- 10 Sep 2020
- 726
- 302
Позволеното на Зевс не е позволено на волаАнтична поговорка
Публикувам този текст поради това, че споделянето му в колегиално-приятелски кръг предизвика преди всичко безответност. Това може да означава две неща: че текстът не става или че е по-подходящ за друга публика. Проверявам.
Предисторията е следната.
Преди време (13 януари) получих имейл от колега, който препращаше към текст на проф. Богдан Богданов, публикуван във форума на личния му сайт.
<br />
<p> Колегата признаваше, че е преживяла огласяването на агентурното минало на проф. Богданов като неприятно, тъй като го е уважавала като учен, и че собствената му реакция е стряскаща. Разбира се, въпросният имейл беше адресиран и до още 30-ина хуманитаристи. Последва дискусия. Реагирах и аз. Ето как.</p>
<p>Чудех се дали имам право да говоря в тази среда, към която не се чувствам достатъчно принадлежен, най-вече поради лични дефицити. Например аз за Богдан Богданов не мога да пиша, а и да мисля като за “Богдан”, което е знак за своеобразна изключеност. Впрочем недостатъчната принадлежност към средата, подхванала този дебат, лесно ме вписва в групата на, ако обединя класификацията на Богдан Богданов и Даниел Смилов, онези потиснати и фрустрирани скрити дисиденти, които и извън нея (партията) не са постигнали нищо. И тъй като всички до момента се изказваха в жанра "редакционно писмо", симулирайки лично обръщение, без да забравят неговата публичност, и аз няма да направя изключение, само дето ще разширя тази публичност.</p>
<p>Това, което направи Мила Минева, беше да отвори дебат, но не за първопричината – сътрудничеството на Богданов с ДС – а за начина, по който той реагира на тези разкрития: не защото се чувствам виновен, че съм се оказал в безредния ред, а защото този ред в някаква степен продължава да определя живота ни и да ни кара все по-императивно и да го назовем по-точно, и да се заемем с ограничаването му. Богдан Богданов е предпочел да даде разяснения заради някогашния си избор, които стряскат (Мила Минева, Мая Грекова, Даниел Смилов), шокират (Мартин Иванов), натъжават (Петя Кабакчиева), огорчават (Димитър Вацов) и възмущават (Александър Кьосев). С други думи, всички са неприятно изненадани от реакцията на Богданов, въпреки че част от тях се досещат, че този текст не е предназначен за тях, а по-скоро следва да укрепи позициите на Богданов в НБУ.</p>
<p>Това, което ме кара да взема отношение, е изненадата ми от тази изненада. Според мен всеки от изненаданите би трябвало да познава в достатъчна степен Богдан Богданов, за да не е точно изненадан. Ако някой е очаквал, че той най-накрая ще проговори с човешки глас и ще каже извинявайте! или съжалявам!, че ще изостави обичайната си поза на овладяна, мъдра и снизхождаща поучителност, чрез която ни разяснява как нещата са по-сложни и не заслужават прибързано отсъждане и укор, значи или не познава Богдан Богданов, или държи да продължава да го идеализира, т.е. да придърпва образа му към аурата на учения, интелектуалеца, всепризнатия публичен авторитет. Тъй или иначе, изненадата ще да е евфемизъм за нещо друго. В новата ситуация след разкритието колегите са очаквали реакция, която да е съответна на тази промяна. Вместо това са получили образцово типичен Богданов текст, естествено, невъзмутим до безцеремонност, според както само авторът му съвършено умее. Тъй че огорчението идва от липсата на изненада, идва от безпогрешната предвидимост на реакцията на професора. След Вера Мутафчиева, която, попитана за агентурното й минало, отвърна по характерен за нея начин да не я занимават с глупости, сега Богдан Богданов по познато образцов начин ни даде да разберем, че трудно можем да отсъдим за миналото на когото и да било, тъй като това би повдигнало въпроса за собствените ни биографии, също неизбежно колаборационистки, тъй че дали по-добре да не съдим според добрите постижения от днешния ден, а може би и да ги възприемем като изкупителни плодове на някогашното компромисно израстване.</p>
<p>За мен най-ироничното в ситуацията е повтарящият се опит на колегията рязко да разграничи Богданов учения от Богданов сътрудника – там, където самият Богданов не спира да внушава, че такова разделение е неуместно и че който го прави, не е прочел книгите на професора. Богданов може и да се бори за своите позиции в НБУ и по други етажи, но покрай това може да прави и нещо друго: да претендира за ненакърнен интегритет, като настоява, че цялостното му мисловно наследство всъщност дава обяснение, ако не и оправдание, за някогашната постъпка. И ако човек е внимавал в онова, което Богдан Богданов говореше още през 80-те – за хаоса и частната компромисност на делника, за възстановяващото космоса голямо настояще на сплотяващия празник, за вторичния мит, който трябва да даде отвъдна и универсална санкция на социално-психологически проблеми от настоящето и пр. – няма да му е дотам трудно да разпознае връзките и съответствията, които вършат работа за актуалното затруднение.</p>
<p>Всички сме го гледали този филм, макар и може би в по-малко фарсови форми. През 1986 например един белгийски студент, фен на Де Ман, решава да провери какво е писал учителят като млад в местната преса.</p>
<p>Открива, че на своите 23 години между десетките рецензии и статии той е поместил три с антисемитски и пронацистки внушения. По това време Де Ман вече не е между живите, че да може да отговори. Дерида и други опитват да убедят младежа да замълчи, но той е непреклонен и разкритията дават импулс за една проточила се през годините разправа с деконструкцията, която, видите ли, затова била толкова критична към истината, автобиографията, субекта, идентичността и отговорността, тъй като не й отървало да признае концептуалната им валидност. Така Де Ман остана като най-прост пример за това как чрез уйдурдисана теория се оправдават лични вини и грехове. На мен, като верен читател на Де Ман, подобно просто четене може да не ми харесва, но не мога да отрека релевантността му за определени публики, обяснителната сила на схващането му като алегория в традицията на "Интелектуалците" на Пол Джонсън, който чрез множество примери настояваше, че за интелектуалните авторитети на модерността е характерно едно да говорят, а друго да вършат.</p>
<p>Ето защо намирам ситуацията за крайно иронична. От една страна, никой не посмя да приложи познатата стратегия спрямо теоретичните построения на проф. Богданов и да покаже как цялата им обтекаемост и убегливост най-после намират красноречиво обяснение в самооправдателната пледоария, непогрешимо негова и като логика и аргументация, и като тон и изказ. Единственият, който приложи техниката на сдвояване между теория и практика, между слово и дело, между сътрудничество и трудове беше самият Богдан Богданов, който с познат здравословен цинизъм пренасочи евентуалната критика, за да възстанови поразклатената си цялостност или поне своята "последователна непоследователност" по Аристотел.</p>
<p>Както се видя, този ход носи и рискове: колкото и да е универсално приложим и всеобяснителен, мисловният механизъм на Богданов, личното му аристократично излъчване и консервативно обаяние изглеждат несъвместими с ролята на доносник на ДС и на комунистическа подлога. Иронията е, че съдържателно теоретичните му конструкции не изключват сътрудничеството, но публичният му стил и авторитет го правят да изглежда абсурдно и отвратително. (Моята асоциация е с калиграфа – баща на героинята от “Записки под възглавката” на Питър</p>
<p>Грийнауей, който се оказа всякак, включително и телесно, зависим от своя издател.)<br />Ала успоредно със своята научна продукция и високия си публичен авторитет,Богдан Богданов достатъчно отдавна поддържа и друг, по-дискретен гилдиен имидж – на баща господар, който винаги контролира повече, отколкото дори неговата институционална позиция отрежда. Богданов никога не е крил, че е Макиавелиев тип лидер, който прилага спорен арсенал от средства в името на разни цели и идеали. За Богдан Богданов се говори по различен начин в различни контексти и колкото по-частна е средата, толкова по-често изплуват думи като сплетни и интриги, шантаж и задкулисие, коварство и безогледност. Трябва човек въобще да не знае нищо за начина, по който функционира НБУ, че приказките за Богданов като демократ да не го карат да се усмихне. Кой не знае за прословутото му кадруване в НБУ, кой не е чувал за начина, по който издига и сваля, мести и маха хора от “своя” университет? Доскоро се опитвахме да си обясним тази конспиративна пирамидална йерархия с изключителното право на гения, с неизбежното диктаторство на великия диригент, на феноменалния режисьор, на невероятния хореограф; и асоциациите с Караян и с героя на Фелини от "Репетиция за оркестър", със самия Фелини, с Бежар и Бауш са само първите, които идват на ум. Сега обаче подло се прокрадва и другото обяснение, което би потърсило вдъхновение за въпросния тип управление в опита от и със службите. Та нали самият Богданов изповядва: в моя случай то (миналото) парадоксално премина в по-пълното разбиране и на онзи, и на сегашния свят, без което никое от добрите постигания, с които съм свързан, не би било възможно.</p>
<p>И тъй, исках просто да изразя завистта си за учудването и възмущението на колегията. Не успях да се учудя на сътрудничеството на Вера Мутафчиева, тъй като ендемичният, високомерен до мизантропия цинизъм, пронизващ нейния опус магнум “Случаят Джем”, ме беше подготвил за него. Не бях изненадан и от разкритието за сътрудничеството на Богдан Богданов поради това, че отдавна нищо в действията му не може да ме учуди. Дълго време и аз не можех да свикна с неизменната последователност, с която поставяше на ключови позиции и постове хора, които би следвало да са му фундаментално чужди и неприемливи. Но по някое време разбрах: за разлика от ширещата се наоколо шуробаджанащина, Богдан Богданов винаги се е водел от властова рационалност, в която интересът и ползата са доминирали над емоции и привързаности. Нима не сте се питали как финият и хладен Богдан Богданов другарува с Дими Паница, туй странно смешение на ганьовщина с ченгесарство? И имената и на други негови креатури и имитатори идват на ум ведно със CV-тата им от ректори през шефове на училища за политика до министри. Мисълта ми е, че вместо да се сърдим на витиеватите опити на Богданов да се събере отново в цял, силен и незаменим, може би би следвало да се притесним от това, че 20 години не поставихме на обсъждане въпроса, че херменевтична реторика, която може да обясни и оправдае всичко, или не върши никаква работа, или върши някаква друга работа на този, който не спира да я практикува във все по-луксозни и все по-неразрязани томчета. В този смисъл и Мутафчиева, и Богданов ми изглеждат по-честни и открити зад формалната си прикритост от всички нас, които умно и умело продължаваме да разделяме нимба на интелектуалната извисеност от мефистофелския плащ на кукловода и сивия кардинал.</p>
<p>И Нов български университет в този смисъл е колкото бяла лястовица на българския преход, толкова и негово въплътено отроче. НБУ действително изстъпва като едновременно еталон и алтернатива на прехода. За 20 години НБУ сякаш успя да въплъти визиите за автентично частно висше образование на своите създатели и най-вече на Богдан Богданов. Нещо повече, този университет постигна такива успехи в самоиздръжката и автомениджмънта си, че на нас от СУ отдавна ни го сочат укорително за пример.</p>
<p>Аз обаче не мога да видя НБУ като светлата алтернатива на прехода. Признавам, че познавам неговата институционална структура от един по-далечен етап. През последните години впечатленията ми са спорадични, но продължавам да виждам същото: НБУ е не образователна институция, а образователна сцена. Причината за това е най-вече структурна – сравнително ниското ниво на студентите не позволява друго освен показни акции и безпоследствени шумни инициативи.</p>
<p>Да обясня. Замисълът на този университет предполагаше той да преодолее проблема със сравнително ниското ниво на плащащите за обучението си млади хора, постъпващи там поради нежеланието или неспособността си да се справят с конкуренцията на входа на традиционната академия. Има два начина да се преодолее този проблем: първият е тези издънки на проваленото средно образование на прехода да бъдат хванати здраво от една строга и мотивираща догонване и изпреварване образователна институция на по-високо или поне на по-модерно равнище. Условия за това несъмнено има, тъй като преподавателите в НБУ винаги са били хем много добри, хем достатъчно материално осигурени, за да не им се налага да се разпиляват в алтернативни занимания с цел оцеляване. Техническата база беше несравнимо по-добра и колцината силни департаменти отколе работят за атмосферата на точно тази сериозна посветеност.</p>
<p>Ала не те, за съжаление, дават облика на частния университет. Поначало беше на разположение алтернативен начин за справяне с ниското равнище на студентите и то беше да им се осигури едно образование на спектакъла, на перманентното шоу, в което самите те да са въвлечени и като зрители, и като участници. Парадирането с просперитета и размаха на учебното заведение, с неговото богатство и техническа осигуреност, с неговото разрастване и разширяване създаде една алтернативна физиономия на фасадност и показност без субстанция. Това живеене пред и на сцената със сигурност създава у клиентите на това образователно заведение усещането за събитие, в чийто състав те са включени като субекти. Ала НБУ представлява по-скоро образователен театър, предоставящ живеене насред пропедевтичния спектакъл, в който доминират перманентното прелъстяване, измамната равнопоставеност между преподаватели и студенти, насиленото добро настроение на една измъчена либералност и пр. С други думи, НБУ носеше и носи всички недъзи на частното образование, в което, грубо казано, който плаща, той поръчва музиката; и образователният продукт е стока, а консумаризмът е библия.<br />Тъй че постигнатото от НБУ е всъщност изоморфно на физиогномиката на българския преход. В края на краищата, ясно е, че този университет вече две десетилетия живее от децата и приятелките на играчите на прехода с техните синджири и лимузини, с гримирано-наконтената им пустота. Пяната на прехода наливаше пари в тази институция, за да превърне НБУ по-скоро във фасада и диагноза на прехода, на неговата несправедливост, илюзорност и фалш.</p>
<p>Впрочем,Богдан Богданов отлично си дава сметка за зависимостта на прехода от новите капитали: Така, с един вид държавно разбойничество, беше заченат по-едрият днешен частен капитал и горният пласт на сегашния частен сектор. Очевидно новото ни общество разчита на тях, още повече че не в толкова малък брой случаи те се развиха с честните усилия и къртовския труд на облажилите се да се опетнят от това разбойничество. Като оставим настрана малко проблематичните лексика и синтаксис, ясно личи признанието, че новото ни общество разчита на тези преобразувани капитали. НБУ без съмнение с годините избистри рецептата как да превръща образованието в попкултура за масите. Но в това перманентно конвертиране той не избегна съдбата на целокупния ни преход. Чистите тоалетни малко попречиха НБУ да се плъзне по вълната на чалгата.</p>
<p>Далеч съм от мисълта да охулвам конкурентния университет от позициите на някакво предимство на СУ. За университета, в който работя, без труд могат да се кажат други неприятни неща. Мисълта ми е друга. Когато говорим за Богдан Богданов като публичен авторитет и еталон, дали имаме предвид наистина добрите му постигания, или оставаме във властта на непомерната му интелектуална, словесна, интонационна и поведенческа аура? Богданов може да ни е научил на много неща, но част от тях дали не са и как не можем и не бива да бъдем като него? И не задължително за лошо?</p>
<p><em>* Спарагмос (от гр. </em>–<em> "разкъсване") -</em>–<em>ритуално убийство и (чрез разчленяване) разкъсване на животно или човек.</em></p>
<p><em>Текстът е публикуван във в. "Култура".</em></p>
