- 10 Sep 2020
- 51
- 16
Повече от четири години след началото на финансовата криза водещите развити икономики остават силно депресирани по начин, който навява спомени за 30-те години на ХХ век.
Причината е проста – прилагаме същите идеи, които ръководеха икономическата политика през десетилетието на Голямата депресия. Тези идеи, отдавна отхвърлени, са базирани на фундаментални грешки, както относно причините, породили кризата, така и за това какви трябва да са пътищата за решаването й.
<p><strong>Причините</strong></p>
<p><strong></strong>Много политици твърдят, че кризата е причинена от безотговорно теглене на кредити в публичния сектор. С много малко изключения – като Гърция – това не е вярно.<br />Всъщност условията за зараждането на кризата бяха породени от безогледното раздаване на кредити в частния сектор, включително от банки с твърде раздути баланси. Спукването на този балон доведе до рязък спад на производството и оттам на данъчните приходи. Днешните правителствени дефицити са следствие от кризата, а не нейна първопричина.</p>
<p><strong>Естеството на кризата</strong></p>
<p>Когато балонът на пазара на недвижими имоти се спука, както в САЩ, така и в Европа, много сегменти на частния сектор съкратиха разходите си в опит да изплатят стари дългове. Това беше логично решение в индивидуален план, но като цяло се оказа вредно, тъй като разходите за едни се оказаха приходи за други. Резултатът от колапса на потреблението беше икономическа депресия, която на свой ред влоши положението с публичния дълг.</p>
<p><strong>Очевидният отговор</strong></p>
<p><strong></strong>В момент, когато частният сектор колективно полага усилия да харчи по-малко, икономическата политика в публичния сектор трябва да бъде стабилизираща и да стимулира потреблението. Поне не трябва да влошаваме нещата допълнително чрез мащабни ограничения на публичните разходи или чрез повишаване на данъчните ставки за обикновените хора.</p>
<p><strong>Голямата грешка</strong></p>
<p>След първоначалната разумна реакция в началото на кризата политиците поеха по грешна пътека, фокусирайки се върху правителствените дефицити и дълговете на публичния сектор, които трябвало да се понижат в синхрон с тези на частния сектор.<br />По този начин вместо да има стабилизираща роля настоящата фискална политика на практика влошава ефекта от ограничаването на разходите в частния сектор.</p>
<p>Ако сътресението беше по-леко, монетарната политика можеше да реши тези проблеми. Когато лихвените проценти са близки до нулата обаче, монетарната политика – въпреки че може да помогне – не може да свърши цялата работа.</p>
<p>Разбира се, трябва да бъдат приложени средносрочни планове за понижаване на правителствените дефицити. Има опасност обаче, че ако на подобни планове се обърне прекалено голямо внимание, те лесно могат да провалят икономическото възстановяване.</p>
<p>Решаването на проблема с безработицата е ключов приоритет, тъй като тя може да придобие епидемични размери и да помрачи допълнително перспективата за икономическо възстановяване и понижаване на бюджетните дефицити.</p>
<p>Обикновено критиците на тази теория изтъкват два аргумента:</p>
<p><strong>Аргументът за доверието</strong></p>
<p>Първият аргумент е, че правителствените дефицити повишават лихвените проценти, с което пречат на възстановяването. В същото време мерките за бюджетни икономии биха възстановили доверието, а оттам и растежа.</p>
<p>За този аргумент обаче не съществуват никакви емпирични доказателства. Въпреки изключително високите дефицити, лихвените проценти са неочаквано ниски в почти всички основни икономики, където има нормално функционираща централна банка.</p>
<p>Лихвените проценти са високи само в няколко европейски страни, защото на Европейската централна банка (ЕЦБ) не е позволено да оперира като кредитор от последна инстанция.</p>
<p>Навсякъде другаде във всеки един момент централните банки могат, ако е необходимо, да финансират дефицитите и да подкрепят облигационните пазари.</p>
<p>В историята няма случай, в който бюджетните икономии да са генерирали икономическа активност. Международният валутен фонд (МВФ) е изследвал 173 случая на бюджетни икономии в различни страни. Резултатът от подобни мерки почти неизменно се е оказвал икономически спад, а страните, където са прилагани най-тежките бюджетни ограничения, са страдали от най-дълбока рецесия.</p>
<p>Причина за това е, че бюджетните икономии не вдъхват доверие на бизнеса. Компаниите биха инвестирали единствено, когато предусетят приток на склонни да развържат кесиите си потребители с достатъчно високи доходи. Бюджетните икономии обезкуражават инвестициите.</p>
<p><strong>Структурният аргумент</strong></p>
<p>Вторият аргумент срещу икономическите стимули е идеята, че производството всъщност страда от проблеми с предлагането, следствие на структурни дисбаланси. Проблемът обаче се крие в общото свиване на разходите и потреблението.</p>
<p>През 30-те години в САЩ същият структурен аргумент беше използван срещу идеята за икономически стимули. Между 1940 г. и 1942 г. обаче потреблението се възстанови с 20%. Това показва, че проблемът през 30-те, както и днес, е в липсата на търсене, а не на предлагане.</p>
