- Автор: Гласове
- 25 Фев 2026
- 5890
- 33
Автор: Стефан Антонов за "Гласове"
Швейцарското дружество „Литаско“, което е формалният собственик на бизнесите на „Лукойл“ в България, иска от правителството обезщетение за причинени загуби, които оценява на три милиарда евро (3% от БВП). Според сайта за специализирана информация arbitrajnihroniki.com правителството е предупредено, че ако няма споразумение, ще последва международно инвестиционно арбитражно дело срещу България.
Причина за претенцията са действията на държавата по прилагане на европейските санкции срещу Русия. Най-общо обвинението е, че държавата се е престарала в прилагането на санкциите — отишла е отвъд изискванията на европейското законодателство и Европейската комисия. Обвинява се държавата в дискриминация, лишаване от право на собственост, което граничи с експроприация. За пример се дава прекратената концесия за пристанищния терминал „Росенец“, където се разтоварват и товарят сурови и преработени горива. Посочва се също, че България не е позволила пълно прилагане на дерогацията за внос и търговия с нефтопродукти с руски произход. Изтъква се и несправедливото данъчно облагане спрямо групата. Включва се и назначаването на особен търговски управител.
Практически го приемат като отчуждаване на българските бизнеси на „Литаско“ — „Лукойл Нефтохим България“ и „Лукойл България“.
Основание за делото е спогодба между България и Швейцария за взаимна защита и насърчаване на инвестициите от 1991 година. Стигне ли се до дело, то ще се води в Международния център за разрешаване на инвестиционни спорове (ICSID) към Световната банка във Вашингтон. Потенциалното дело ще се гледа в светлината на т.нар. „Вашингтонска конвенция“.
Очаквана реакция, неочаквана сума
Прилагането на европейските санкции срещу Русия у нас се осъществява на базата на закон и негова поправка, на която „Литаско“ се позовава. Те се оплакват от прекратената концесия. Утвърждаването на особения управител идва години след това, но също се споменава в оспорването на държавните действия от „Литаско“. В съвкупност всичко се разглежда като лишаване на собственика от възможност да контролира и извлича ползите от дейността на активите си. Това за тях е експроприация.
Прочитът на руската страна е, че това са съзнателни дискриминационни действия на България. Те не се предприемат в отговор на нашите международни ангажименти и за тях трябва да отговаряме. Те активират претенция от страна на швейцарското си подразделение, което плаща данъците си в Швейцария. Затова и ползва протекциите на швейцарското правителство като всяка друга швейцарска фирма.
Спекулации за възможно дело витаят, откакто САЩ наложиха най-крайните си санкции към руски компании миналата есен. Още тогава стана ясно, че България застава между чук и наковалня. За първи път от десетилетия трябваше да заеме позиция срещу велика сила под недвусмислен натиск на друга велика сила. Можехме и да не приложим американските санкции, но щяхме да станем обект на санкции.
Именно с тази мисъл управляващите създадоха статута на особения търговски управител. Негова е задачата да съхрани активите на „Лукойл“ в България в най-добро състояние. Идеята е да поддържа производствената дейност и да съхрани работната ръка. Всичко това цели да опази активите, докато премине геополитическото противопоставяне и България може да ги върне на реалния собственик. Ролята му много напомня на тази на синдика, който с решение на съда започва да управлява една фирма, за да я съхрани в най-добро състояние и така кредиторите да могат да си съберат вземанията.
Както синдикът, и особеният управител трябва да съхрани една фирма, с разликата, че тя не е имала финансови затруднения, не е имала неудовлетворени кредитори и работата му е да я съхрани до възстановяването на правото на собственика да се разпорежда с активите си.
Сумата на претендираното обезщетение от „Литаско“ обаче надхвърля всички оценки за мащабите на бизнеса на „Лукойл“ в България. Тя надхвърля и спряганите цени на евентуалната му продажба.
От това следва, че руските собственици не тълкуват действията на държавата така, както политиците ги представиха на обществото. Възможно е въвеждането на особения управител миналата година да е било капката, след която търпението на руснаците се изчерпва. Възможно е също поканата за обезщетение да е част от премислен план на руската държава, с който да притисне България.
Геополитика, съюзници, неписани ангажименти
Пред България има няколко изхода. Да преговаря с руската страна и в тези преговори да я увери, че ще съхрани активите ѝ за по-добри геополитически времена. Че ще акумулира печалбите като резерви по сметки на фирмите и те също ще се върнат под контрола на собствениците един ден. Може да оспори размера на исканото обезщетение. Да опита да убеди руската страна, действаща чрез швейцарското си „рамо“, че размерът на обезщетението трябва да бъде по-малък. Може директно да посочи, че всички пари, постъпили от продажбата на компаниите на нови инвеститори, ще се преведат на „Литаско“, така че евентуално претенцията им да се удовлетвори.
Възможно е България да тръгне и директно на съд пред арбитражния трибунал на Международния център за разрешаване на инвестиционни спорове.
Има и трети, хибриден вариант, който включва активна дипломация от страна на България. Той би изискал управляващите ни да поставят въпроса пред САЩ и да покажат колко ни струва това, че спазваме техните санкции. Да покажат и на Европейската комисия каква е цената да се изгони руски инвеститор, който с десетилетия законно е оперирал в държава от Европейския съюз.
Уреждането на спора с „Литаско“ може да стане част от по-комплексни преговори за уреждане на следвоенната архитектура на международните отношения. Да се включи в план за взаимно прихващане на претенции от различни страни под една или друга форма. Все пак България е съюзник, действа като съюзник и си докарва неприятности в качеството си на съюзник. Това трябва да се напомня на съюзниците ни и да послужи като урок за колективната обществена и управленска памет за рисковете, които приемаме като съюзници.
