- Автор: Стефан Антонов за "Гласове"
- 04 Фев 2022
- 2491
- 14
Когато тръгнеш да променяш нещо, струващо милиарди, което си върви 144 години, трябва или да имаш гениално провидение, недостъпно за всички по този път преди теб, или поемаш риск, граничещ с крайностите на глупостта и безотговорността. Някъде в тази трилема от обяснения попадат Министерство на финансите и Министерство на правосъдието, които скоро ще си прехвърлят един ключов прерогатив. Дирекция „Съдебна защита“, която отговаря за представителството на България пред съда, било то местен, международен или арбитраж, ще се прехвърли от Министерство на финансите в Министерство на правосъдието, като очакванията са това да стане на правителственото заседание тази сряда.
За целта правосъдното министерство вече предложи промени в Гражданско процесуалния кодекс, които нормативно да павират предстоящите промени. Главните мотиви са, че има всякаква практика в Европйския съюз, но ако се пристъпи към набелязания модел на реформа ще се постигне „оптимизиране на процесите на държавно управление и концентрация на еднородни функции в един орган“.
Новината е скандална по ред причини. Първо, защото не става дума за реформа. Сегашният модел си върви, като в последните 10 години България няма загубено дело по международен арбитраж, а отбитите претенции надхвърлят четири милиарда лева, които иначе би трябвало да платим като данъкоплтци.
Второ, Министерство на правосъдието може да изпадне в конфликт на интереси, защото от една страна ще влезе в ролята на представител на държавата и ще излъчва процесуалния й представител в местни съдилища, а от друга страна министърът на правосъдието е част от Висшия съдебен съвет и на теория може да оказва влияние както върху конкретния съдийски състав, така и върху самия съд, в който се разглежда делото.
Най-пикантния въпрос обаче е защо се прави.
В момента представителството на България пред международните арбитражи се осъществява от елитни адвокатски кантори като White & Case, Arnold & Porter. Те получават възнаграждения, които достигат десетки милиони долари.
Големите разходи за процесуално представителство отдавна са ястие, за което се облизват водещи български кантори. Те нападат практиката на финансовото министерство с аргумент, че могат да свършат същата работа за по-малко пари. В същото време почти нямат опит в подобни дела, освен като подизпълнители, и то част от тях, и то по дела с много по-малък материален интерес.
В същото време White & Case са спечелили 74% от делата си, а Arnold & Porter 84%, като общият размер на исковете по тези дела надхвърля 11 млрд. долара.
Ако дирекция „Съдебна защита“ се прехвърли от финансовото министерство в правосъдното, една от първите очаквани промени е представителството на България по част от делата да се възложи на български кантори.
Властта кой да определя представителите на България занапред ще бъде на правосъдния министър, който е от квотата на „Да, България“. Партията има амбиции от години да контролира именно правосъдното министерство, а това е един от малкото случаи, в които ведомството ще има дискреция върху значителни финансови ресурси. Изборът на процесуални представители не се осъществява по правилата на Закона за обществените поръчки. Състезателно начало има, но има и сериозено пространство за дискреция, което ще позволи на правосъдния министър или на овластен от него човек да предопредели кой ще получи поръчката да представлява държавата. Най-малко по линия на критериите за опит на кандидатите. Ако изискването за опит се сниши, ще стане възможно да кандидастват фирми с много по-ниски цени, а международните кантори ще изглеждат неадекватно скъпи.
Досегашният модел – плащаме скъпо, за да ни предпазят от още по-големи разходи - е на път да се смени с „ще гледаме да изпилим разходите за хонорари, пък дали ще ни струва скъпо заради загубените дела, не ни пука“. Дори и това обаче няма да е толкова вярно. Анализи на предишни правителства показват, че когато се вземе предвид осредненото възнаграждение на адвокатите, които представляват България, то е под пазарните нива за международни адвокатски кантори и България получава по-добри от пазарните условия.
Чисто технически промяната води и до още един риск. В момента финансовият министър може да раздпореди незабавно плащане и в рамките на часове средствата да са на разположение на адвокатите.
Практика при международните арбитражи не е като българската - да се наемат вещи лица, които да са предварително одобрени от съда. Вместо това всяка страна си съставя собствени експертни екипи. И двете страни представят алтернативни експертизи по отделните казуси на процеса и накрая се отсъжда в полза на тези, които са били по-убедителни. През годините представителите на България са наемали експерти от световна величина, които са успявали да свършат значителна по обем и полезност работа в изключителн кратки срокове.
Това е било възможно, защото финансовият министър разполга със средства от централния бюджет, който е нещо като резерв за непредвиден разходи. Когато Министерство на правосъдието се натовари с подобна задача, то няма да може да прави такива бързи разходи или ще трябва да получи парите предварително в бюджета си. Самото увеличение на бюджета на правосъдното министерство обаче ще е изключително полезна ниформация от гледна точка на бизнес разузнаване. При равни други условия, допълнителните средства ще покажат ресурса, който страната заделя по делата, които водим и насрещните страни ще знаят колко сериозна е подготовката ни. В момента тези суми не се виждат, защото са в централния бюджет.
Всяка реформа изисква крайният й резултат да бъде нещо по-добро от началното състояние. Ако няма гаранции, че това ще се случи, още повече, ако пипаш нещо, което върви гладко с десетилетия и става дума за страшно много пари, по-добре е да го оставиш на мира. Другото би означавало, че реформаторският порив е сила без влагане на мисъл и показва липсата на елементарна житейска (дори не политическа) зрялост.
