- Автор: Гласове
- 25 Юли 2025
- 2668
- 23
Автор: Стефан Антонов за "Гласове"
Доскоро възприемахме като феномен факта, че свръхзадлъжнялостта на Съединените щати и Еврозоната не възпрепятства икономическото им движение, за разлика от срива, който преживя България в средата на 90-те години на миналия век, или от кризите в Гърция, Португалия, Ирландия, Испания и Италия в средата на миналото десетилетие. Когато САЩ принудиха развитите постиндустриални държави да въведат минимален корпоративен данък от 15%, стана ясно, че се подготвят за повишаване на данъците, но не желаят да загубят конкурентоспособността си като инвестиционна среда и затова настояха всички да ги последват.
От началото на мандата си Доналд Тръмп оказва натиск върху Федералния резерв за понижаване на лихвите. Официалната цел беше подобряване на бизнес климата, неофициалната – предизвикване на инфлация, която с времето да обезцени държавния дълг. Двама различни президенти, два различни подхода, но едно общо осъзнаване: САЩ не могат да продължават по стария път, без това да доведе до катастрофа. Ако им се размине, ще се наложи пренаписване на икономическата теория.
Ако те разбират, че не могат да пренаписват учебниците, защо у нас управляващите прилагат инструменти, които икономическата наука отдавна е отхвърлила?
Заради приемането на еврото на търговците се забранява да повишават цените си без обективни икономически основания. За контрол е създаден бюрократичен натиск големите търговски вериги да публикуват ежеседмично онлайн данни за цените на определени продукти. Така ще се следи за поскъпване и ще се дават поводи за проверки при растеж на цените.
Вече беше въведен таван на надценките за земеделски стоки. Сега държавата се намесва и в други сектори. Всеки, който е завършил икономика или право, разбира, че подобни действия противоречат на всичко, на което са ни учили. Да, държавата демонстрира сила. Дали тя ще я използва произволно – ще преследва едни, а ще щади други – е важен, но второстепенен въпрос, заслужаващ отделна статия. По-важното е, че изглежда целият държавен апарат е мобилизиран. Създава се впечатление за координация между регулатори, правителство и парламент.
Но вместо това да вдъхне доверие и да върне поне малко от изгубената вяра в държавността, всичко се случва по грешен начин и в преследване на неправилни цели.
Ценовият контрол заплашва бизнеса по начини, които на пръв поглед са трудни за проследяване, но логично следват. Лишаването на компаниите от възможност за печалба ще възпрепятства инвестициите, обновяването на производството и повишаването на конкурентоспособността. Компаниите влизат на пазар, привикват към определени правила, и внезапно трябва да се нагодят към нови.
За да избегнат обяснения защо ще вдигат цените през есента и през 2026 г., мнозина търговци вече направиха корекции – с месеци, дори година по-рано. Цените вече са се повишили. Като потребител, пазаруващ седмично, изчислявам личната си инфлация на 40%. Парите, с които през януари осигурявах храна за седем дни, сега стигат за четири, най-много пет.
Като човек без шофьорска книжка, често пътуващ в провинцията, наблюдавам, че автобусните билети са поскъпнали с 25% още преди конфликта между Израел, САЩ и Иран да повлияе на пазарите – при това въпреки че продаваното гориво е било добито, транспортирано и преработено преди избухването на напрежението.
Примерите са много, но дори не за това става дума. Влизането в еврозоната беше представяно като средство за подобряване на бизнес средата и стандарта на живот. Вместо това виждаме, че в седмиците преди и след новината за преминаване към еврото, държавата е в режим на тревога и търси начини да овладява щетите, предизвикани от очакванията.
Непубликуваният доклад на БНБ, който оценява ползите и рисковете от въвеждането на еврото, все повече се оказва пророчески. В него се прогнозира повишение на цените поради технически преход – смяна на софтуери, нови менюта, пренастройка на касови апарати и др. Работодателски организации и синдикати, макар и близки до ГЕРБ, признават, че не са подготвени за новите изисквания.
Политиците се хвалят, че влизането в еврозоната е довело до по-ниски лихви за държавата. Но потребителските и бизнес кредитите и преди бяха в средноевропейския диапазон. Спадът на лихвите облагодетелства основно държавата и поражда риск от безконтролно задлъжняване – процес, започнал още през 2020 г. след влизането в ERM II.
Изненадващо за мен, статията на Иван Костов в Mediapool и интервюто му по bTV получиха широк отзвук. Сред предложенията му е ограничаване на плащанията в брой над 2000 лева (от сегашните 10 000 лева). Лесно е да се изброят ситуации, в които хората не биха желали плащанията им да бъдат проследявани – скъпи вечери, ремонтни дейности, сервизни услуги. Въвеждането на такова изискване или ще доведе до нарушения, или до принудителна регистрация на лица, извършващи дейност, която държавата усложнява чрез прекомерни регулации.
Примерите са много. Откриването на автосервиз е административно толкова обременено, че мнозина се отказват. Производители на мебели настояват за регулации, които да изключат микропредприятия и индивидуални занаятчии от пазара. Малките цехове изчезват, остават само фабриките.
Колкото и провокативно да звучи изказването на Трайчо Трайков, че е по-добре да има сива икономика, отколкото никаква – то остава едно от малкото реалистични политически признания.
Ако всички антикризисни мерки, пропагандирани от десницата, бъдат въведени, животът ни ще се промени – не непременно към по-добро или по-лошо, но към повече държавен надзор и намеса в личната сфера.
Като контрапункт: преди години писах, че България не бива да влиза в еврозоната, докато не постигне доходи, които да гарантират увереност и стабилност. Това обаче изисква инфлация.
В икономическата теория това е познато като ефектът "Балаша-Самуелсън": когато една страна отвори икономиката си, стоките и услугите, които могат да се търгуват на международните пазари, поскъпват. Успешните производители печелят, инвестират и плащат по-добре. Но те потребяват вътрешни услуги и така се вдигат цените и на непродаваемите в чужбина услуги, а с това и заплатите в тези сектори.
Този процес е съпроводен от инфлация. Без инфлация – няма растеж. Въпросът е инфлацията да бъде плод на реално развитие и догонване на доходите в ЕС.
Днес политиците твърдят, че доходите растат по-бързо от инфлацията. Иван Костов също го каза. Но през 2007–2008 г. инфлацията беше двуцифрена, а доходите растяха с по 50–100%. Днес никой не се чувства така уверен. Възможно е официалната инфлация да е занижена чрез избора на стоки и услуги, които тя измерва – като пациентски такси, държавни такси, цени на дърва или пощенски услуги.
Така се получава парадоксът – хората не вярват на инфлационните данни, но Евростат ги приема.
Когато инфлацията не следва икономически подем и изпреварва доходите, настъпва обедняване. Това е глобален феномен. Светът се намира в инфлационен цикъл, а еврозоната е най-големият печатар на пари. България вече преживява две от трите рискови тенденции, описани от БНБ: еднократна инфлация от адаптацията и сериозно задлъжняване. Остава трето – дълъг период на висока инфлация и ниски лихви, който да обезцени дългове и спестявания.
Това не е оплакване. Закупуването на F-16 беше политическо решение. Може би не най-разумното, но факт. Ще ги имаме, трябва да ги поддържаме. Същото важи и за еврозоната. Вече понасяме негативите. Кога ще дойдат ползите, не знаем. Но политическата класа трябва да действа не симптоматично, а по същество – с реформи.
Ако влизахме в еврозоната с високи доходи и години на растеж, нямаше да има такъв страх от закръгляване на цените и репресии. Това е същината на експертните тревоги – не сантиментът към лева, а липсата на подготовка.
Колкото и Асен Василев и Ивайло Мирчев да претендират за заслуги, реалната работа свърши Владислав Горанов и финансовият екип на ГЕРБ. Пътят към еврозоната беше трасиран от ГЕРБ и ДПС – и те вероятно ще бъдат на власт, когато левът бъде окончателно заменен. Обществото ще знае на кого да отдаде благодарност – или вината. Ако не искат второто, управляващите трябва да помислят как да създадат среда за развитие на бизнеса, а не за натиск и страх.
