- Автор: Гласове
- 28 Март 2026
- 7166
- 36
Автор: Лев Троцки
Представяме откъс от книгата на Леон (Лев) Троцки “Балканските войни 1912–1913” (Военната кореспонденция на Троцки). Известният руски болшевик, един от най-близките съратници на Ленин, отразява военните действия на Балканите като кореспондент на киевски социалистически вестник. По-късно влиза в конфликт със Сталин, заточен е и впоследствие изгонен от страната. Убит е в Мексико от агент на НКВД.
Българският парламентаризъм
И така, що се отнася до вътрешните дела на България, всички управляващи партии говорят едни и същи неща, с минимални отклонения в една или друга посока. Те всички черпят идеи от един или друг европейски източник, изграждат местната промишленост с методите на протекционизма, култивират милитаризъм и затягат гайките на данъчната машина до възможния предел. От гледна точка на масите, особено на село, не представлява особен интерес коя партия в кой момент е на власт.
Когато през 1908 г. князът поставя демократите (бившите каравеловисти) на власт, журналистите питат техния лидер Малинов с какви демократични средства ще си осигури мнозинство в парламента, тъй като в предишното Народно събрание партията му е имала всичко на всичко шестима депутати. Отговорът на Малинов е: “Разчитам на неорганизираната маса от хора”. Събитията показват правотата му – на изборите неговата партия печели 166 от всичко 203 мандата.
По напълно разбираеми причини “партията” на политически безразличните и безличните тук е многобройна, затова с гласовете си предопределя резултатите от изборите. Освен това не е нужно да поясняваме, че тази “партия” винаги е готова да подкрепи тези, които са на власт. За провинциалния еснаф, за селянина, за “малкия човек” от София, които са били разочаровани, да не кажем смачкани, от всички редували се в управлението партии, изглежда по-изгодно и удобно да подкрепи партията, която вече е получила право да състави правителство, а не някого от пъстрото множество, съставляващо опозицията; това е така, защото правителството, поради самия факт, че е правителство, винаги може да направи нещо, за да изпълни обещанията си, докато партията, останала поне за известно време в опозиция, по същата причина едва може да направи нещо за избирателите си.
Казаното не трябва да се разбира в смисъл, че през последните 35 години независимо съществуване на България не са се развили никакви политически връзки и традиции. Политически аморфната маса със сигурност не съставлява 80% от електората, въпреки че всяка новодошла на власт партия получава 80 и повече процента от местата в парламента.
Причината за тази крещяща диспропорция се корени в избирателната система. Българският избирателен закон не предвижда балотаж, така че правителството може да спечели по-малко от половината от гласовете на избирателите, но въпреки това да получи преимущество в мандатите, ако кандидатите му са извоювали относително мнозинство над представителите на всяка опозиционна партия поотделно. Така се постига огромно мнозинство в парламента. Непартийната маса от избиратели не е толкова силна, за да даде на всяко ново правителство абсолютно мнозинство, но е напълно достатъчна, за да му осигури превъзходство над всяка една от опозиционните партии. Това води до следния парадоксален резултат: мнозинството от хората гласуват за опозицията, но в парламента цялата власт попада в ръцете на партия, която има подкрепата на по-малко от половината избиратели; мнозинството от гласовете е било безсмислено разпръснато между множество партии, които почти не се отличават помежду си, а се различават от управляващата партия само по това, че в дадения момент не могат да черпят изгодите и преимуществата от пребиваването във властта.
Тази последна, чисто техническа причина за триумфа на управляващите може много лесно да бъде отстранена. Системата на пропорционално представителство, която парламентът вече прие и която беше експериментирана в два избирателни района на последните избори, без съмнение ще внесе нови черти в облика на българския парламентаризъм, като ще стопи чувствително крещящото разминаване между получени гласове и спечелени мандати. Но основният фактор в политическата борба, безпартийната маса, която върви след колесницата на всяка дошла на власт партия, още дълго време ще предопределя хода и резултатите от изборите.
Демокрация и абсолютизъм
Както вече показахме, политическата система в България може да бъде определена като съчетание на демокрация и просветен абсолютизъм. Това, нека повторя, не е случайно съчетание, а е обусловено от цялата предходна история на България и от днешната й социална структура.
Тук политическата демокрация е била естествена изходна точка за независимото политическо развитие през последните три и половина десетилетия. Преди освобождението на страната всички противоречия са били разтворени в едно базисно противоречие – тоталното противопоставяне между българско и турско. Турското управление въплъщавало всички социални неблагополучия, всички политически беди, всички национални унижения. Всички българи изглеждали и били третирани еднакво, защото по един и същи начин всички били лишени от всякакви права. Поради това отхвърлянето на турското иго не можело да означава друго, освен освобождение и политическо равноправие за всички българи.
Тези, които били еднакво лишени от права, трябвало да получат еднакви права. Българската интелигенция, водена от Петко Каравелов, открива готово изражение на това ново състояние във формулата на европейската парламентарна демокрация. Великото народно събрание, състояло се във Велико Търново, прокламира суверенитета на народа, приема еднокамарен парламент, универсално избирателно право и отговорност на министър-председателя. Макар и след продължителни вътрешни борби, изразяващи интересите на новите класи, изградените на Запад институции се трансплантират на българска почва с един замах, в буквалния си вид; замисълът е те да придадат външна форма на отношенията, зародили се след механичното отстраняване на уравниловъчния похлупак на турското робство.
Веднага след освобождението България се сблъсква с необходимостта да възприеме базисни елементи на европейската култура и на основата на съвременната техника – особено военната техника – да отстои съществуването си като държава. В същото време огромната маса от хора, току-що събудили се след турското робство, нямат навици за самостоятелно управление. Буржоазията съществува в зародишна форма и все още не се е освободила от азиатските си особености (т.нар. “чорбаджии”!); не е по силите й да предложи на страната политическо лидерство. Това са условията – от една страна, необходимост от реформи, а от друга, културната изостаналост на страната и слабостта на буржоазията – които създават предпоставките за просветения абсолютизъм. Инициативата от страна на монарха и на международните му връзки има огромно значение.
И тъй като големият поврат в историята на селска България след 1878 г., както вече знаем, премени младата й държавност в одеждите на народния суверенитет и всеобщото избирателно право, целият по-нататъшен политически живот на страната се редуцира по необходимост до конфликта и съвместното съществуване на две взаимно отричащи се категории – абсолютизма и демокрацията. В социалното развитие на България, естествено, не липсват тенденции, засилващи това основно политическо противоречие – едни, подсилващи монархията, други, вливащи живо демократично съдържание в съществуващите абстрактни форми.
Социалната база на българската демокрация е твърде примитивна. Тя е вкоренена в елементарните отношения на всекидневния живот, подобно на нашата собствена, руска селска общност. Българската интелигенция, призвана в смутните времена след отхвърлянето на турското робство да поеме управлението на страната, успява да короняса тази примитивна основа с политическата надстройка на демокрацията. Това обаче само поставя, а не дава отговор на въпроса как ще се развива България по-нататък.
Така, както руската селска общност няма възможност да се развие пряко към социализма (както наивно са вярвали народниците), така и примитивната българска селска демокрация не би могла да се развие директно към една система, основаваща се на съзнателното политическо самоуправление, а единствено по пътя на сложните вътрешни борби.
“Киевская мысль”, № 322, 29 ноември 1912 г.
Превод от английски: Александър МАРИНОВ
