позиция.
Илияна Йотова - лоялност без обезличаване
Опитът на Илияна Йотова - както международен, така и български - я превръща в една от малкото политически фигури, които съчетават две иначе трудно съвместими качества. От една страна, тя има по-задълбочено и по-ясно разбиране за европейската и международната политика, включително за механизмите, ограниченията и реалните баланси в Европейския съюз. От друга страна, за разлика от немалко български политици, реализирали се на европейския терен, Йотова не се е откъснала от българските реалности и не е започнала да говори за страната си отвън, с дистанция или презрение.
В българската политическа традиция ролята на вицепрезидента често е била или трамплин за лични политически биографии, или път към пълно изчезване от публичния живот. Илияна Йотова показва, че е възможен и трети модел - да бъдеш лоялен към президентската институция, да не я разцепваш и да не подкопаваш нейното единство, но едновременно с това да запазиш ясно и разпознаваемо политическо присъствие. Това вече не е просто институционална функция, а политическо умение.
Именно затова нейното влияние и потенциал не изглеждат изчерпани, а напротив - има основания да се смята, че през следващите месеци те ще се разгръщат. В ситуация на обща политическа фрагментация и дефицит на фигури, които съчетават международна компетентност с чувствителност към вътрешната реалност, Йотова се откроява като фактор, който трудно може да бъде пренебрегнат в предстоящото пренареждане на българската политика.
Сглобката и краят на илюзиите от 2020 г.
Радев влиза на партийния терен след почти пълно изчерпване на надеждите, родени от протестите през 2020 г. и последвалите политически промени. Основните очаквания бяха насочени към силите на промяната - ПП и коалицията им с „Демократична България“. Тази надежда обаче катастрофира със сглобката. Тезата, че тези формации са принципно несъвместими с модела на управление на Борисов и Пеевски, приключи именно с този компромис. Промените в Конституцията само формализираха един порочен брак по сметка. Още по-рано градската десница, под формата на „Реформаторския блок“, даде европейска легитимация на Борисов, което му осигури увереност и доведе до самозабравяне. Под неговото политическо крило отново се засили и властта на Пеевски.
В този контекст Борисов предпочете вероятността за партия на Радев пред агонията на кабинета „Желязков“, при която изяждането и оголването на ресурсите на ГЕРБ би станало за година-две. Това правителство се оказа вредно за всички, с изключение на онзи, който не участваше в него - Делян Пеевски.
Пеевски не може да намига
Съвкупният резултат от пет години надежди, коалиции, сглобки и всевъзможни политически комбинации е концентрирането на реалната държавна власт в ръцете на Пеевски. Неговият стил е безпардонен - не признава договаряне, компромиси и заден ход. Това го прави изключително самотен играч. А политиката не може да бъде изцяло самотна игра - на политическия терен подобен стил почти никога не води до добър и устойчив резултат.
Протестите и хроничният проблем на градската десница
Първоначалният взрив на протестите изненада дори самите им инициатори - ПП-ДБ. В първите дни те се опитваха да ги сведат до протест за бюджета и едва след натиск бяха принудени да поискат оставка. Вместо да се позиционират като изход от кризата и носители на обществените надежди, те се заеха с познатите си вътрешни занимания – редене на листи, чистене на редици, взаимни обвинения „кого срещу каква кауза е“ и блокиране около въпроса „какво следва след изборите“. Това е модел на поведение, който се повтаря от години - в различните „сини коалиции“, „реформаторски блокове“ и формации на градската десница, заедно с характерната склонност към самообожание.
„Възраждане“ - от алтернатива към изчерпване
След 2020 г. се оформи и друга надежда - „Възраждане“. Партията постепенно увеличаваше електоралната си подкрепа и започна да събира разочаровани групи с различни мотиви – не само националистически, а и такива, които не приемат поведението на властта и нейните външнополитически приоритети. През последните две години обаче тази инерция се обърна. „Възраждане“ заложи на еднозначно отрицание на цялата политическа класа и това работеше само до момента, в който се появиха конкуренти. С навлизането на „Величие“ и МЕЧ спадът се ускори, защото други започнаха да повтарят същите послания, но по-шумно.
БСП няма да изчезне
БСП не е формация, която изчезва автоматично, ако остане извън парламента. Тя има традиция, вътрешни съпротивителни сили и устойчива памет, които ѝ позволяват след време отново да се появи. Това не е еднократен проект, зависим само от достъп до власт и ресурси, а част от българската политическа култура - с всичките ѝ противоречия, но и с реално съществуваща социална почва.
Дори при слаб парламентарен резултат, в по-дългосрочен план пред БСП остава отворен хоризонт, свързан с фигурата на Илияна Йотова. Нейната лоялност както към президентската институция, така и към собствената ѝ партия позволява нетипичен ход - не търсене на опора в по-силен играч, а предлагане на подкрепа към самата БСП. Подобен жест би имал ефект, който надхвърля чисто партийния интерес. Фактът, че предстои реално оспорван конгрес, показва, че БСП функционира като партия. Масовото убеждение, че Делян Пеевски носи ключова отговорност за сегашната ѝ криза, прави всяка политическа биография, свързана с него, проблематична. Новото ръководство начело с Атанас Зафиров е изправено пред избор на посока.
Скъсването с Румен Радев се оказа ключова грешка за БСП. От този момент партията започна устойчиво да губи позиции. Радев никога не е говорил лошо за БСП и нейните симпатизанти – нещо, което левият електорат ясно чува и помни. Затова той остава „свой“ за значителна част от него, по причини, които са по-скоро исторически и психологически, отколкото идеологически.
„Съветът за мир“ на Тръмп - конюнктура без стратегия
Поривът за присъединяване към „Съвета за мир“ на Тръмп изглежда хазартен, недообмислен и лишен от сериозен анализ на риска. Той носи белезите на типично конюнктурно българско решение. Аргументите „против“ също звучат странно - че в съвета участвали автократи, при положение че мирът е ценност отвъд демокрацията, и че бил свързан с името на Тръмп, което разкрива двойни стандарти. Няма реални данни тази структура да може да допринесе за мир в Близкия изток. Израел е първият ентусиазиран участник, докато Палестина изцяло липсва.
Един от факторите с реално значение е ролята на Николай Младенов - когато водеща фигура в подобна структура е български гражданин, държавата му практически няма как да не бъде част от нея.
Европейското лицемерие - Украйна и Газа
Европейските лидери настояват, че е недопустимо мирът в Украйна да бъде договарян без Украйна. В същото време се оказва напълно допустимо мирът в Близкия изток и в Газа да се договаря без Палестина. Това противоречие почти не се обсъжда, въпреки че случващото се в Газа е по-мащабно и по-трагично по последици. Така се подкопава моралната и политическата последователност на европейската външна политика.
Европа дрънка оръжието, което няма
Европа дрънка оръжието, което всъщност не притежава. По ключовите международни конфликти САЩ и Русия действат – или не действат - но Европа отсъства. Това не означава непременно край или разпад на Европейския съюз, но означава неговото постепенно обезсмисляне и превръщането му в боксова круша за различни външни интереси. Утешението, че Европа е „луксозен старчески дом“, приключва, защото континентът е най-слабият откъм ресурси. Той се превръща в клиент, който не може да преговаря и е принуден да плаща.
Русия не е алтернатива
Реализмът изисква да се признае, че България реално нямаше избор след изострянето на международното напрежение през 2022 г. Дотогава страната можеше да играе в рамките на своите позиции, както с „Турски поток“. След февруари 2022 г. това стана невъзможно. Колкото и проблеми да има ЕС, Русия не ни предлага алтернатива - нито членство в Евразийски съюз, нито сигурност, нито перспектива. От тази позиция България няма друг избор, освен да остане в ЕС, докато види как ще се развие ситуацията.
