- Автор: Александър Шчипков
- 10 Sep 2020
- 277
- 5
Истинският конкурент на тоталитаризма е било и си остава християнството. Метаморфозите на политическото пространство или защо либерализмът, тоталитаризмът и хитлеризмът имат едни и същи корени
Какво се случи през 1989 година?
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/31444_EFZ1q866oV7KVfTAltngFqdaZuIAFx.jpg" style="height:400px; width:600px" /></p>
<p>Валерстайн е убеден: „Мнозина писаха, че случилото се през 1989 г. е логичен завършек на периода 1945–1989 г., оценявайки 1989 г. като преломна за поражението на СССР в Студената война”. Според Валерстайн този миг от историята всъщност е край на периода 1789–1989 година. Иначе казано: „ Времена на победи и поражения, водещи до постепенния упадък на либерализма като глобална идеология”. <br />
За причините за краха на двуполюсния свят може да се говори дълго. Но за нас е важен резултатът от процеса. Авторът на „След либерализма” го определя пределно точно. „Следовниците на президента Уилсън – пише Валерстайн – най-сетне се лишиха от ленинския щит, който насочваше страните от третия свят в руслото на онази стратегия, която от гледна точка на господстващите на световната арена сили в минимална степен би застрашила системата, против която застават САЩ и Западът”.<br />
От казаното дотук следва важен извод. Така нареченият крах на комунистическите режими беше предизвикан не от вътрешни, а от външни причини. Тяхното устройство бе не в логиката на самите режими, а в логиката на развитието на цялата либерална световна система, на част от която тези режими са били подчинени. Или пък мнимо са били „безопасна алтернатива”.<br />
Затова по-правилно би било да определим събитията в рамките на съветската система не като крах, а като демонтаж. Колкото и парадоксално да звучи, „последните, които сериозно вярват в обещанията на либерализма, са комунистическите партии от стария модел в бившия комунистически блок. Без тяхното участие в обсъждането на тези обещания господстващите групи в целия свят биха загубили всякакви възможности за контрол над работническата класа – като изключим силовите методи. Но както добре знаем още от времето на Макиавели, единствено силата не може да обезпечи политическите структури за твърде дълги периоди”, смята Валерстайн.<br />
Лесно е от тази теза да се извлече основната мисъл: ако му липсва алтернатива, либералният свят не би бил легитимен. Губейки идеологическата си привлекателност и трупайки икономически проблеми, той е принуден да прибягва до военна сила – доколкото не са му останали други начини за контрол над ситуацията. Днес ние разбираме това, наблюдавайки как се води гражданската война между богатия Север и бедния Юг – като следим събитията в Сирия.<br />
Какво е бъдещето на световната либерална система след падането на комунистическия щит? Тя неизбежно ще започне да губи остатъците си от легитимност, ще се опростява, ожесточава, архивизира. С други думи, ще пропадне в собственото си колониално минало. <br />
В този ред на мисли неолиберализмът представлява много интересен феномен – като по същество се слива с неоконсервативната тенденция. Ако по-рано в либералните среди бе прието да се обсъжда обществото на равните възможности, то неолибералите (приемниците на либералите) гледат на „равните възможности” като заплаха за хората с икономически привилегии. Отстъпването от идеята за „равните възможности” обаче е очевидна крачка встрани от класовата държава. Тоест говорим за същия феномен, подобен на европейските буржоазни революции от XVIII век, в чието лоно укрепва и се развива либералният проект.<br />
По този начин либерализмът достига до отрицанието на собствените си „свещени” ценности. По отношение на тези именно ценности сегашният либерален свят е паднал по-ниско дори от нивото си през 1789 година. Това ни позволява в качеството му на икономически модел да го квалифицираме вече не като късен капитализъм, а като капиталов феодализъм – и всичко това безусловно свидетелства за задълбочаващата се криза в либералната теория.<br />
Впрочем няма на какво да се чудим, след като днес либерализмът почти официално се смята за тоталитарна система. Преди той прибягваше до мимикрия, прехвърляйки полицейските (тоталитарните) функции на дъщерните си режими, и направляваше недоволството в безопасно русло. <br />
А днес? Щабна икономика, културно-расистки дискурс в политиката, военни сблъсъци... Всичките тези диспропорции не могат да бъдат оправдани с наличието на геополитически съперници. Така, останал без добавъчен политически модул, либералният проект започва да става все по-агресивен. Съдбата на този тоталитарен либерализъм е в неизбежната загуба на легитимност не само в очите на угнетените нации, но и за западното общество (макар да е възможно отсъствието на алтернативни проекти да разтегне този процес в рамките на десетилетия). <br />
Така описаната действителност е доказателство за края на 225-годишния исторически проект. </p>
<p><strong>Либерал-фашизмът като историческа тавтология </strong></p>
<p><strong><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/31444_BlpRxpW5NTLShEyFCtRpzC0ObcE9ca.jpg" style="height:267px; width:600px" /> </strong></p>
<p>Мнението, че либерализмът не е нищо повече от идеология, вече е изразявано през ХХ век. В частност философът, историк и критик, представител на неохегелианството, Бенедето Кроче още през първата половина на миналото столетие пише: „Либералната концепция е метаполитическа, тя излиза от рамките на формалната теория на политиката, както в определен смисъл и от формалната теория на етиката, и съвпада с всеобщата концепция за света и реалността” (Кроче, Б. Либералната концепция като концепция на живота).<br />
В наши дни този факт става още по-очевиден. Либерализмът отдавна вече не е идеология. Той се превърна в универсален политически и икономически сценарий „без варианти”, умножавайки броя на жертвите на своята политика по целия свят.<br />
На настоящото състояние на либерализма е много подходяща формулата на Джордж Буш: „Л-свят”, тоест либерален свят. Буш използва това понятие като образ на „безгръбначното” общество, пред което според него трябва да бъде поставена бариера с надпис „забранено”. Ние обаче сме склонни да разглеждаме американския неоконсерватизъм като съставна част от „Л-света”.<br />
Напоследък мнозина изразяват мнението, че тоталността на съвременния либерализъм в последните години многократно се е увеличила. В това например е абсолютно убеден изключително популярният на Запад автор антиглобалист Самир Амин. За разлика от Валерстайн той придава на своята концепция централноамерикано звучене, но по съдържание изводите на двамата учени съвпадат.<br />
Амин характеризира либералната идеология като вирус, възникнал във вид на страничен ефект от експанзията на капитала, който води до „перманентна война”. Египетският политикономист също така подчертава религиозно-месианската страна в американската версия на либерализма, която потвърждава, че политиците на САЩ виждат американците в ролята на „избран народ” – което по думите на Амин е „синоним на Herrenvolk (божествена раса), ако се обърнем към аналогичната терминология на нацизма”. </p>
<p> <img alt="" src="http://glasove.com/img/news/31444_g4kqDWrTE8r6fV4hnkIcRmBXT6j96z.jpg" style="height:477px; width:500px" /><strong> </strong></p>
<p><strong style="line-height:1.6em">Пиер Андре Тагиефф </strong></p>
<p>А сега да се пренесем в Европа и да разлистим книгата на Пиер Андре Тагиефф „Цвят и кръв. Френските теории на расизма”. Този труд е своеобразен каталог с разновидностите на расистката идеология по примера на Франция. В него ще се запознаем с цял списък от концепции за „расисткия световен ред” във Франция през XIX–XX в., в това число „етнорасовия национализъм”, евгеническия расизъм със „социалистическа” ориентация, а също така – „еволюционен расизъм и социал-дарвинизъм”. Последната разновидност, за която става дума, едно към едно съвпада със съвременната неолиберална доктрина.<br />
Изследването на Пиер Андре Тагиефф е ценно и с това, че не дава повод понятието „расизъм на ХХ век” да бъде поставено в някакви национални граници – тоест да се представя на първо място като германско или „пангерманско” явление. Впрочем подобна гледна точка сама по себе си би имала расистки характер. <br />
Всъщност класическата концепция, развита от Хана Аренд в труда й „Източниците на тоталитаризма”, в който авторката възвисява „панславянската” теория за комунизма, също има расистко звучене. </p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/31444_hNDieK0gOaLLULVMdPjc3kuBjIyJOI.jpg" /></p>
<p><strong>Мануел Саркисянц</strong></p>
<p>Книгата на Мануел Саркисянц „Английските корени на германския фашизъм: от британската към австро-баварската „божествена раса”. Курс лекции, изнесен в Хайделбергския университет” представлява още по-интересен източник за анализ на общоевропейските корени на тоталитаризма. Независимо от наименованието на това издание, събраното от автора напълно позволява за фашизма да се говори като за синтетично явление на европейската рационална култура. Още повече че британските примери в него преобладават – интересни наблюдения върху възгледите на британския елит в периода между двете световни войни. <br />
„Дори след края на Първата световна война Британия все още може да си позволи да гледа на себе си през призмата на своя особен имперски статус… расово превъзходство и високо национално самочувствие… Давайки ясни определения на характерните признаци на британската „раса”, даже авторите на детско-юношеска литература решително разграничават англичаните от представителите на останалите нации в света.” Това от своя страна коментира популярният философ на ХХ век Джон Ю. Норвич.<br />
Така че авторът на „1984”, „Фермата” и други надничащи в бъдещето литературни произведения Джордж Оруел има всички основания да заяви следното: „Вероятно Англия е единствената велика страна в света, в която интелектуалците се срамуват от собствената си национална принадлежност… В левите кръгове се смята, че в това да си англичанин има нещо срамно.”<br />
Но да се върнем на книгата на Саркисянц „Английските корени на германския фашизъм: от британската към австро-баварската „божествена раса”. Курс лекции, изнесен в Хайделбергския университет”. Освен с богатия материал, който предоставя, тя се отличава с изключителната точност на направените изводи. Заслугата на автора е, че съумява да разграничи смисловия пласт в либералната теория – който е преходен – от етническия и социалния расизъм.<br />
„Още през 1850 г. единбургският професор по анатомия Робърт Нокс започва да приписва на ирландците редица качества, несъвместими със средната класа – коментира Саркисянц – Тоест определя ирландците (в по-широк смисъл – келтите) като икономически несъстоятелна раса. Според Нокс всички беди на Ирландия се коренят в расата, в келтската раса на Ирландия...” „Следователно тази раса трябва да бъде изкоренена, унищожена. Това би осигурило безопасността на Англия”, пише още Нокс, цитиран от Саркисянц.<br />
Саркисянц дава много подобни примери в трудовете си. И не само той. Което е напълно естествено, защото безпристрастният анализ на морално-етичните мотиви на либерализма и фашизма показва, че те напълно съвпадат.</p>
<p><br />
<strong>Първо</strong>: Класическата либерална теория и нейният некласически, фашистки вариант съдържат един общ морален императив. А именно: тоталната конкуренция, тоест принципът на естествения отбор, пренесена от животинския свят в човешкото общество. В епохата на социализма беше прието тази доктрина да се нарича „социал-дарвинистка”. Изключително точно определение.</p>
<p><strong>Второ</strong>: Общият признак, който обединява класическия колониален либерализъм и фашизма от хитлеровски тип, е моделът на разделение на расова основа. <br />
Михаил Магид, един от съвременните автори с леви убеждения, перифразира знаменития представител на лявото световно движение на ХХ век, професора от Падуанския университет Антонио Негри, така: „Колониалната идентичност действа посредством логиката на изключването… „Бялото, цивилизованото, организираното, продуктивното и разумното” биват противопоставяни на „цветното, природното, хаотичното, неефективното, чувственото, дивото”. Както отбелязва алжирският анализатор на колониализма Франц Фанон, „колониалният свят е разколнически свят, умножено по две”. Колонизираните са изключени от европейското пространство не само териториално, не само на ниво „права и свободи”, но и заради техните личностни ценности, изразени позиции, житейски цели. В представите на колонизатора те присъстват в образа на „другите” – онези, изхвърлените отвъд границата на цивилизациите. Изграждането на представата за идентичност тук се прави на принципа „ние-те” – в най-жестокия му вариант” (Магид М., „Постимпериализмът”). По-точно не може да се каже. </p>
<p><strong>Християнството и тоталитаризмът </strong></p>
<p><strong><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/31444_MHs71ovYvR3kILgLQvC981rBwk5GGa.jpg" /> </strong></p>
<p>Възниква естественият въпрос: в коя идеологическа система отсъства логиката на изключенията, принципът „ние-те”? Отговорът е лесен. Има такава система и тя е на 2 000 години. Това е апостолското християнство. <br />
Определението „апостолско” съвсем не е излишно. В продължение на векове християнското учение претърпява най-различни деформации, изразяващи се ту в кръстоносни походи, ту в какви ли не еретични течения.<br />
Принципът на тоталната конкуренция обаче напълно противоречи на християнския морал. Именно затова ожесточената либерална политика се изразява във все по-агресивна борба с религиите, които по своята същност и генезис диктуват идеологията на глобалния светски живот. <br />
Забраните да се носят кръстове на публични места, оскверняването и разрушаването на храмове, паленето на кръстове, танцуването в олтара на църквата – с две думи, подстрекаването към омраза към религията – всичко това бива аплодирано от т.нар. „стопански дискурс”.<br />
Диаметрално противоположните ценности са една от причините за конфликта. Но има и друга. Християнството отстоява традиционните обществени институции – а те определено са пречка за колониалното мислене. <br />
В „глобалния свят” не е задължително да остане нещо от традициите на дадена държава – дори и нещо от историята й. Традициите пречат на управлението, както и на свободата на манипулативната информация. Нека не забравяме и потоците от капитали, които също имат проблеми с традициите. Затова либералните елити вземат курс към войнстващ антитрадиционализъм, който заплашва да надмине „достиженията” на държавния атеизъм по съветски образец.<br />
Но защо нещата исторически са се сложили така? Откъде идва това кардинално несъответствие? И няма ли в либералната доктрина скрит религиозен компонент? Над тези въпроси следва да се спрем по-подробно. </p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/31444_TABRjV3Wh43aiLq9kssfMlHjZMQmgF.jpg" /></p>
<p>Исторически зрелият тоталитаризъм е последното звено във веригата, която започва с отказа от традиционното християнство. Тоест от европейската Реформация.<br />
Нека се уточним: в този анализ става дума не за протестантските църкви, а за „протестантската етика”, която открай време е по-скоро политически, отколкото религиозен феномен.<br />
Важно е да отбележим също така, че именно в рамките на европейската Реформация възниква онзи тип европейски светоглед, който е основан на идеята за „елитарността” („избраността, „избраниците на съдбата”) на едни хора, спрямо други. През XVI век е било прието тази идея да се разбира чисто теологически, като „избраност за спасение”; („избрани да бъдат спасени”).<br />
В съответствие с ортодоксалното християнство, както е известно, спасението е категория на отвъдния живот. Само че в рамките на протестантската (особено калвинистката) етика мерилото за „избраност” все по-често се идентифицира с материалния „успех” в земния свят. Именно тази концепция се превръща в отправна точка за либералния проект.<br />
По-късно върху този морално-етичен фундамент стъпва философията на Просвещението. При което в битов, нефилософски план идеята за „просвещението на диваците” се превръща в своеобразна индулгенция за политиката на колониалното господство и върви ръка за ръка с военнотехническия напредък.<br />
Но какви именно ценности така силно се стреми да „преподаде” цивилизованият свят на „диваците” – получавайки от тях стоки, злато, колониална екзотика и евтина работна ръка?<br />
По време на колониалната епоха ценностите на европейската цивилизация включват в себе си либералните идеи на „естествените права”, парламентаризма и „свободната търговия”. При това терминът „свободна търговия” е с толкова широк диапазон, че в него се вписват продажбата на жива стока (иначе казано, търговията с роби), завземане на пазари, („опиумните войни” в Китай), гнет и унижение на туземното население.<br />
По този начин „естествените права” на едни хора се утвърждават, отнемайки правата на други. Свободата на европейците се заплаща с потисничеството на населението от световните „покрайнини”. За да може това население да бъде държано „на каишка”, е нужен технически арсенал, който е обезпечен от успехите на европейската наука. А жаждата за богатства и материален успех бива оправдана с доктрината на „протестантската етика”.<br />
В това русло се движи възходящото развитие на либерализма до епохата на „златния милиард”. Съветският проект поражда илюзията за излизане от този кръг и известно време спасява либералния свят от въстанията на „покрайнините”. Той дава на потиснатите народи призрачна надежда и мнима възможност за избор. Едновременно с това служи като своеобразен гръмоотвод: либералите винаги могат да заявят, че ГУЛАГ е следствие на комунистическите идеи, а в лоното на либералното общество Бухенвалд и Освиенцим са възникнали съвършено случайно.<br />
Въпросът за кръвните връзки между либерализма и фашизма бе разгледан по-горе. Тук само ще добавим, че стремежът „доброкачественият” либерализъм да бъде разграничен от собствените му злокачествени последствия, се сблъсква както с исторически, така и с морално-етични контрааргументи.<br />
Апропо, всеки критично мислещ човек „би си задал въпроса: защо „свободната конкуренция” (тоест борбата за оцеляване) да е допустима вътре в либералния консенсус, но такава свободна конкуренция между нациите, класите или социалните системи да е заклеймена и непозволена? В какво се състои принципната разлика?” (вж.: Белжеларский, Е. Логика и смысл современного либерализма // ПЕРЕЛОМ. М.: Пробел, 2013).<br />
По този повод споменатият вече Макс Хоркхаймер, един от основателите на Франкфуртската школа, в един от трудовете си много точно отбелязва: „Тоталитарният режим не е по-различен от своя предшественик, буржоазно-демократичния ред, освен с това, че последният изведнъж е загубил своята украса”.<br />
Днес истинският генезис на тоталитаризма не е тайна за политическите изследователи. Въпреки мнението на Карл Попър, който пише за „затвореността на традиционните общества”, и Хана Аренд с нейната теза за панславянските корени на болшевизма, тоталитаризмът си остава продукт на западната култура на Новото време. Това е абсолютно очевидно. </p>
<p><strong>Либералните табута </strong></p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/31444_SgBjrOmDXaIAVBGq9U9aDOZb3LmSMZ.jpg" style="height:419px; width:600px" /></p>
<p>Сега можем да се върнем към основния въпрос: какво се случи с представите за тоталитаризма през ХХ век и защо изобщо на бял свят се е появила една толкова неубедителна теория – превръщайки се в един от устойчивите стереотипи в масовото съзнание?<br />
За да замаскират родословието на тоталитаризма, неговите защитници са били винаги готови да запазят в списъка с критерии за тоталитарното общество „силната власт”, но да прикриват духа на рационализъм и модерност. Освен това те непрекъснато са се стремили да подменят колективизма на фашисткия строй с ценностите на всяко традиционно общество. След серия такива подмени теорията за „двойния тоталитаризъм” се превръща в удобно политическо оръжие срещу каквито и да било традиции, включително и против европейското християнство. Което, както виждаме днес, става жертва на глобалния светски проект.<br />
Привържениците на тоталитаризма се налага да скрият не само неговите източници, но и истинските причини за разцвета му през ХХ век. Във връзка с това не можем да не отбележим, че адептите на теорията за „двойния тоталитаризъм” предпочитат да не изследват феномена „германски нацизъм”, а просто да го заклеймят, увесвайки му табела с надпис „фашизъм”. По своята същност това е негласна интелектуална карантина. А е желателно да се познава лицето на врага. Европейската рефлексия за тоталитаризма тръгна по обходен път, водещ далеч от същината на въпроса. Моралното отрицание на нацизма и фашизма стана задължително (което само по себе си е правилно), а неговото сериозно научно изследване попадна в разреда на обществените табута.<br />
Вероятно това е закономерно. Дори при бегъл преглед смисълът на явлението е твърде очевиден. Като изключим параноидния антисемитизъм (характерен за Хитлер и неговото обкръжение, но нека го кажем – не и за Мусолини), фашистите не привнасят в политическата практика на западното общество нищо ново. Те само сменят контекста – от туземски във вътрешноевропейски.<br />
Например в своите речи за „източния въпрос” Хитлер говори за това, че източните територии трябва да станат за Германия това, което е била Индия за британците. Аналогична е ситуацията с концлагерите. Те са измислени от англичаните по време на англо-бурската война. Но ако, приложена в Южна Африка, тази практика не предизвиква особено безпокойство у европейската общественост, то същите тези методи, реализирани в центъра на Европа и към европейци, водят до истински шок. Онова, което е допустимо за задния двор на „свободния свят”, е немислимо в самия „свободен свят”...<br />
Очевиден е фактът, че режимът в Германия от 30-те години на миналия век, който е законна рожба на европейския либерален империализъм, изключително сериозно наранява европейското самосъзнание и бива низвергнат. Аналогична е съдбата и на комунизма. И двете явления са насилствено изселени в теоретичното гето – оттук и нежеланието на изследователите излишно да се ровят в проблема. <br />
Днес теорията на „двойния тоталитаризъм” не само че се намира под огъня на критиката, но и изпитва определени вътрешни пертурбации. Доколкото тази теория има не научна, а чисто политическа природа и попада по-скоро в сферата на откритата публицистика, не се очаква около нея да закипят страсти. Понятието „нормализация на германската история” все по-често звучи в хода на различни дискусии и това вече не се смята за неприлично, макар очевидно да носи неофашистки привкус.<br />
Интересни наблюдения за еволюцията на доктрината на тоталитаризма могат да се намерят в трудовете на много автори с леви уклони. Много показателна в това отношение е статията на Александър Тарасов „Грешката на Щирлиц. За какво им е „теория на тоталитаризма”?”. В нея става дума за дискусия, отразена широко в сборника „Миналото: Руските и немските подходи”.<br />
А ето и мнението на Томас Зайберт, германски активист на движението против капиталистическата глобализация:<br />
„След разпада на СССР през 1989 година... в Германия изключително висок ръст бележат фашистките тенденции. И веднъж, както си седях вкъщи и си четях книга, изведнъж си казах: „В такова време не можеш просто така да седиш със скръстени ръце, длъжен си да се върнеш отново на улицата и дадеш достоен отпор на фашизма.” (Зайберт, Т. У левых нет готовых ответов на кризис // Левая политика. 2009, № 9).<br />
Вече обяснихме как и защо възниква ретроспективната фашизация на либералното съзнание. Но е важно да подчертаем още веднъж: изпитвайки криза на съдържанието, либерализмът формира негативен тип идентичност. Отделяйки от себе си свои бивши съставни части, той създава убедителен образ на врага – както по времето на бившия СССР и Германия до 1945 г., така и във времевото пространство като цяло („Югът”, „другата цивилизация”).<br />
Практиката на либералната геополитика е пределно проста: чуждата традиция се обявява за несъответстваща на „демократичните стандарти” – тоест за социално непълноценна, поради което и обречена на зависимост и бедност. В действителност нещата стоят точно обратно: бедността е причина за липсата на развитие на социалните и демократичните институции. </p>
<p><strong>Теория на множествата </strong></p>
<p><strong><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/31444_ShUZfA1KUg6zhAWEoZsusVGq5Uvwl1.jpg" style="height:159px; width:200px" /></strong></p>
<p>Морално остарялата днес теория на тоталитаризма далеч не удовлетворява всички, а либерализмът губи способността си да се легитимира, да обясни себе си. Възниква въпросът: била ли е либералната система на ХХ век тоталитарна от самото си начало? Безусловно, да. Защото е създала инфраструктурата на световното господство, включвайки в нея съветската „алтернатива” с правата на подсистема. И защото немската контрасистема, просъществувала 12 години, има стопроцентово либерални корени.<br />
Както е известно, Йосиф Сталин, коментирайки войната, никога не произнася думата „фашизъм”. Говори за германски империализъм и не предава кремълския огън. Логиката е: „Третият райх е безчовечен, а следователно – по-либерален от своите опоненти”. <br />
Но този либерален контрапроект се проваля: съдено е „империята на Уолстрийт” да стане новото любимо лице на света.<br />
СССР се превръща в – макар и отдалечена – пълноценна част от американския проект. Съветските вождове не са свободни в своите решения и се подчиняват на „правилата на играта”, когато Третият райх се опитва да срине системата, овладявайки Централна Европа. Ето защо е съвършено некоректно съветската система да бъде наричана „отделен, самостоятелен тоталитаризъм”.<br />
По този начин през ХХ век са налице три взаимосвързани идеологии.<br />
Това са идеологията хегемон (либерализмът), нейното радикално производно (нацизмът) и идеологията на прикритието, спътникът на идеологията хегемон (съветският социализъм).<br />
Време е теорията на „двойния тоталитаризъм” да бъде призната за несъстоятелна. В действителност има само един тоталитарен режим – либералният. А фашизмът и комунизмът са не негови конкуренти, а негови съставни части. Първият представлява ядрото, а вторият – периферията. Затова да се изгражда система „два тоталитаризма – една демокрация” просто няма смисъл.<br />
Може да се говори за три тоталитаризма, но в този случай понятието „тоталитаризъм” кардинално би променило смисъла си. То вече не би означавало доктрина, а състояние на идеологическото пространство, възникнало през ХХ век като цяло.<br />
Следователно е правилно да се говори за отделни идеи, за състоянията на тоталитаризма, в които изпадат европейската мисъл и европейската политика през миналото столетие.</p>
<p>Източник: Журнал "Москва"</p>
<p>Превод от руски език: Елена Дюлгерова</p>
<p>Заглавието е на <em>ГЛАСОВЕ</em></p>
<p> </p>
