О. Николай Лудовикос: Щях да бъда добър будист, ако Христос не влезе в историята и не преобрази света

Автор: о. Николай Лудовикос

О. Николай Лудовикос разглежда съвременното разбиране за християнството и опасността то да бъде сведено до човешка традиция или идеология, вместо да остане живо и автентично духовно явление. Много хора приемат християнството само като част от култура, национална идентичност или социална система, но това не изчерпва неговия истински смисъл.

Живеем в епоха, в която всичко е погълнато от една особена смислова система. Това не е моя идея, а на един голям съвременен философ. Става въпрос за т.нар. автаркичен хуманизъм. Ние асимилираме понятия, които всъщност принадлежат на една по-ранна и различна система — една строго антропоцентрична рамка, в която целите са вече предварително зададени. Това означава, че сме взели решение предварително как ще използваме тези понятия. Или казано по друг начин — днес използваме традицията с термини, които не са ѝ присъщи. Вземаме елементи, които в действителност — както често става с традициите — обслужват един начин на живот, който всъщност не се влияе от тях, а напротив: той ги използва според собствените си цели.

Не би могло да бъде иначе и с християнството, което с течение на времето се е превърнало в национална идеология, социално движение, нравствена система, система за полицейски контрол над хора и народи, култура. Големият въпрос е: само това ли е? И когато християнството докосне един народ и той произвежда цивилизация, това не означава, че християнството се е разтворило в тази цивилизация. Така съществува руски свят, руска цивилизация, съществува гръцки свят, за който не се съмняваме, съществува български, сръбски, румънски, западен днес християнски свят с много протестантски разновидности, католицизъм и т.н. И тази мозайка отразява реалността на християнската идентичност. Тя обаче не я изчерпва и най-вече, огромна грешка е, както се случва днес, е че някои хора се считат за християни по традиция, православни по традиция. Ще чуете това и аз съм го чувал и в Гърция, в Русия. Но това не се превръща в динамика, която да закваси ежедневието и да създаде предпоставки за откриване, което би оправдало своеобразието на християнството.

Християнството е уникално.

Множество религии, източните религии, например, са религии на бягството. Така ги наричам. Религии, които ще ни кажат, че елементите на света тук са елементи на илюзия. Човешкият опит не струва. Човешкото знание също има много недостатъци и има кратък срок на годност и краен срок. Реалността е такава, че не си струва трудът да се занимаваш с нея и т.н., и има една висша реалност, към която трябва да избягаме. Това има своя аналог и в платоновата гръцка традиция, която, както твърдя в една моя книга за античната философия, в крайна сметка е победила в гръцкия свят. Имало е много други нагласи, които са били различни видове насоки и различни възприятия за човека, неговите действия, историята и т.н. Но Платон в крайна сметка печели, защото това е обещание за бягство от един свят, който става все по-ирационален, а човекът все по-неспособен да го контролира. Следователно, има едно радикално зло отсреща. Някои, които по-късно бяха наречени гностици – и това се опита да проникне и в християнството, но за щастие не успя – казаха, че този свят е дело на един лош бог. Защото иначе не може да се обясни как съществува злото. Не може да се обясни как злото е свързано със самата същност на нещата в света и се разгръща, и дори изглежда, че се отъждествява с тях. Самият Платон е имал изкушението да отъждестви злото с материята в първата фаза на неговото развитие. И така, Платон прави това обстойно на много места.

Казвам следното: като се имат предвид тези условия, религиите на бягството или философиите на бягството са едно и също нещо.

Всички велики философии са едновременно и теологии, това е начин да обезценим част от човешкия опит, целия човешки опит в света. И да се обърнем, както казва Платон, към слънцето, към висшето благо, което е оттеглящо се, което е повелята, предписанието, заповедта, която ни е дадена, за да можем да се освободим от дадения общ опит и да се обърнем към Брахман, Атман, който е в нас, както казва Плутарх: „Опитай се да съединиш божественото в нас с всеобщото божествено“, това, което е божествено в нас, душата, да го съединим с божественото, което е навсякъде, което означава, че цяла част от себе си, част от историята, част от изкуството, от науката, се обезценява. Разбира се, има разлики в индуисткия и гръцкия свят. В гръцкия свят все още има следи от доброто в нещата. Затова науката си струва, струва си да имаме контакт със света. Но крайната ни цел е изоставянето на този свят заради източника на смисъла, който е Едното. Същото прави и будизмът. Будизмът е още по-радикален, защото смята, че никой не ни чака и че самото събитие на битието трябва да изчезне, да бъде унищожено, защото то така или иначе е празно и без изход, и не води доникъде, и няма нищо постоянно, нищо сигурно, и всички неща изглеждат смесени с ирационалното. Това са религиите на бягството, на великото бягство. Има и по-благородни варианти, например даоизмът, който също проповядва оттегляне от света, и има и други религии, конфуцианството е нравствена система, по същество светска, и аз дори не знам дали може да бъде наречено религия само по себе си.

Библейската традиция

От друга страна, имаме една традиция, която е библейската традиция, която обещава, че в този свят ще дойде Някой, който е негов Създател, и този Създател не е лош, и това, което е създал, е много добро. Светът не е лош по природа, съществата не са лоши по природа. И разбира се, голямото предизвикателство, което юдаизмът не смее да помисли, е християнството. Тоест, Абсолютът наистина влиза в историята. Голямата мечта на Платон, голямата мечта на пророците на Израил, е тази реалност, че Едното в крайна сметка избира по Собствена воля да влезе в историята и да приеме целия свят за Свое тяло, и да утвърди природата на всички създадени същества като много добри. Това е първото страхотно нещо, което прави християнството: то ни освобождава от задължението да отъждествяваме природата на съществата със злото, света със злото и грехопадението. И Христос призовава чрез кръста към борба срещу злото, която, както ни показва Той самият, води до издигане на природата.

Издигането на природата е същността на християнството.

Това именно сме застрашени днес да изгубим. Защото ви казах, че сме включили християнството в система от светски ценности и го използваме произволно. За национални, културни, благородни, неблагородни цели – от кръстоносните походи, които не са благородна цел, до човешките права. Това е благородна цел. Но християнството във всички тези случаи е застрашено да изгуби своя дръзновен и уникален характер. Християнството е несравнимо. То не е човешко изобретение. Защото е Божия инициатива. Човек не може да реши, че Абсолютът влиза в историята. В този случай това е параноично. Не може някой да каже: „Аз съм светлината на света и който ме следва, – както казва Христос, – няма да ходи в тъмнина, но ще има светлината на живота“ и да потвърждава това с десетки чудеса, да възкресява мъртви, и самият Той да ходи по морето, и да възкреси Лазар, и накрая, след великото учение за Кръста – което е завършено учение за любов, която не търси своето и която само Бог носи на света – това нещо да се издигне отвъд живота, отвъд смъртта, във вечен живот и човешката природа да бъде възнесена в нетление отдясно на Отца и да стане част от троичния живот, част от Троицата. Човекът сега, в този момент, седи отдясно на Отца в Христос. Човекът става бог.

Обожението не е някакво обсебване, защото обсебване е съществувало и в древните религии, някаква чужда сила те обзема и започваш да викаш и да се блъскаш. Не, тук става дума за обожение, човекът става богоносец, става обиталище на Бога, нищо по-малко от това.

За съжаление животът не струва нищо за мнозина и хиляди умират във войни, умират от глад, страдат в лагери, биват унищожавани и загиват при големи, шокиращи бедствия и инциденти. Това същество, кръстено, осиновено чрез Миропомазанието, което е особената енергия на Светия Дух върху него, придобива способността да разговаря с Бога и постепенно да се обожи от Него. Напоследък подчертавам това доста пъти и мисля, че добре правим, че го подчертаваме, защото иначе православието ще се превърне в протестантска ерес. Знайте, че западняците са направили това, отдали са голяма тежест на юридическото изкупление, atonement, изкуплението, прошката. „Христос идва на кръста, за да плати за греховете ми.“ И какво от това, че е платил за греховете ми? След това е важното. Разбирате ли, освен факта, че не можем да приемем теорията за удовлетворението. Това е юридическа теория, която няма основание в Писанията, нито при отците. Въпреки че изглежда, че някъде има. Това можем да го обясним. Аз съм го обяснявал в други мои беседи. Ние си мислим, че Бог наказва човека, за да бъде удовлетворена някаква справедливост. Той прави точно обратното. Оправдава човека. Действието на Бога за човека е действие на крайна любов. Сякаш срещаш някого, който страда на улицата, и го осиновяваш, и го правиш част от семейството си. Това е действието на Бога. Бог заплаща това с Кръста. Това е показател за съвършената любов за нас. Затова днес е много важно да разберем какво имаме предвид.

Неразбирането на Бога

Ако попитате хората, които отхвърлят дори името „християни“, какво разбират под това, с изненада ще установите, че те разбират нещо, което и вие сте отхвърлили. Вие сте го отхвърлили, за да влезете в Църквата, за да станете свещеници, да станете монаси. Тоест, един бог, който е много ядосан, който е силно привързан към принципите си. Бог няма принципи. Бог е любов. Къде са принципите?

Любовта е постоянно самопредаване на Бога. Тя е самоизлагане. Той се излага. Излага се на нищото, което сме всички ние. Излага се непрекъснато на Своето творение. Разбират Го погрешно, тълкуват Го погрешно, като някакъв много ядосан тип с потиснати чувства, който мрази радостта на другия, който не понася да не му се подчиняват напълно. Един бог, който се нуждае от психотерапия в буквалния смисъл. Аз, бих поканил един такъв бог на психотерапия. Но бих му казал: „Виж, първо трябва да намериш равновесието си и след това да се научиш наистина да обичаш според условията на другия.“ Това е любовта. Това, че Той обича според условията на другия. Бог реално е Този, Който обича според нашите условия. Той ни предлага най-щурите ни мечти. Така ли е? Да ходим по вода, да знаем настоящето като настояще, бъдещето, да имаме вяра. Това е безгранично и го виждаме в обикновените хора. Наскоро ми се случи това, на друга моя лекция, където накрая една баба на над 90 години се приближи до мен, погледна ме право в очите с поглед, който никога няма да забравя, и ми каза: „Знаеш ли – казва ми – пътят, по който си поел, е безкраен, вярата няма край и Бог няма край.“ И тази незначителна баба говореше на университетски професор и ви казвам, че ми предаде усещането за безкрайност, което носеше в себе си. И няма смърт в този случай. Всичко е Божие. Това са начини на познание. Това са форми, чрез които Бог предава Себе Си. И резултатът винаги е, че човекът става нетленен по благодат. Това са светците. Те се движат в реалността на Бога. Това е опитът на тези хора. И Бог идва да направи в света именно това. Всичко останало е незначително.

Сега говорим за християнството. Бог наистина може да влезе в света и да го направи богоподобен.

Иначе всички ще станем будисти и индуисти, за да бягаме от света. Това е най-честната позиция. Понякога казвам на студентите си: „ако не бях това, което съм, щях да бъда един добър будист“. От Джон Стюарт Мил до съвременните морални философи — включително Бърнард Уилямс и други, които дълбоко уважавам — мнозина не осъзнават, че да изградиш морална система в ума си е нещо съвсем различно от това да я приложиш на практика. Или Ханс Йонас, когото прочетох и коментирам в последната си книга. Много стойностни хора, много важни, с голяма борба, но нищо не излиза. Какво означава морал на отговорността? Според мен аз съм отговорен. Но според теб аз не съм отговорен пред теб. В момента президентът на банката смята, че е отговорен. Така и Нетаняху смята, че е отговорен, и Хаменей също се смята за отговорен. Пред своя народ. Така ли е? И Путин е отговорен. Китаецът също е отговорен. И от прекалена отговорност и чувство за дълг – говоря за книгата на Ханс Йонас „Принципът на отговорността“, която, когато я прочетох, ме повлия и я коментирам в последната си книга „Технопитекът и истината“. Коментирам я както за благородството на намерението, така и за нейния провал. Всички тези хора днес, поради прекалената отговорност, са застрашени да доведат човечеството до пълно унищожение.

Какъв е резултатът от една държавна етика, при която аз решавам по модела на Кант? Той ни каза, че сами ще решаваме, всеки с общо правило. Какво е общото правило? Аз започнах от психологията. Знам, че не съществуват универсални правила. Общите морални норми, когато се сблъскат с реалността на човешките отношения, често се обезсилват.

Когато човек бъде наранен, когато желанията и удоволствията му пострадат, моралът — колкото и стабилен да изглежда — се променя. Сякаш човекът сменя посоката. Онзи, който допреди малко е бил проповедник на дадена етична система, изведнъж я изоставя.

Нали помните какво казваше Тръмп: „Никога няма да започна война.“ А още мастилото на подписа му не беше изсъхнало — и вече започна война.

Разбирате ли какво искам да кажа? Говоря за трагичността на човека, за която говори и апостол Павел:

„Не доброто, което искам, правя, а злото, което не искам, него върша. Нещастен аз човек! Кой ще ме избави от тялото на тая смърт?”

Кой ще ме избави, мене, окаяния, от тази трагедия на противоречието, което преживяват всички философи? Преди няколко години излезе една книга, която много ме развесели, за извращенията на философите. Беше написана от един френски специалист по тези неща и говореше за големите философи какви извращения са имали на всички нива, включително сексуални. Това, което Киркегор казва някъде за Хегел: „Построил е великолепен дворец, а сам живее в колиба отвън.“ Казва, че с ума си можем да изградим прекрасни неща и прекрасни морални системи, и в следващия момент да ги използваме като поводи или извинения, за да правим точно обратното.

Христос е Божието „да“

Докато Христос е Божието „да“. Той е Божият начин. И Бог не казва едно, а да прави друго. Той изтърпява това, което прави. Говори за любов, която плаща на Кръста. Така ли е? Говори за служение и постоянно служи на всички нас. Ако някой е сериозен тук в манастира и го попитаме какво прави Бог за теб и ти какво правиш за Бога, ще ви каже: „Аз нищо не съм направил, Той само се грижи за мен.“ Така ми казваше един много добър йеромонах, един от най-добрите, които имаме днес, който не живее в Гърция: „Какво да правя, – казва, – отче, Бог се грижи за нас, дава ми едно, дава ми друго.“ Когато дойде моментът за истинска равносметка, за да кажа аз какво съм направил, то е много малко, за да не се хваля, както казва някъде авва Макарий, тоест реално казва, че това, което правиш, е да не правиш зло на себе си, и Бог те възнаграждава и с Царството Си. Това, че не крада, толкова ли е важно? Разбирате ли какво казвам? Ако не крадеш, ако не прелюбодействаш, ако не блудстваш, важно ли е? Дължиш го на себе си.

Св. Максим казва страшни думи: „добродетелта е заради истината“. Страшни думи. Заповедите са начини на богочовешки срещи. Какви са заповедите? Казва той: тези са заповедите: блажени милостивите, смирените по сърце, миротворците. И така, когато правиш тези неща, какво се случва? Ти правиш милостиня. Давам моята малка милостиня заради Христос. Среща ме огромната милостиня на Бога и целият ми живот става огромно състояние на Божия милостиня. И накрая приемам Самия Него чрез Неговата енергия. Затова добродетелта е заради истината. Правиш тази минимална милостиня и Бог ти дава цялата милостиня. Така е. Упражняваш любовта, доколкото можеш, в мир и Той ти дава мира. Защо? Защото Неговата енергия изпълва твоята минимална енергия, прави я божествена и ти дава чрез енергиите Си цялото Си Аз. И реално това, което придобиваш, е много повече от това минимално, което си дал или дори не си дал. Защото понякога и намерението – Христос не го казва, а св. Йоан Златоуст – и намерението е достатъчно, само намерението. Познавам хора, които само с намерението са стигнали до разбиране и преживяване на много велики неща. Само с намерението си. Защото са били онеправдани. Има много хора с много благородни души. Аз го преживявам много и в университета. Много добри младежи, които никога не са имали възможност да получат духовна помощ. И най-малкото движение на един такъв младеж към Бога се брои като аскетичните борби на монах, който е израснал в Църквата.

Връщам се и казвам, че християнството не е правна апология.

Не е вина и такива глупости. Няма нищо по-лошо от вината. То е премахване на вината. Някой, който ме обича, да ме кара да се чувствам виновен? Вината съществува, когато си затворен в себе си и имаш представа за себе си, която искаш да запазиш. И тогава губиш тази представа и си виновен. Едно е да се чувствам недостоен, а съвсем друго е да се чувствам виновен. Разликата е огромна. Някой може да ме обича и аз да се чувствам недостоен. Това не е вина. Това е огромно любовно себеотдаване към обичащия. Е, това става покаяние, става благодат, става нещо друго. Вината е затваряне. Но именно с Христос злоупотребяваме най-много по начина, по който Го виждаме. Защото това ценно, невероятно милостиво, любящо, трогателно, мъдро Божие присъствие в света ти го взимаш и го превръщаш в глупости, нелепици, глупави пророчества, глупави морални намеси там, където не са нужни.

Малко отклонение.

В моя академичен труд съм се опитал да покажа невероятната плодотворност, която имат всички тези перспективи в много тесен диалог с философията, особено психологията. Това се опитвам да покажа особено на интелектуалците, на философите, на психолозите, за да видят, че това е наистина много важно вмешателство в човешката история. И политиците, и философите, и икономистите, и всички… И така, щом човек разбере съдържанието на тази идентичност, свободно, оттам нататък християнската идентичност се проявява като сол на земята. Казах ви – това не е нито религията на бягството, нито обожествяването на историята, нито избраният народ, нито далечното морално присъствие, което хвърля заповеди и сплашва, вика отдалеч разгневено. Тук Сам Бог се намесва в света. Това е всичко важно. Ако това не съществува, не е истина – а то е истина, защото ние преживяваме проявите на тази истина на много равнища като християни, – Бог изобщо не би ни интересувал. Поне мен изобщо не би ме интересувал. Бих се стремял да остана в една честна философия и навярно бих имал и будистки нагласи, защото когато човек е чувствителен, разбира, че е измамен от злото и реално злото жъне, стигнало е до абсолютен абсурд, и някои философи седят по кабинетите си и все още създават нравствени системи, а човечеството е на косъм от унищожение, ако Бог не се намеси. Но само една мисъл ме държи, че тъй като човекът не е създал този свят, не е негов създател, затова Бог няма да му позволи да го унищожи. Ще спре бедствието, но ние сме в състояние да унищожим всичко. Не е трудно. Какво си мислете – ако всички тези ядрени оръжия бъдат използвани едновременно, няма да остане нищо, само камъни в космоса. И ние сме в състояние да го направим, въпреки че днес можем да видим, че на разстояния от милиони светлинни години няма живот. Това е ужасяващо. И ако има живот във Вселената, той е много рядък.

Това е много ценното, че в един момент развиваме съзнание за абсолютното. Бог предава Себе Си и обожествява съществата, за да имат всички възможности, които има Той. Помислете малко за какво говорим след смъртта. Царство Божие, където няма да има граници във Вселената, нито реални, нито материални за всички нас. Трябва да разберем тази невероятна перспектива, това е нещо удивително. То надминава най-смелите мечти на най-смелите творци. Това, което предстои да се случи, това, което Бог е приготвил за тези, които го обичат. Св. ап. Павел не казва ли: отидох на трето и небе и видях неща, които човек не може да изговори? Не мога да го кажа.

И обикновени хора могат да получат боговидение

Срещнах хора, които са имали този опит, който Бог им е позволил, тоест да имат боговидение. Понякога това са обикновени хора. Бях на 30 години и ги видях, бяха селяни в едно село до Солун, и те ме научиха на толкова много неща. И тези хора, имайки опита на Бога, когато дойдеше време да ги попиташ: „И какво е това?“, казваха: „Нямаме думи.“ И бебето в утробата, ако го попиташ за това, което вижда отвън, което чувства, може ли да го опише? Не може да го опише. Не е зряло, не е невробиологично зряло още. И ние също не сме невробиологично зрели, макар да сме възрастни. И това е важното. Имаме ограничения в живота, в този начин на съществуване, имаме и невробиологични ограничения, които няма да имаме в един момент.

Когато св. Паисий седне пред вас и ви каже, както ми каза на мен, че след 5 години ще падне съветският режим, в една епоха, и дори го обоснова и беше сигурно, а аз му показах книга на Касториадис: „Ето, тук пише, че всички ще се унищожим помежду си“, а той каза: „Не, Христос казва друго.“ И дори го обоснова: „Три поколения – казва – първото е виновно, второто е по средата. Третото (е невинно) – сега ще се намеси Бог.“ И аз казвам: „Кога, отче? След 1000 години?“ а той ми казва: „След 5 години.“

Никой не си е представял, че когато Горбачов говореше за перестройка и гласност, означаваше, че накрая всичко ще се срути и нищо няма да остане. Да, Бог е знаел, Той присъства в историята. Вземете сега този човек, който говореше тези неща, какво съзнание е имал? Какво съзнание е имал старецът Порфирий, който виждал минали и бъдещи събития в нашия живот.

Това е една шокираща перспектива и аз лично не харесвам богословите, които настояват върху есхатологията. Сега просто вярваме, нищо не разбираме. Но отците не казваха това. Свети Симеон Нови Богослов казва: както жената, казва, когато е бременна, детето рита. Тя разбира. Така и за Бога. Бог не оставя Себе Си без свидетелство. Есхатологията е волята на Отца в Христос. Това е Царството Божие, тези прекрасни неща.

Божието дело се случва в конкретната история и трябва да се съгласим с начина на това Божие дело. Внимателно, защото има и друга крайност, която е фундаментализмът, параноята да виждаш навсякъде антихриста, дявола, бедствието.

Трябва да намерим пътя на Въплъщението. Това е централният път, който е единственият сериозен път и който утвърждава човека, утвърждава историята, приема безизходицата и същевременно дава страхотна перспектива. И човек вместо да признава невротично и или да потиска детски вини, да се опита да види съдържанието на тази нова идентичност и така свободно ще даде плод, без да говори и без да вика много…

Превод: Константин Константинов

Източник: zadrugata.com